Кирил Василев е роден през 1971 г. в София. Завършва културология в Софийския университет. Доктор по теория и история на културата. Преподавател по история на модерната европейска култура в СУ.
Автор е на стихосбирките „Три поеми“ (2004), „Липсващи страници“ (2010), „Провинции“ (2015) и „Шествието“(2020).
Носител на националната награда за поезия „Константин Павлов“ (2022). Негови стихове са публикувани на английски, испански, италиански, гръцки, хърватски.
• Креативният дух непрекъснато сменя гледните точки към себе си и към света
• В армията и ромите знаеха кой е Пушкин
• „Многополюсният“ свят на Русия означава суверенитет за 3–4 „велики“ играчи и го отнема на всички останали
– Първата ти книга „Три поеми“ през 2004 г. е отбелязана сред най-доброто през годината. С каква идея тя привлече вниманието и какво представлява този висок модернизъм, който ти произведе?
– „Три поеми“ беше повлияна от четенето на няколко класици на модернизма – Елиът, Сеферис, Кавафис, Сен Джон Перс, Езра Паунд. От тях научих, че поезията може да бъде нещо много повече от непосредствен израз на лични преживявания, че тя може се ангажира с най-трудните философски, морални и политически дилеми на настоящето, но като им придава винаги конкретно екзистенциално измерение. За да изпълни тази си задача, тя трябва да се отвори към всички възможности на въображението и езика с ясното съзнание за техните граници. Всъщност модернизмът винаги е сочил, с ужас и надежда, отвъд тези граници. Тази негова екстатичност и ексцесивност винаги ме е привличала.
През 90-те поезията на Ани Илков беше смятана за най-яркото въплъщение на литературния постмодернизъм. Особено неговата стихосбирка „Изворът на грознохубавите“. В нея веднага правят впечатление пародийно карнавалните елементи, езиковите и стилистични игри, но зад всичко това се усеща един екстатичен глас, идващ от модернизма. Така че разграничението между модернизъм и постмодернизъм в поезията е доста условно.
– Последната ти книга „Шествието“ също беше отличена с награда, а сега я превеждат на италиански и испански. Какво се промени от оня момент и към какво вървиш – по-голяма яснота и опростяване?
– Да. Има такъв момент. Базисните принципи са запазени, по-скоро стремеж към повече конкретност и опростяване, както каза и ти.
– Тоест по-голяма достъпност за читателя?
– Не, че непременно като задача си го поставям в стиха, но също донякъде е опит всички тези проблеми, за които говорих, да бъдат прибрани обратно в личния опит. Ако в първата книга историческите алюзии, препратките към големи текстове от европейската поетическа традиция преобладават, то в последната книга те са много по-малко. Има опит тази поезия, която търси някакъв тип крайност и предел на опита, да бъде разгърната в границите на конкретни житейски ситуации, дори всекидневни.
– Напоследък, който и млад автор да хванеш, първо излиза с поредица награди. Като че ли стана спортен интерес да почнеш с това: печелил съм награда? Имам предвид, всичките тия регионални, щото сега всяко по-малко градче си направи награда, там се монтира Боян Ангелов, председател на БСП-то и си награждава както си пожелае.
– Българската литература се намира в критична ситуация като цяло и поезията в частност, защото на практика няма литературна критика. Увеличаването на броя на наградите със сигурност намалява символната им стойност. Ние сме малка литературна сцена за толкова много награди. Това разрояване не е добро. Наградите са важни за младия автор, независимо поет или прозаик, доколкото могат да привлекат вниманието към неговата книга или да му дадат повече увереност. От друга страна наградите винаги са глас на определено статукво в момента. И писане, което държи сметка за тези неща, рискува да не може да излезе извън границите на някаква консенсусна представа за литературата в момента. А все пак от опита си на читатели знаем, че ценим книги, които успяват да надхвърлят границите на един конкретен исторически консенсус, тоест книги, които са способни да побират в себе си много повече светове и възможности за прочити. Книги, които са способни да помагат за разбирането и саморазбирането на един читател в повече от един исторически и културни светове. А такива книги са извън консенсуса на момента. Това не трябва да се абсолютизира, защото със сигурност има книги, които са награждавани и които ще имат дълъг живот. Както и обратното – много книги, които са награждавани, но с това се изчерпва техния живот.
