Румен Шомов е роден в София през 1951 г. Автор е на стихове, проза и приказки. В книгата му с пиеси „Страната на пеперудите“ от 2012 г. са включени „Гълъбът”, наградена в Лондон на ХIV Международен фестивал за нова драматургия на Warehouse Theatre през 1999 г. и участвала на фестивала за нова драматургия в Удине – Италия, и ”Шаранът”, играна в редица градове от фламандската част на Белгия и Нидерландия през 2006 г., както и още седем пиеси. Стиховете му са превеждани на руски и унгарски. Носител е на почетното отличие “Давид Бурлюк” на Международната академия по Заум за своите преводи на поезия, проза и драматургия от руски авангардисти. Член е на българската секция на международния ПЕН клуб.
– Писал си стихове, романи, разкази, пиеси. И са брилянтни. Прочетох „Гълъбът“ като най-награждавана… Как си избираш литературните жанрове?
– Започнах с детска литература. Бях голям човек, пораснал само физически. Детето обаче беше дълго време живо у мен. Младостта ми мина главно с детска литература „Котаракът Тилилей“ (1981) е първата моя книга. Четях Маркес и автори от магическия реализъм. Въобразявах си, че ги превеждам на детски език, което, разбира се, няма нищо общо с техните книги. Това са мои приказки, но такъв беше стимулът. Не ме е вдъхновявала толкова детската литература, колкото „Сто години самота“ на Маркес.
– Създаваш си въображаем свят от конкретно визуални образи. Това ли те е тласнало към киното, към пиесите?
– Всяка възраст иска своето. Заедно с приказките малко по малко започнах да навлизам в поезията. Повече от 20 години хвърлих в поезията, след което тя ми се стори недостатъчна. Майка ми беше театрал. От детската градина съм бил в театъра. И той беше огромна магия за мен. Като гимназист все ми бяха малко спектаклите и театрите в София. Всичко гледах, всичко ми харесваше. Всички актьори бяха гениални. Това по-нататък отпуши стремеж да направиш нещо, което да става за сцена. Успоредно тръгнаха и разказите…
– Казват, че Шекспир е така добър, защото е участвал в самата игра и е наблюдавал внимателно реакциите на публиката спрямо всяка сцена. Намираш характери, които ярко се открояват един от друг. Правиш обрати, които са по-скоро похват в поезията…
– За драматургията обратът е задължителен. Това не е белетристичен текст. Тук е спазен основният принцип на живота – раждане, растеж, съзряване, цъфтеж и бавно отиване към финал. В драматургията образите се разкриват постепенно в ситуациите, в сблъсъка с другите герои. Човек не излиза на сцената да си каже какво му е на душата. Трябва в ситуация с другите герои да го притиснат до степен, че да няма изход. И тогава да се разкрие характерът му.
– Някои казват, че е достатъчно да си искрен, за да пишеш добре, но според мен искреният глупак си остава искрен глупак.
– Започвам отнякъде с нещо, което ми харесва – например една реплика: „Гълъбът ми не иска да кълве…“. Виждаш угрижен човек, за който всичките проблеми на света са изчезнали, защото гълъбът му не иска да се храни. Трагедия, брат! От този задвижващ момент ти се струва, че може да излезе нещо. Тръгваш без концепция, но вътрешно у себе си постепенно откриваш структурата – дума след дума. В драматургията има коварен момент. Върви ти диалогът и ти праскаш, праскаш и изведнъж виждаш, че си доникъде. Ако не задвижиш други герои, ситуации, става говорилня – на зрителят му доскучава. С малко изразни средства трябва да постигнеш максимум внушение..
– Учил си в кинематографическия институт в Москва, познаваш руската психика. Как си обясняваш тази нелепа ситуация – мир и изведнъж война…
– По мое време хората в Съветския съюз ги учиха на хуманизъм, че войната е нещо лошо. Съществуваше и мания – ние сме победители: „победихме, с нашествениците се справихме, много важно, че живеем така“. И изведнъж от това опиянение се събуждаш: по дяволите – Германия те е изпреварила. Там хората са се взели в ръце, работят, създават творчески потенциал. Дисциплина, промишленост. Ти продължаваш да пиеш и да викаш: „Абе лошо живеем, ама нали победихме. Другото може да почака“.
Ако говорим за високото им ниво на култура – поне по мое време беше недостижимо. Сега недостижимите избягаха. Средното ниво, масата, беше на по-ниско образователно равнище, отколкото в България. Обаче се прокрадва нишката за величието на Русия, базирано на някакви гени. Дали Путин е чел Достоевски, дълбоко се съмнявам.
