От гледна точка на летенето и кариерата, ако имах възможност, пак бих избрал това развитие, казва заместник-командирът на ВВС.
Бригаден генерал Петьо Мирчев е роден в Карлово на 14 февруари 1966 г. Завършил е Висшето военновъздушно училище „Георги Бенковски“ през 1990 г., Военна академия „Георги С. Раковски” през 2000 г. и Военновъздушния колеж на ВВС на САЩ през 2008 г. Офицерската му служба е преминала предимно в 24-та авиационна база и нейния предшественик 44-ти вертолетен полк. Във формированието е заемал длъжностите младши пилот, старши пилот, заместник-командир на звено, командир на звено, командир на ескадрила, заместник-командир на авиобазата по летателната подготовка, началник-щаб на авиобазата, заместник-командир и командир на 24-та авиобаза. От 26 октомври 2016 г. е заместник-командир на ВВС. Има общо 2690 летателни часа на самолет Л-29 и вертолети Ми-2, Ми-17, Ми-24, Бел-206 и „Кугар”.
На 14 февруари т.г. бригаден генерал Мирчев е освободен от заеманата длъжност поради навършване на пределната възраст за притежаваното военно звание. На 5 февруари в 24-та авиобаза „Крумово“ той извърши последния си полет във военната авиация, като пилотира хеликоптер „Кугар“. Тогава отговори и на въпросите на представител на в. „Българска армия“, все още като заместник-командир на ВВС.
– Господин бригаден генерал, бихте ли сравнили вълнението си при първия самостоятелен полет на самолет Л-29 като курсант и това при последния си полет на вертолет „Кугар“, преди да се разделите с армията?
– Вълнения имаше и при двата полета. Но докато при първия полет – на 27 май 1986 г., трепетите бяха в положителна посока, защото ми предстоеше кариера като пилот, на 5 февруари вълнението ми бе малко по-негативно, като си мислих, че извършвам последния си полет във военната авиация и летателната ми дейност приключва. Но пък след полета на хеликоптер „Кугар“ получих много поздравления от командира на ВВС, командира на 24-та авиобаза, от колеги и близки, от семейството ми. Чувствата ми бяха неописуеми.
– Помните ли и първия си полет на хеликоптер?
– В първи курс във военното училище през 1986 г. целият ни випуск бяхме на летище Щръклево, там при първия ни стаж бяха и първите ни полети на самолет Л-29. След този стаж ни разделиха – за изтребителна авиация и за вертолетна авиация. Тези, които бяха определени за изтребителна авиация, летяха след това в ескадрилата във Военното училище. Докато нашият стаж се водеше в 44-ти вертолетен полк, сега 24-та авиационна база. На 28 май 1987 г. направих първия си полет на вертолет Ми-2, като първи инструктор ми бе капитан Иван Бързев, сега подполковник от запаса. Затова и го поканих да присъства на последния ми полет на 5 февруари.
– Да се върнем още по-рано във времето. Какво ви накара да изберете военната професия през 1985 г.?
– Роден съм в Карлово. Баща ми старшина Христо Мирчев служеше в Танковата бригада в града. Оттам тръгнаха увлеченията ми към армията. Бях решил твърдо да ставам офицер.
– А кога се насочихте към авиацията?
– Бях ученик в Техникума по електротехника в Пловдив и военните окръжия организираха екскурзии по военните училища. Записах се на една такава екскурзия за Долна Митрополия. Като видях самолетите как излитат и кацат, реших, че ще кандидатствам във Военновъздушното училище. По спомени говоря за пилоти, и то за военната авиация, кандидатите се състезаваха по шестима за едно място. Изпитите бяха продължителни – и медицинските, и по математика, но се справих и станах курсант.
– Преживели ли сте по-особени преживявания във въздуха?
– Не си спомням за някаква особена ситуация, която да прерасне в аварийна. Мисля, че в моята кариера нямам такъв случай. Единственото може би беше неприбирането на колесника след излитането и не знаех дали е заключен, или отключен. После при кацането бордният техник трябваше да се спусне от вертолета и внимателно да го огледа. И чак тогава стана приземяването.
– Летели сте на различни видове хеликоптери. Какви са впечатленията ви от тях?
– Всеки има своите особености. Например на сърцето ми е Ми-2, защото е първият вертолет, на който съм летял. Той беше много капризен и изискваше много добра техника на пилотиране. Ми-17 ми хареса, защото е мощен, можеш да разчиташ на него. Ми-24 е тотално различен, той е боен вертолет, удоволствието идва от това да стреляш с НУРС или с управляемите ракети. Бел-206 е един прекрасен вертолет за обучение – лек и евтин. А „Кугар“ е последният вертолет, който придоби авиобазата като авиационна техника, за времето си той е с много модерна авионика, много по-устойчив е на вятър. Така че, всеки хеликоптер е конструиран за различни неща.
– Не сте пропуснали длъжност – от младши пилот до командир на авиобаза и заместник-командир на ВВС. На коя длъжност ви е било най-трудно?