По-важното е да има разговор за книгите. Този разговор да е задълбочен и да не спира. Може да не е един, а множество разговори, които текат успоредно, които спорят помежду си и понякога се конфронтират остро. Това е много по-важно. В нашата среда литературната критика е в тежка ситуация – на практика липсва. „Литературен вестник“ съществува, но той няма тази функция, която имаше през 90-те години. Затворил се е в някакъв кръг от читатели и теми. Същото може да се каже и за други списания. Има срив на авторитета на критиката изобщо. Процесът на демократизация, който тече в западните общества и който се стреми да отдаде дължимото на всеки, донякъде е заплаха за изкуство. Защото за добро или за зло, изкуството е йерархично, т. е. там не може да има пълна демокрация.
– Балансът на гледните точки в постмодерния стил те дезориентира – има ли истина или няма. Не е ли една от слабостите на съвременното четене като цяло? Когато твърдиш: и ти си прав, и ти си прав, абсолютна истина няма.
– Постмодернизмът в теоретичен план поставя под съмнение възможността за твърди изказвания в полето на познанието за света, етическите избори и т. н. Този тип теории дават добър инструментариум за критика на различен тип властови идеологии, властови похвати, властови език и утвърждавани властово истинни йерархии. Те са добър инструментариум за атакуване на подобен тип йерархия.
Но ние в България имаме един друг опит и сме в друга ситуация, в която понякога тези теоретически инструменти са контрапродуктивни. У нас по-скоро, условно казано, няма конструкция, за да има смисъл от деконструиране. По-скоро тук институциите са унищожени. Това може да се каже не само за литературата, а и за различни граждански политически институции, които ги няма, не работят. Когато институциите са налице, когато работят, тогава те имат нужда от действително постоянен критически натиск, за да може да се смекчи тяхното механично производство на истина и йерархии. Обаче, когато институциите ги няма, тогава настъпва истински хаос, в който по-силният, по-гласовития, този, който разполага с повече медиен ресурс, с повече пари налага своята истина. По парадоксален начин в един момент може да се окаже, че тези теории и теоретични инструменти могат да работят за правото на по-силния.
– Концептуална или спонтанна трябва да бъде добрата поезия?
– Спонтанността е задължителна, но спонтанността бива задушавана от мисловните и естетически навици, с които живеем. За да може тази спонтанност да роди нещо оригинално, е необходимо огромно съзнателно усилие за разрушаване на тези мисловни и естетически навици. А това вече е собствено концептуалната работа. Тя не е тип работа, противоположна на спонтанността, а работа, която трябва да даде възможност тази спонтанност да създаде наистина нови форми, нов език, нови усещания, нови образи. Често поетите, художниците, кинаджиите, които защитават спонтанността, не си дават сметка, че тази спонтанност, която те защитават, не е спонтанна. Тя се отлива в банални, взети от другаде образи, метафори и език. Аз не ги противопоставям, по-скоро за мен съзнателната работа трябва да подпомогне изявата на спонтанност.
– Ти си работил във вестниците „Дневник“, „Култура“, „Форум“ като наблюдател и анализатор. Как съчетаваш журналистическото начало с литературния теоретик и спонтанността на поетическата изява. Имаш поглед и върху художествените събития в Националната галерия, където беше куратор? Как синтезираш толкова разнопосочни интереси?
– Няма рецепта за тези неща. Собствения ни дух работи непрекъснато и върши тази работа без нас. Не са необходими специални усилия, за да се синтезират тези различни интереси. Те са синтезирани в нас. Въпросът е по-скоро да умеем да правим разграничение на време и да се концентрираме по различен начин, действайки в една или друга сфера.
