Една бърза разходка из града, превърнал се в олицетворение на съдбата на Европа през ХХ век.
Навремето „Нова генерация“ пееха: „Берлин, Берлин, / пътека от съдби… / Дрънчат веригите / в скованите сърца, / а катедралата заплака / за света. Камбана бие, / ражда се дете. / Животът слага в красотата / свойто грозно „не“.
Едва ли има друг град, в който драматизмът на европейската история през XX век са се врязали така дълбоко в структурата на града. Разрушен до основи от бомбардировките през Втората световна война и разделен надве по фронтовата линия на Студената война за цели 40 години, този неукротим феникс продължава да се издига от пепелта. Преустройството на Райхстага, който отново е седалище на Германския национален парламент, е може би най-изумителният архитектурен символ на този опит да се съчетаят славното минало на града и оптимистичният поглед към бъдещето.
Отбихме се в Берлин напът за Скандинавия, имахме на разположение едва един следобед. След като си направихме по няколко снимки пред сградата на Райхстага, която е сериозно повредена от пожар при съмнителни обстоятелства през 1933 г. (с недоказаното участие на трима български дейци на Коминтерна, сред които и Георги Димитров), нацистите не си правят труда да възстановят сградата. Останките с прочутия стъклен купол на Валот са възстановени едва през 60-те години на миналото столетие.
Следващата спирка от нашата разходка беше Бранденбургската врата, която е замислена като символ на триумфа на мира. Медната скулптурна група Квадрига (Quadriga) представлява богинята на мира Ейрене, влизаща в града на колесница, теглена от четири коня. Оригиналът е силно разрушен през Втората световна война.
Следва свободно време и аз тръгвам самостоятелно по прочутото авеню „Унтер ден Линден“…
Булевардите са като хората: на младини вероятно доста еднакви, те постепенно се променят в зависимост от това, което се случва по тях. Дълбокото проникновение, което цитирам произволно, принадлежи на един велик руски писател, по всяка вероятност Владимир Набоков, прикрит зад псевдонима М. Агеев, и като че ли в най-висша степен важи именно за „Унтер ден Линден“ – парадното авеню на пруските владетели. С повече от три века история това авеню „под липите“ е свидетел на най-великите и най-опустошителните моменти от живота на града. Около него белезите на берлинското минало стоят неловко в съседство с модерните творения на един възроден град.
Пътьом хвърлям поглед към вътрешния двор на Държавната библиотека (Staatsbibliothek), върху чиято лицева фасада се вее огромен украински флаг. Макар и събрала в себе си несметни писмени съкровища, по времето на Хитлер този двор става арена на огромни клади. Хиляди томове от автори, считани от нацистите за ненадеждни, са хвърлени на купчина в пламъците. Карл Маркс, Зигмунд Фройд, Томас и Хайнрих Ман и Бертолт Брехт, Ерих Мария Ремарк са само някои от писателите, чиито произведения е трябвало да бъдат „изчистени“. В една от залите на библиотеката се намира горчивият мемориал „Празната стая“, който представлява помещение, обзаведено със зловещо празни, бели книжни полици, гледани през стена от плексиглас.
На средната лента на „Унтер ден Линден“ се издига гордо конната статуя на Фридрих Велики. Голяма част от „Унтер ден Линден“ е разрушена по време на Втората световна война. Днес е трудно да се оцени тази разруха. Най-разкошните сгради (като Старият дворец, Държавната опера и Опернпале) са реставрирани или изградени наново в блясъка на старата си слава. В съседство с библиотеката се намира седалището на Хумболтовия университет. Главната постройка е издигната през XVIII век като дворец на принц Хайнрих Пруски. Широкият меден купол в югозападния ъгъл на „Бебелплац“ отсреща принадлежи на главната католическа църква на града.
В една от пресечките художници продават уличното си изкуство. А малко по-встрани съзирам гледка, която ме връща в спомена за градските пазари у нас от началото на 90-те: трима брадати мъже с цигански очи въртят празни кибритени кутийки върху парче картон и питат минувачите къде е топчето.
Най-после стигам до Острова на музеите. Това е мястото, на което през XIII век е възникнал Берлин, скупчен около един остров в средата на р. Шпрее. Там, където през Средновековието е имало хижи със сламени покриви, сега се издигат импозантни музеи, построени в началото на XX век, които съхраняват изключителни кралски и имперски колекции с произведения на изкуството.
Целта ми е Пергамският музей (Pergamonmuseum), най-посещаваният в Берлин, построен във вид на вавилонски храм. Той е прочут в цял свят с възстановките на вавилонската Порта на Ищар и древногръцкия Пергамски олтар, на който е наречен музеят. За мое дълбоко разочарование го намирам в ремонт. Цялата фасада е покрита с тънка защитна мрежа.
Не мога да вляза и в Новия музей, под колоните му се точи километрична опашка. Звездата на колекцията тук е едно от най-великите художествени притежания на Берлин – бюстът на Нефертити, съпругата на фараон Ехнатон, най-красивата жена, раждала се някога под слънцето.
За компенсация си правя няколко селфита пред йонийските колони на Стария музей и могъщата Берлинска катедрала (Berliner Dom). Църквата е в италиански ренесансов стил с множество барокови финтифлюшки и статуи по фасадата, понесла на плещите си огромен млечнозелен купол. Трудно е за вярване, че тази величествена сграда, символ на имперската сила на Германия от зората на XX век, е била унищожена и само стените й са останали да стърчат след бомбардировките, а източноберлинският комунистически режим е смятал да я разруши напълно през 50-те години на миналото столетие.
Тръгвам обратно по булеварда, за да не закъснея за автобуса. Възстановен на полагащото му се място в сърцето на обединения Берлин, „Унтер ден Линден“ е обсипан с кафенета. И така, неудовлетворен от неуспешния завършек на моята разходка, сядам с един приятел от групата под широките червени чадъри. Избираме си бира със символично наименование Berliner („Берлинчанин“), която ни идва направо идеално в 37-градусовата жега.
Е, сега макар и само за една бира време с пълно право мога да заявя: Ich bin ein Berliner! („Аз съм берлинчанин“) – прочутата фраза на президента Дж. Ф. Кенеди, произнесена в Западен Берлин на 26 юни 1963 г.
