Автор: Проф. д-р Петко Ст. ПЕТКОВ, Великотърновски университет
Идеалът за Освобождение, т.е. за създаване на модерна и независима българска държава, се оформя в българското общество през третата четвърт на ХІХ в. В териториален аспект той се изразява чрез формулата „България, Тракия и Македония“, а в държавноустройствен план преобладава желанието бъдещата българска държава да бъде конституционна монархия. Идеята на В. Левски за създаване на демократична република не се споделя дори от цялото радикално направление в емиграцията, а в българските земи тя намира частична подкрепа от някои дейци на създадената от него революционна организация.
Учредяването на Българската екзархия и обозначаването на диоцеза й чрез султанския ферман от 27.02.1870 г. и последвалите допитвания са фактическо и официално признаване на българската нация от османската власт, и то в почти пълните й граници. При това Екзархията развива дейност, надхвърляща чисто религиозните й функции, тя всъщност е българска протодържава, създаваща основите на бъдещия самостоятелен държавен живот. И тъй като султанът още през 1856 г. е признат за независим владетел и член на „европейския концерт“ от великите сили, конференцията им в Цариград в края на 1876 г. се съобразява с фермана му за Екзархията и предлага проект за българска административна автономия в рамките на два вилаета в същите граници – от Тулча до Охрид.
Провалянето на мирния изход от Източната криза, отхвърлянето на общите европейски предложения от султана, прави почти неизбежна войната между Русия и Османската империя. Но тъй като е страна по Парижкия мирен договор от 1856 г., който предвижда всички промени в територията на султановата държава да стават само с общото съгласие на великите сили, Русия се явява по-скоро техен мандатьор в стремежа им да наложат на султана решенията на конференцията от 1876 г. Тя не започва войната самоволно, а се консултира с Австро-Унгария и Великобритания и дори приема условията им, при които може да води войната: да не се създава голяма и компактна славянска или друга държава на Балканите, да не бъдат заплашвани военно Цариград и Проливите и най-вече да не сключва предварителен договор със султана, а да изчака общото решение. Руското държавно ръководство е наясно, че окончателният мирен договор ще е този, който подпишат всички велики сили. Независимо от това, безспорно е, че тази война е Освободителна, защото допринася в най-голяма степен за развръзката на Източната криза чрез окончателния мирен договор от 1/13 юли 1878 г., с който всички велики сили предвиждат създаване на политически автономно Княжество България и административно самостоятелна българска област Източна Румелия.
В българското общество от години се води дискусия за значението на предварителния Санстефански договор от 19.02./03.03.1878 г. Този разговор никога не е бил спокоен и само с аргументи, защото още от първите години след подписването на договора той става
инструмент за политически внушения и геополитически влияния.
Първият официален акт, регламентиращ празниците в новата българска държава, е Указ № 5 от 09.01.1880 г. на княз Александър І, включващ „разписание на празниците и високо-тържествените дни, в които войската и военно-учебните заведения се освобождават от занятия”. В този документ 19 февруари е обявен за ден на „възшествието на престола на император Александър ІІ и сключване на Санстефанския мир“. Оттук насетне чак до началото на ХХІ век в българското общество се налага представата, че със Санстефанския договор се слага край на войната и начало на новата българска държава. На Освобождението, т.е. на създаването на новата българска държава, не се гледа като на дълъг и сложен исторически процес, а то започва митологично да бъде представяно като еднократен акт, резултат от един международно непризнат договор, който дори страната-победителка е определила като неокончателен.
И макар че задълго след 1944 г. Трети март отпада от държавния празничен календар и е възстановен като официален празник едва през 1988 г., съвсем скоро след политическата промяна на 10 ноември 1989 г. статутът на този паметен ден е променен. С указ от 27.02.1990 г. председателят на Държавния съвет на Народна република България П. Младенов без никакво обществено обсъждане и допитване налага Трети март за първият и единствен досега национален празник – „ден на освобождението на България от османско иго“. В следващите години датата 3 март и договорът, който е сключен тогава, бяха сакрализирани, и дори основателно критичното отношение към тях, беше неоснователно представяно от някои пропагандатори като непатриотическо.
Конкретното историческо значение на Санстефанския договор изисква научен анализ на доказани факти, а не партийно-политическо противопоставяне и заиграване с чувствата на невинаги добре информираната публика. Никой не отрича важното значение на този договор по пътя към Освобождението. Но да се твърди, че с този акт се създавала българската държава, при положение, че той противоречи както на Парижкия мир от 1856 г., така и на ангажиментите, официално поети от Русия преди войната, а и не е признат от великите сили, е несериозно и недоказуемо. А и скоро след подписването му няма нито български княз, нито българско правителство и парламент.
Точно месец преди Санстефанския мир в Одрин е подписано първото руско-османско официално споразумение, предвиждащо създаването на голямо и политически автономно Княжество България върху всички земи, населени с българи, но не по-малко от териториите, вече определени на Цариградската конференция 1876 г. Този акт – т.нар. Основи на мира от 19/31 януари 1878 г., с който Османската империя за първи път приема да се създаде голяма и автономна България, дава основание на победителката Русия да се съгласи на примирие, подписано един час след това също в Одрин, с което официално спират военните действия. Установената между двете воювали до този момент страни демаркационна линия оставя под османско политическо и военно управление почти цяла Македония, част от Южна Тракия и Родопите, областите на Варненско и Шуменско, в които има големи османски военни части. Това положение не се променя и след Санстефанския мир, така че начертаното на картата голямо Княжество България всъщност не е изцяло освободено от русите, нито има възможност това да стане до предстоящия конгрес в Берлин. Освен посочените български области, включени в санстефанското княжество, но реално неосвободени, по силата на този договор Русия отстъпва признати за български земи на Румъния (Северна Добруджа) и Сърбия (Нишкия край).
Макар и обявен за национален празник, Трети март не изразява българското участие в Освобождението, а не трябва да се забравя, че националният празник, а и другите официални празници трябва да отразяват общоприети български ценности и български постижения, да са паметни дни, свързани с български исторически приноси. Денят на решителните боеве на стария връх Шипка и на връх „Свети Никола“ 11/23 август 1877 г. в много по-голяма степен изразява почитта на съвременните българи към подвига на руси и българи, загинали за Освобождението на България. Неслучайно от 1991 до 1993 г. 23 август беше официално Ден на българската армия в чест на епичните сражения на върховете Шипка и „Св. Никола“.
Колкото основателно е недоволството от разпокъсването на българските земи на пет части според решенията на окончателния Берлински договор от 1/13 юли 1878 г., толкова безспорно е неговото значение като легитимен международноправен край на войната, предвиждащ с общо решение на всички велики сили създаване на политически автономно Княжество България, чиито представители сами ще си изберат княз и изработят основен закон. Неслучайно в заседанието на Учредителното събрание от 26 март 1879 г. д-р К. Стоилов заявява: “Този трактат (Берлинският) казва, че Българското княжество влиза в упражнението на своята автономия след избирането на княза; то ще да каже, че догде да си изберем княз, ние се считаме още като една турска провинция, окупирана от една победоносна войска. Искаме ли да захванем нашата автономия, то ние трябва да прибързаме да си изберем княз, дотолкози повече като по този същия трактат на 3 май нашите освободители трябва да оставят отечеството ни”. Затова създаването на новата българска държава – окончателното Освобождение – завършва с приемането на конституцията в Търново и най-вече с избора и встъпването в длъжност на избрания княз Александър І през юни 1879 г.