– Да напишеш критическо есе е хладен поглед отвън, а да напишеш стихотворение ти трябва горещо спонтанно усещане. Сгъстяване на нещата, различни са инструментите. А за изобразителното изкуство ептен – цветове, форми.
– Така е, но всъщност животът на духа е такъв, че той непрекъснато се отчуждава от себе си и се връща към себе си. Непрекъснато се нуждаем от смяна на гледните точки към себе си и към света наоколо. Така живее един креативен дух, независимо с какво се занимава, защото ние сме крайни същества и не можем да имаме всеобемаща гледна точка. Не можем да примирим всички противоречия в себе си и затова ни се налага да правим от самите себе си и от нещата край себе си своеобразни бриколажи, т. е непрекъснато да съчетаваме несъчетаеми неща. Да сменяме роли, да сменяме гледни точки и т. н. Особеното на поетическото въображение е способността да свързва неща, които етиката или пък логиката не могат да свържат.
– Културологията ли ти дава този инструмент да свързват тези неща? Като преподавател можеш ли да предадеш това любопитство на студентите?
– Ами опитвам се в преподавателската си работа също да запазя известна доза спонтанност. Това го смятам също за много важно.
– Не си разграфяваш урока на части… Импровизираш?
– Имам винаги някакъв план. Има винаги някакви предварително подготвени неща, неща, които съм чел, текстове на други изследователи, върху които стъпвам в лекцията си, но понякога правя отклонения, които са свързани с някаква конкретна ситуация в хода на лекцията, на дискусиите, които провеждаме там. И в интерес на истината, това леко разсеяно и небрежно отношение към лекциите ми помага да поддържам интерес у самия мен към тях. Лекциите са и форми на самообучение – има текстове, върху които изграждам лекциите си, които съм чел десетки пъти и които ги преоткривам непрекъснато.
– Какви са ти впечатленията от студентската аудитория? Накъде върви?
– Принадлежа на поколение, което силно вярваше в хуманитарното знание, в ролята и значението на литературата и изкуството. Това беше компенсаторна реакция на различни форми на несвобода. В момента живеем във време с много повече свободи. И това парадоксално намалява значението на изкуството и хуманитаристиката. Мнозина днес смятат, че съвременният свят, създаден от науката и технологиите, е толкова различен от света в миналото, че няма какво толкова да се занимаваме със сложни текстове отпреди 500 години, за да разберем ситуацията днес. Напротив, хуманитаристиката, както и изкуствата могат да помогне на едно общество да освободи креативните си сили и да не изпада да във властта на познати болести, на стари идеологеми, да бъде лесно манипулируемо. Има невидима граница, отвъд която, ако изкуствата и хуманитаристиката бъдат изтласкани, обществото започва да боледува.
– Какво според тебе би трябвало да се направи по отношение на образованието за да стане по-интересно, по-игрово и по-ефективно?
– От една страна я има тази тенденция и тя е световна – всичко, включително образованието да стане интересно, да стане привлекателно, да носи удоволствие. Дали в игрова форма или някаква друга, има я тази тенденция. Обаче тук отново трябва да бъдем внимателни, това може да ни доведе до нежелани резултати. До повърхностност, която обслужва неосъзнатите ясно интереси на учениците и студентите. Тоест бавно и полека образованието да се превърне в нещо като търговска операция, в която студентът или ученикът идва като клиент и иска да бъде задоволен. И ти трябва да го задоволиш. Образованието е особена сфера, в която има йерархични отношения и те стъпват върху идеята, че учителят или преподавателят знае и може неща, които ученикът и студентът не знаят и не могат, но искрено се стремят да ги узнаят и да започнат ги да могат. Тоест тази йерархия понякога се втвърдява и се превръща в наистина фелдфебелско отношение между учители и ученици. Но това е крайност. Другата крайност е, когато учителят се превърне в актьор, клоун, който обслужва интересите на своите студенти и ученици, които се забавляват и той трябва да им осигури това забавление. Разбирането, знанието, истината изискват огромни усилия. В известен смисъл истината е свързана с болка, със страдание, което не може да бъде спестено и не може да бъде компенсирано. Това изобщо е като процеса на израстване. Израстването, ставането свободен индивид е мъчителен процес. Голямата грешка е, че често пъти едно карикатурно разбиране на либералните ценности предпоставя свободата като нещо, което е дадено, което носим и което трябва да следваме. Всъщност свободата е нещо, което постигаме с големи усилия. Ние се раждаме в известен смисъл несвободни и ставаме такива парадоксално, в процеса на социализация ние ставаме свободни като индивиди.
