Любомир ДЕНОВ
Следващата 2025 г. ще бъде знаменателна – ще получим първите Ф-16 Блок 70, първите страйкъри, първия нов многоцелеви кораб
– Г-н генерал, поводът за това интервю е 20-годишнината от членството ни в НАТО. Къде ви завари пролетта на 2004 г., когато България стана член на Алианса?
– Завари ме в Граф Игнатиево. По това време бях за втори път командир на Трета авиобаза.
– А между двата мандата като командир на най-голямата ни авиобаза сте завършили американска военна академия?
– Да. След като завърших военна академия в САЩ, се наложи да се върна пак в Трета авиобаза. Когато се налага, отиваш там, където трябва. Така е в армията.
– Като бивш началник на отбраната как във военнополитически план оценявате приемането ни за член на Алианса?
– За държавата приемането ни за член на НАТО означаваше повече сигурност. И категорично потвърждение на геополитическата ориентация на България. А в чисто военен план означаваше много работа за армията като усвояване на нови тактики и процедури за подготовка, които повишаваха оперативната ни съвместимост, нов начин на мислене, на съюзническо отношение, както и на перспектива за получаване на нова, по-модерна техника. Като цяло членството ни в НАТО се прие много добре от армията. Но имаше и политици, които решиха, че щом сме влезли в пакта, вече негова отговорност е да ни защитава. А всъшност членството ни в пакта изобщо не снема или намалява отговорностите ни по защитата на Родината. И в случая не става въпрос само за армията, а и за всички институции, за цялото ни общество.
– Дали като резултат от еуфорията, че вече сме под крилото на НАТО или на някакво успокоение, но в първите години след приемането ни в пакта допуснахме известно намаляване на темпото, което пряко се изрази и в орязване на военния бюджет на държавата…
– Това се случи не само у нас, но и в други европейски държави, които решиха, че световният мир няма алтернатива, че той е наложен трайно и няма нужда да се отделят големи средства за отбрана. Подвеждащи бяха и политическите призиви, че по-добре е тези средства да се пренасочат в други области. Но суровата действителност показа кой е верният път – националната сигурност е висш приоритет.
– Г-н генерал, спомняте ли си първия еърполисинг, в който взеха участие български военни пилоти?
– Реално ние, по наша инициатива в Трета авиобаза започнахме предварително подготовката за изпълняване на задачи по еърполисинг, преди България да стане член на НАТО. Нашите пилоти застъпиха в дежурство по еърполисинг на 29 март 2004 г.
– Всъщност именно тази дата се счита за началото на българското членство в НАТО. На този ден документите за присъединяване към Алианса на 7 източноевропейски държави, сред които и България, са депозирани във Вашингтон. Спомням си, че във военната структура на пакта ние бяхме приети малко по-късно – на 15 април на церемония в щабквартирата на алианса в Монс.
– На сертификацията на нашето включване в Единната система за охрана на въздушните граници на НАТО в Граф Игнатиево тогава присъстваха командващият ВВС на Южното крило на НАТО в Неапол, началникът на нашия Генерален щаб генерал Никола Колев, както и командващият ВВС генерал Динчо Карамунчев.
Шест месеца преди тази дата в авиобазата започна усилена работа главно по изучаване на програмите, планиране и полети по натовски процедури на английски език. Подготовката протече на високи обороти така, че на 29 март българските ВВС бяха включени в Единната система на алианса за охрана на въздушните граници.
– Първите дежурства по еърполисинг бяха самостоятелни. Но след това в годините получавахме подкрепа от съюзниците за съвместни дежурства.
– Да, по-късно бяхме подпомогнати в носенето на дежурствата по еърполисинг от изтребители на САЩ, Нидерландия, Италия и Испания. В този ред на мисли трябва да припомня, че в тези години България сключи договори с Румъния и Гърция за трансгранични операции, което означава, че при преследване на нарушител техни самолети ще могат да влизат в нашето въздушно пространство. И реципрочно наши изтребители ще могат да навлизат в тяхното небе. Тук трябва да напомня, че докато оперират в българското въздушно пространство, тези изтребители се ръководят от съответните български органи.
– Какво дадоха на българските ВВС съвместните подготовки и учения с натовски ескадрили?
– Всяко едно съвместно учение даваше нови знания и опит, но основното, което получиха нашите пилоти, инженери, техници, са по-голяма увереност и по-силна мотивация. Не само заради това, че зад тях стоят най-силните армии в света, но и заради увереността в нашите способности и качествата на хората ни.
