По-вероятни са палиативните решения и на конфликта в Газа, и на палестинския въпрос като цяло
Д-р Веселина Стойчева, Д-р Емил Ценков –експерти по международна сигурност и антитероризъм
Всеки въоръжен конфликт ярко откроява нерешените проблеми на съответния регион и мястото им в световните дела. Терористичните атаки на „Хамас” срещу Израел на 7 октомври, с които започна поредната война, изпълниха блестящо тази роля. Лъсна простата истина, че без решаване на палестинския въпрос няма стабилност, сигурност и продължителен мир в този размирен регион. Двата въпроса, които си задаваха всички, бяха: „Защо се стигна дотук?” и „Защо сега?”. Затова и се налага
малка ретроспекция
Изненадата на израелците от палестинската атака е обяснима заради абсолютната им увереност в непробиваемостта на „Железния купол” и технологичното надмощие на ЦАХАЛ (Въоръжените сили на Израел). А за останалия свят тя се дължеше преди всичко на факта, че в последните 2–3 години и особено на фона на кръвопролитната война в Украйна регионът преживяваше относително спокоен период, през който, като че ли дипломацията най-после бе взела връх.
Администрацията на Байдън наследи от „ерата Тръмп” процеса на нормализация на отношенията между Израел и няколко ключови арабски държави, сред които ОАЕ и Саудитска Арабия. Сключването на т.нар. Авраамови споразумения, към които предстоеше да се присъедини и Рияд, трябваше да затвори страницата на арабско-израелските войни. Близкоизточният план, реализиран от зетя на Тръмп – Джаред Кушнер, целеше привличане на масивни инвестиции за Западния бряг на р. Йордан, с което палестинците да бъдат откупени за каузата на мирното съжителство. Слабият пункт в тази стратегия за нормализация на статуквото бе ивицата Газа,
превърната в гигантско гето
в пълна обсада за 2 млн. палестинци под контрола на радикалите от „Хамас”.
От своя страна, Байдън разчиташе, че усилията му за възобновяване на преговорите с Иран за евентуалното възкресяване на „ядреното споразумение” ще имат двоен благотворен ефект върху регионалната сцена. Налагането на сериозни гаранции срещу превръщането на Иран в ядрена военна сила би успокоило войнствената риторика на дяснонационалистическите и религиозните кръгове в Израел, а от друга страна, деблокирането на иранските авоари в западните банки би бил важен лост за налагане на по-предвидимо поведение на аятоласите. И най-вече би ги отказало от амбициите за регионална доминация чрез милициите проксита в няколко ключови арабски държави.
Действителността обаче се оказа по-сложна
Поредицата от неуспешни по своите крайни резултати военно-политически интервенции в арабско-ислямския свят (Ирак, Либия, Сирия, Афганистан) даде втори шанс не само на някои конкурентни глобални играчи, но и на изгряващи сили в Близкия изток. Регионалните параметри на реалполитиката се диктуваха от взаимодействието на различни междудържавни конфигурации, между които съществуваше и остро съперничество, както и някои общи интереси. Най-важният сред последните бе желанието на регионалните държави да се отърват от чуждия патронаж върху съдбините на региона.
Новото ядро на арабската политика се формира от единствената традиционна военно-политическа сила – Египет на президента-генерал Сиси, и от свръхамбициозните новоизгряващи лидери от типа на саудитския престолонаследник Мохамед бен Салман. Докато сред неарабските регионални сили ясно се открои Иран, който след залеза на арабските военно-националистически режими и техните вождове (Саддам Хюсеин и Кадафи, както и силно отслабения и намиращ се в обсада и частична окупация режим на Ал-Асад) пое лидерството на „антиколониалните сили”. Така Техеран се оказа пряко въвлечен в арабските дела не само чрез традиционното влияние сред шиитските малцинства (с мнозинство в Ирак), но и сред сунитските палестински радикали. Този ирански патронаж върху Газа обаче се оказа нож с две остриета, тъй като и „Хамас” получи възможността да манипулира своя съюзник и да му наложи своя дневен ред, както се случи на 7 октомври.