– Изисква отговорност и самодисциплина?
– Да. Наскоро четох текстове на френския философ и антрополог Райне Жирар. Той базира цялата си теория върху тезата, че човекът е същество, което подражава. Това го е забелязал още Аристотел – хората в по-голяма степен от всички други живи същества са способни да подражават. Това е начин да тръгнем в пътя на познанието. И същевременно е начин да загърбим познанието и истината, свободата. Именно защото нашата природа е подражателна, постигането на свободата е трудно. Често решенията, които взимаме и ни се струват свободни решения, не са свободни. Ние възпроизвеждаме модели, които сме усвоили от някой друг. Това важи както за етически избори, така за въпроси, свързани с политика, с история и т. н. Разговарял съм с моите студенти за годините на комунистическия режим, за техните представи, оценки, разбиране и виждам как те възпроизвеждат клишетата на средата, в която са израсли.
– Бил ли си в казармата?
– Бях в казармата за кратко в самото начало на „прехода“. Уволниха ме по здравословни причини. Мъжете, когато се върнат от казармата, разказват небивалици. И аз съм пълен с небивалици. Видях една напълно неспособна да функционира организация, абсолютно лишена от смисъл, от подготовка, от техническо въоръжение. Българската армия в края на комунистическия режим и в началото на промените беше разкапан организъм, който слава Богу, че не се налагаше да влиза в действие, защото мисля, че резултатите щяха да бъдат катастрофални. Освен това в казармата се възпроизвеждаха някои отвратителни модели на човешки отношения, които съществуваха в тогавашното ни общество.
– Нещо особено с тебе случи ли се?
– Когато падна берлинската стена, имахме час по политическа подготовка. И аз с цялата си глупост ентусиазирано дръпнах реч за свободата, за падането на стените. Неразумно, защото изобщо не се знаеше какво предстои да се случва и накъде отива България. Не съм много сигурен какви последствия можеше да има, ако нещата не бяха тръгнали в посоката, в която тръгнаха. Смешното беше, че след като говорих там дълго и напоително за свободата и истината, при мене дойде едно войниче от моя набор, момче от ромски произход. Дойде и каза: „Абе ти си цел Пушкин бе!“ Това че момче от бедно семейство от провинцията беше чувал за Пушкин, направо си е чудо. Особено на фона на това, което в момента се случва, защото има студенти, които не знаят кой е Пушкин.
– Какво мислиш за войните в Украйна и Израел?
– Русия трябва да бъде изтласкана до международно признатите граници на Украйна, от това зависи бъдещият ред в света, в който живеем. Мисля с ужас за варианта, в който Русия побеждава. Това ще дестабилизира цяла Европа, особено източната ѝ част. Русия иска преразглеждане на всичко случило се след разпадането на Съветския съюз. Не приема факта, че източноевропейските страни, които бяха част от комунистическия блок, са интегрирани в Европейския съюз и в НАТО. Иска отново да бъдат извадени от НАТО и не ги признава за суверенни страни. Русия предлага нова версия на добре познатия ни „концерт на Великите сили“. Амбицията ѝ е старомодно имперска – светът се състои от 4 или 5 истински суверенни държави – Съединените щати, Русия, Китай, Индия и т. н. Тези Велики сили трябва си разпределят света на сфери на влияние, в които да се разпореждат по свое усмотрение. Балканите и Източна Европа влизат в сферата на влияние на Русия. Живяхме го това нещо. Тя не смята дори европейските страни за напълно суверенни. В концепцията на Русия Западна Европа е придатък на САЩ.