– Месианската идея?
– Хем комплекс за малоценност, всички те задминаха хем чувство за месианство – скачени съдове. Все пак акцентът по мое време беше антивоенен: „Ние се борим за мир!“. Колко се бореха за мир се видя в Чехия и Унгария. Обаче номерът вървеше.
Образът на „врага“ нахъсваше – Съветите имат всичко, но светът иска да им го вземе. По този начин се обясняваха некадърността, мързелът и всичко. От 20 години в Русия се подготвя тази война. Смятаха, че за 6 дена ще превземат Украйна и тръгват към Берлин. Западът, Америка бяха намалили военното си производство с 80%. Белгия, Холандия, Германия – с 30%, Англия също. Всички смятаха, че Путин вече е обвързан с продажбата на газ и течаха милиарди в Русия. Милиарди от това, че си копнал в земята, появило се е нещо и ти го продаваш. Всичко ти идва наготово. В провинцията цепят дърва и се топлят с тухлени печки, защото трябва да се произвеждат бомби… Човешкият живот там винаги е бил евтин. В руските простори човешкият живот не значи нищо. Всичко е държавата. Който е против държавата, трябва да бъде ликвидиран. Ти си бурма, болтче.
– Как си обясняваш в България тази 5-та колона, която поддържа руските опорки постоянно?
– Стогодишната лъжа за братски отношения прикрива истината. Освобождението не е целта, целта е Босфорът. Добре, казват: Ако някой се дави и друг го извади, защо трябва да мислим къде е отивал и защо. Да, ама да те извади и да те изнасилва всеки ден, затова ли трябва да сме благодарни? България също трябвало да се денацифицира и тук имало фашисти. Това го говори официално руското правителство.
Какви издевателства е правила руската армия тук. Героизми – да загинеш пиян, насмукал се с отровен спирт. Има изнасилвания. Георги Димитров пише в писмо до Сталин да се прекрати с тази практика. И Сталин действително отговаря: Има разстреляни войници в Съветската армия заради изнасилванията.
Нападайки Украйна, Путин отвори кутията на Пандора. Измисли хиляди глупости – че няма такава нация, че това били краищата на Русия. Руснаците купуваха политици от Америка до Китай. Путин разчита Западът да се разедини. Неслучайно подкрепя ултрадесни и ултралеви формации в западните държави.
Путин е болен от маниакална средновековщина, иска да го помнят като завоевател както Петър I. Всеки ден между 450 и 1000 руснаци си оставят телата на бойното поле. Не го е грижа. Така е било и във Втората световна война. Човекът е бил нищо. Победата е била важна.
– Ти обаче продължаваш да превеждаш от руски висока литература.
– С мен се свърза украинският поет Станислав Белски, започна да ми изпраща поезия. Не само своя, но и на 12-ина имена съвременни украински поети. Започнах да правя сборник „Съвременни украински поети“. Превеждам ги от руски. Това също беше лъжа, че рускоговорещите са потиснати. Там 30% от населението са смесени бракове – украинско-руски. И тези хора не посрещат войските на Путин с цветя и рози, посрещат го с автомати и куршуми. И украинци, и руснаци.
– А войната в Израел?
– Кутията на Пандора е отворена. Възможно е да е начало на Трета световна война. Появяват се безумни десни партии. В Унгария някакви типове искат да си вземат територии от Украйна. И в Румъния се появи такъв идиот. Евреите направиха от пустинята градина, рай. А палестинците получиха луди пари от цял свят и копаха тунели, за да убиват. Искат отмъщение, не искат хубав живот.
– Къде е сега твоят жанр?
– Правя дневници от пътуванията си – издадох „Нантския дневник“. Вече е написан „Втори Нантски дневник“. Не е издаден. Опитвам се да завърша и „Тулузки дневник“, който е събрал впечатленията ми за близо месец престой не само в Тулуза.
– Ти си свързан с френската култура.
– Видях какво е Франция. И мога да направя сравнение между Русия и Франция. Между България и Франция. На битово ниво разликата е чудовищна. Там ти си човек. Не знам и френски, но теб те посрещат като човек, интересуват се от теб. Такива комплименти както във Франция от проф. Франсоаз Рублен за „Гълъбът“ не съм получавал никъде. Сравняваше ме с класиците на абсурдизма.