– Мога да посоча длъжността командир на ескадрила. През 2000 г. завърших Военна академия „Георги С. Раковски“ и ме назначиха за командир на ескадрила Ми-24. Хеликоптерите дойдоха от двете ескадрили от полка в Стара Загора, като бе сформирана една ескадрила, която се базира на авиобазата в Крумово. В началото ми бе най-трудното от службата ми, защото при военнослужещите, събрани от две ескадрили, дойдох като непознат за тях командир. От хората в ескадрилата познавах 5–6 души от моя випуск или една година, завършили преди мен военното училище, както и някои, на които съм бил инструктор. И трябваше тогава да намеря баланс при работата с хората. Затова казвам, че беше най-трудно. Но мисля, че успях. Дори подготвихме и петима за втори клас на Ми-24, което не беше се случвало от доста време. И още нещо много любопитно, другото, при което ми е било трудно и се сещам сега – да почувствам разликата между пилот и командир на авиобазата. Ситуациите бяха почти идентични, но чувството е различно. Като пилот с Бел-206 изпълнявахме специални задачи в Родопите. Просветна ми една контролна лампа и трябваше да изчакаме да се провери всичко по хеликоптера. Времето се влоши – гръмотевици, дъжд… Излетяхме и успяхме да се приберем с вертолета до Чепеларе, докъдето бяха влошените условия, и се прибрахме. При почти същата ситуация бях командир на авиобазата. Вертолет Ми-17 беше отишъл да гаси пожари в района на Хасково. Влошава се времето, даваме команда на хората от екипажа да се прибират, обаче пред тях пак е била стена от облаци, дъжд и гръмотевици. Вертолетът каца, за да премине тази буря и тогава се прибра. Ситуацията не зависеше от мен, освен да се обаждам по телефоните… И се чувствах много по-разтревожен, отколкото, когато бях в кабината на Бел-206.
– Има ли взето решение от вас, за което съжалявате?
– Аз си го мислих това. Човек не може да не си направи равносметка. Не знам колко сериозно ще прозвучи, но за всичките тези години съжалявам само за едно-единствено нещо – че нямах достатъчно време за моето семейство. Всичко беше подчинено на службата. Аз не разбрах, например кога порасна синът ми Христо. От гледна точка на летенето и кариерата ми, ако имах възможност, пак бих избрал това развитие.
– Повишавали ли сте тон като началник и командир?
– Много рядко. Моят стил на работа беше такъв – трябваше да убеждавам, че задачата трябва да се свърши, а не да принуждавам. Хората сами да стигнат до извода, как да свършат най-добре задачата, как да я изпълнят. Е, може би не трябва да го споменавам, но един офицер, вече в запаса, ми каза, че в цялата му 30-годишна служба единственото му наказание е било от мен.
– По-строг бяхте към себе си или към подчинените си?
– Тук съм категоричен. По-строг бях към мен и към семейството ми. Спомням си времето, когато като старши лейтенант в трета ескадрила ходих вече на специални задачи. От 1994 г. като станахме база, имаше затруднения с авиационната техника и с горивото. Шест души от ескадрилата носихме дежурства при специалните задачи и редувах дежурствата със специалните задачи. В управлението на базата идвах в 8,00 ч. на работа, занимавах се с организаторска дейност, в 17,00 ч. или 18,00 ч. започваха полетите и се прибирах към полунощ. Точно тогава, по това време, през 2003 г. се случи катастрофата до Разлог с Ми-17 и загинаха наши военнослужещи. Много тежко е да загубиш приятели, колеги…Така, че не можех да отделям повече време за семейството ми.
– Строг ли бяхте към сина си? Тръгна ли той по вашия път?
– Според него майка му Светлана е била по-строгата, нали е учителка. Казах ви, че не разбрах кога е пораснал… Но всъщност – знам. Подготвяхме си багажа да ходим на море и го питам той готов ли е. И синът ми Христо отговори – кой ходи с баща си и майка си на море? И тогава осъзнах, че вече е пораснал. Той избра друг път, но пак свързан с авиацията. Сега е пилот в гражданските авиолинии на самолети „Еърбъс“ А-320 и А-321. Имам и внук Петър на година и един месец, може пък той да тръгне по пътя на дядо си.
– Имахте ли увлечения извън службата?
– През тези години в армията така и не разбрах какво е да имаш хоби. Ако имах свободно време, гледах да съм със семейството ми, да отидем някъде, примерно на излет в планината.
– Разделяте се с армията от 14 февруари, какво ще правите през следващите месеци?
– Първо, искам малко да си почина, да си събера мислите си и може би след месец-два вече ще взема решение да търся някъде да се реализирам, дали някой ще прояви интерес към мен. Здрав съм за годините си, нескромно е, но все пак имам 2690 летателни часа.
– Мислили ли сте все пак, че животът ви можеше да се развие и извън военната авиация?
– Животът предлага много възможности. Какво е можело да се случи, ако не бях издържал медицинските изпити при кандидатстването ми във Военновъздушното училище през 1985 г.? Бях приет „Математика“ в Пловдивския университет, в който също кандидатствах като друга възможност, тъй като медицинските прегледи за военните летци бяха много строги. Може би с електрониката и математиката от университета щях да бъда примерно компютърен специалист… Но пак се връщам към 1985 г. При приема ми във Военновъздушното училище един от въпросите на мандатната комисия беше защо съм писал, че кандидатствам само за пилот във ВВС, а не съм посочил и Българската гражданска авиация или Селскостопанската авиация. Тогава категорично заявих, че искам да бъда пилот само във ВВС.
