В един разговор със Скот Фицджералд на по бутилка скоч (няколко пъти) Хемингуей споделя: „Нямам доверие на автори, които не са били на война“. Не след дълго двамата писатели ще се превърнат в най-ярките представители на „Изгубеното поколение“, както прозорливата Гъртруд Стайн нарече онези, които преживяха Първата световна война, но не и кошмарите ѝ. Именно те ги погубиха – депресиите, отчаянието, алкохолизмът, творческото безсилие, пречупването на младежките илюзии като извор на вдъхновение. А преди да се прочуе като писател, Хемингуей беше журналист…
Пиша този материал от свое име, при това със смесени чувства. От една страна завиждам чисто професионално на колегите от ВТК Тетяна Станева и оператора Борислав Василев, че получиха възможността да заснемат филма „Писма от Украйна“, чието излъчване предстои, и успяха да докоснат войната със собствените си сетива… От друга страна изпитвам онзи вроден у всеки жив човек страх: „А какво щеше да стане, ако аз бях на тяхно място? Дали щях да имам техния късмет да се върна жив, или пък ретроградният Меркурий щеше да премести щастливата звезда, под която съм роден, в друга, фатална конфигурация?“
„Идеята ни беше да заснемем филм за живота на войниците от 88-и батальон от Морската пехота на Украинската армия, в който има най-много военнослужещи от български произход, и за живота на цивилните в зоната на военните действия“, разказва Таня Станева – режисьор и автор на филма, чиято премиера ще се състои на 24 февруари в Зала „Тържествена“ на Централния военен клуб от 17, 00 часа. Тя ще бъде съпроводена от изложбата на украинския фотограф Олександр Барон „Живот vs. война“.
Екипът на ВТК посети градовете Болград и Измаил, населени предимно с бесарабски българи, областния център Одеса, а в околностите на Киев – придобилите световна популярност Ирпен и Буча заради геноцида, извършен над украинския народ от страна на руския агресор.
„Още на втория ден от снимките в Болград станахме свидетели на погребението на загинал украински войник“, разказва операторът Василев.
Ето и продължението на неговия разказ без редакторска намеса:
„Изобщо, един много неприятен спектакъл: траурна процесия, предвождана от катафалка, един полковник, командир на загиналия, чете погребално слово, близките плачат, върви заупокойна молитва, почетният взвод изстрелва залп във въздуха, събират знамето, с което беше покрит ковчега, сгъват го, както сме гледали по филмите, и командирът го връчва на съпругата… Това ме втрещи. Той и кадърът е такъв… А тя дори не се разплака. Още не можеше да осъзнае какво й се случва. И си го прегърна – сгънатото парче плат… Все едно прегърна него, все едно мен ме прегърна, разбираш ли?… Понеже аз бях влязъл с вариото на камерата много навътре в кадъра, почти нахълтал в страданието на хората, снимам очите ѝ и чакам сълзите да потекат, а те не потичат…“