Другата неарабска регионална сила–Турция на Ердоган, остана в периферията на близкоизточната политика не само защото удари на камък в Сирия, но и поради колебливата си поддръжка за палестинската кауза, съчетана с опити да нормализира отношенията си с Тел Авив.
А ракетният удар срещу Израел подложи на изпитание и цялата плетеница на регионални алианси и стари и нови противоречия зад гърба и в ущърб на изоставените на съдбата палестинци. Като върна стрелките на близкоизточния часовник към началото на отчитането на модерната ера в региона – израелско-палестинския конфликт и необходимостта от преодоляване на последствията от окупацията на Палестина и блокадата на нейната ивица Газа.
Сегашният епизод на близкоизточната криза обаче е и
благоприятна възможност за американско завръщане в региона
Много обаче зависи от последващите ходове на Белия дом. Мащабен военен конфликт с Иран ще е с катастрофални последици и за света, но ще е начало на една от онези „безкрайни войни” в ислямския ареал, от които президентът Байдън мислеше, че се е отървал след изтеглянето от Афганистан. А такъв сценарий би включвал и израелско-ливански анекс с участието на „Хизбулла” – риск, който САЩ се стремят да избегнат.
Единствената разумна алтернатива на дестабилизацията с припламващите „фронтове” като йеменския и с очертаващото се възраждане на международния тероризъм е съживяването на дипломатическите усилия за решаването на палестинския териториално-национален въпрос. През изминалите десетилетия мнозина лидери се опитаха да докоснат миража, наречен „близкоизточен мир”. Клинтън, Буш, Обама и Тръмп се провалиха. Днес Байдън трудно ще обуздае гнева на израелците, предвождани от най-войнствения си антипалестински премиер. Не само защото Нетаняху беше предпочитаният израелски партньор на бившия президент Тръмп, но и поради заангажирането с украинската война и с геополитическото надлъгване с Пекин.
По-мускулесто налагане на международно решение в ущърб на израелските ястреби е трудно и поради изборите в САЩ.
Във вече започналия предизборен маратон
Тръмп вероятно ще играе ролята на рупор на Нетаняху
обвинявайки демократите в предателство спрямо стратегическия си съюзник. Така израелският премиер ще има идеалната възможност да манипулира американските избори в своя изгода.
По-вероятни изглеждат палиативните „решения” както на конфликта в Газа, така и на палестинския въпрос като цяло. Египет вече лансира идеи за преодоляването на най-деструктивната фаза на войната. Според съобщения в пресата Кайро е предложил на „Хамас” и на съюзника му „Ислямски джихад” да се откажат от управлението на ивицата Газа, с което да се позволи автономната палестинска власт да преодолее настъпилия в резултат на израелските нападения хаос в Газа. Египетските власти считали, че при евентуален успех на подобна маневра биха възникнали нужните предпоставки за възобновяване на преговорния процес между Израел и палестинците. Засега обаче няма окуражаващи сигнали в тази посока както от палестинска, така и от израелска страна.
Трудно е и да се прецени коя от двете воюващи страни е по-губеща и
„кой е по-издръжлив на болка”
колкото и цинично да звучи това. Хуманитарната катастрофа е факт, допълващ и плачевната ситуация около заложници и затворници. Екстремистите и от двете страни на барикадата обаче са свикнали да извличат дивиденти от страданията на хората и от сгъстяващите се облаци над световния мир. Учудваща е недалновидността на крайнодесните националисти в израелския лагер, които не се поучиха от краха на путинската операция по „денацификацията” на Украйна и обявиха за своя цел „дерадикализацията” на Газа. И в двата случая окупацията и разрушенията могат да породят само и единствено нова радикализация и да отдалечат перспективата за мир. А в палестинския случай това би означавало ново завръщане на тероризма не само в близкоизточния му контекст, но и в Европа. Помнят се десетилетията на XX век, когато тероризмът развяваше знамето на Палестина. Подобно дежавю би представлявало и диагноза за един цивилизационен провал.