– Вие сте летял на различни типове изтребители освен на МиГ-29. Как оценявате способностите на Ф-16 Блок 70, за който самозвани „експерти“ доскоро подмятаха, че съществува само на хартия?
– Аз високо ценя МиГ-29, на който съм летял – той е много добър самолет за своето време, пък и в момента е много добър. Голяма част от службата ми на военен пилот премина на МиГ-21. Също чудесен изтребител. Освен това съм летял на МиГ-15, МиГ-17, Л-29. Имал съм удоволствието да бъда във въздуха и с Ф-15, Ф-16, „Юрофайтър“, „Грипен“, „Ягуар“. В това отношение съдбата е била много благосклонна към мен.
Колкото до приказките за Ф-16 Блок 70 – това е чисто политическо говорене, на което просто не трябва да се обръща внимание. Главното, което го казвам като авиационен човек, е, че съвсем скоро – догодина, България ще има най-добрия изтребител на Източния фланг на Алианса. Вижте колко щастливи бяха представителите на турските ВВС след новината, че САЩ най-сетне им разрешиха да получат самолети от този тип. В същото време стана ясно, че гръцките ВВС възнамеряват да модернизират техните Ф-16 до нивото на Блок 70.
– Реално семейството на Ф-16 в Югоизточна Европа се разширява – след Гърция и Турция такива машини придоби и Румъния. Догодина влизаме и ние в семейството. Като се отчита, че Блок 70 ще получи и Словакия, не е ли логично да се организира регионален център за ремонт и поддръжка на този тип самолети?
– Моето мнение е, че разговорът за разкриване на регионален център за поддръжка и ремонт на Ф-16 трябва решително да се ускори. И като гледаме географията, най-логично е този център да е в България.
– Според вас какви рискове крие смяната на поколенията в изтребителната ни авиация? Цяло едно поколение пилоти не можа да дочака новия самолет?
– България винаги е имала прекрасни летци, инженери, техници и осигуряващи. В този смисъл няма по-добро и по-лошо поколение. Уверено мога да кажа, че нашите ВВС винаги са създавали условия за приемственост, за да не се допуска професионален вакуум.
– Все пак с идването на новите самолети няма как да не се даде предимство на по-младите авиатори. Докато по-опитните, натрупали огромен професионален опит, но на старите машини, ще трябва да дадат път.
– Нека да не бързаме да отписваме утвърдените вече асове. Има много начини те да предадат своя опит на по-младите.
– Като бивш началник на отбраната как оценявате хода на модернизационната програма на Българската армия?
– Програмата за модернизация на армията тръгна доста бавно. Само ще припомня, че първите проекти за инвестиционен разход – за ВВС и за ВМС, бяха приети от Народното събрание през далечната 2016 г. А първите конкретни резултати ще видим чак догодина – през 2025 г. Тогава се очаква да дойдат първите Ф-16 Блок 70, на вода ще бъде спуснат първият модулен многоцелеви кораб, ще пристигнат и първите бронирани машини „Страйкър“. Разликата е цели 9 години. А най-вероятно пълните способности на тази нова техника ще станат реалност след още няколко години.
Тук му е мястото да спомена, че новите машини ще дойдат, но винаги по-важни от тях ще бъдат хората, които ги управляват и обслужват. Не подготвим ли качествени специалисти в униформа, техниката ще остане мъртво желязо.
– Г-н генерал, смятате ли, че 2% от БВП за бюджета за отбрана са достатъчни за модернизацията на БА?
– С риск да се повторя искам да подчертая, че 2025 г. ще бъде знаменателна за Българската армия. За първи път от много години ще получим нова, съвременна бойна техника – първите изтребители Ф-16 Блок 70, първия многоцелеви кораб, първите бронирани машини от типа „Страйкър“. Това е чудесно, ще има поводи за радост и празници. Но нека не забравяме, че техниката, която най-сетне ще започнем да получаваме, мъчно ще навакса 18–20-годишното изоставане, което успяхме да натрупаме напоследък. Искрено се надявам, че българските политици ще отчетат усложнената среда за сигурност и ще се отнесат отговорно при определянето на бюджетите за отбрана.
– Срещате ли се с днешни асове на българските ВВС, какви са ви впечатленията от тях?
– Разбира се, но отговорът на този въпрос съдържа още няколко неща. Първо – няма по-голяма чест от тази да защитаваш Родината. Второ – трябва да ценим и уважаме нашите асове – във въздуха, във водата и на земята. Те го заслужават. И трето – на тези хора с пагони трябва да се осигуряват оптимални условия, които ще им позволят да изявят максимума на своите способности.