Концепцията на Русия за „многополюсен свят“ изключва разискване на въпроса за човешките права. Те се разглеждат като елемент от западната култура – частен въпрос, който не може да бъде поставен като универсално изискване пред всички общества и култури. Русия по парадоксален начин използва теории и тези, родени на Запад. Прави им карикатурен вариант и ги връща като бумеранг на Запад. Например критиката на европоцентризма, развита в западната либерална култура. За Русия човешките права са особеност на западната култура и другите незападните култури не са длъжни да се съобразяват с подобно нещо. Позволено им е да бъдат диктатури, да имат свои представи за добро, зло, за граждански свободи и т. н.
За идеологията, която легитимира режима на Путин в Русия индивидите нямат особено значение. Само „народът“ е автономна личност. Отделните индивиди не са автономни. Те трябва да се подчиняват на волята на народа. А тази воля има един говорител, който е диктаторът отгоре. Путин вярва, че има призвани от Бога хора като него, които са способни да разбират и изпълняват народната воля. А Бог се грижи специално за руския народ, защото той е пазителят на ненакърненото православие.
– Прилича ми като жрецът, който говори с Бога и сваля на земята неговите повели.
– Путин вижда в Запада и в западните ценности същинския враг на „руската идея“, на руската концепция за общество. И е прав, защото западните либерални идеи за контролираната от гражданите власт и конституционно гарантираните човешки права са толкова силни, че постепенно проникват навсякъде и на практика бавно ерозират безконтролната власт в общества като руското. Русия е държава, която се крепи на централизирана и безконтролна власт, която се нуждае непрекъснато от вътрешен или външен „враг на народа“, за да изглежда легитимна като негова защитничка.
Просперитетът на Украйна като част от Европейския съюз ще взриви цялата концепция на Путин за това, че Русия е различна цивилизация със свои ценности, които са различни от западните. Културната близост между Украйна и Русия е основната причина за абсолютната параноя на режима на Путин по отношение на Украйна. Ако в Украйна бъде създадена жизнеспособена либерална демокрация, това означава, че тя може да бъде създадена и в Русия. Успехът на Украйна ще накара самите руснаци да поискат демократизация и либерализация на своето общество. Путин се страхува от успеха на Украйна по този път повече, отколкото от нейното присъединяване към НАТО.
– А какво мислиш за случващото се в и около Израел?
– Хамас си дадоха сметка, че Западът е ангажиран с войната в Украйна финансово и икономически и това им дава шанс да направят голям пробив в Израел и в Близкия изток. Те разчитат и на помощ от Русия – дни след ужасяващият терористичен акт в Израел, ръководни фигури на Хамас отидоха в Москва. Те предложиха на Русия сделка – ние сме полезни за вас и вие сте полезни за нас. Дайте да си помагаме в тая ситуация – с пари, оръжия и политическо влияние. Израел е в тежка ситуация – този ужасяващ терористичен акт може да бъде сравнен само с атентатите от 11 септември. Ако Израел не беше отговорил решително, това щеше да се приеме като зелена светлина за още по-кървави терористични атаки. От друга страна отговорът на Израел доведе до страшно много цивилни жертви, което накара дори САЩ да заеме критична позиция, макар че не оттеглиха подкрепата си. Без тази подкрепа Израел не би могъл да оцелее.
Палестинският въпрос не може да бъде решен със сила. Палестинците или организациите, които ги представляват, трябва категорично да се откажат от насилието. Ако те не се откажат от насилието, Израел няма да допусне създаването на палестинска държава. Израел разсъждава в момента така: ако тези хора искат нашето унищожение, защо трябва да позволим да създадат държава, която ще им даде още по-големи шансове да ни унищожат?
