Румен Шомов е роден в София през 1951 г. Автор е на стихове, проза и приказки. В книгата му с пиеси „Страната на пеперудите“ от 2012 г. са включени „Гълъбът”, наградена в Лондон на ХIV Международен фестивал за нова драматургия на Warehouse Theatre през 1999 г. и участвала на фестивала за нова драматургия в Удине – Италия, и ”Шаранът”, играна в редица градове от фламандската част на Белгия и Нидерландия през 2006 г., както и още седем пиеси. Стиховете му са превеждани на руски и унгарски. Носител е на почетното отличие “Давид Бурлюк” на Международната академия по Заум за своите преводи на поезия, проза и драматургия от руски авангардисти. Член е на българската секция на международния ПЕН клуб.
– Владееш всички инструменти на литературните жанрове. Писал си стихове, романи, разкази, пиеси. И са брилянтни. Прочетох „Гълъбът“ като най-награждавана… Как си избираш инструментите?
– Започнах с детска литература. Бях едно голямо дете, пораснало само физически. Детето беше дълго време живо у мен. Младостта ми мина главно с детска литература „Котаракът Тилилей“ (1981) е първата моя книга. Беше вътрешна потребност, детето искаше да се изкаже. Четях Маркес и автори от магическия реализъм. Въобразявах си, че ги превеждам на детски език, което, разбира се, няма нищо общо с техните книги. Това са чисто мои приказки, но така си внушавах и това ме стимулираше. Не ме е вдъхновявала толкова детската литература, колкото „Сто години самота“ на Маркес.
– Създаваш си въображаем свят от конкретно визуални образи. Това ли те е тласнало към киното, към пиесите… Преминаваш от един жанр към друг?
– Всяка възраст иска своето. Заедно с приказките малко по малко започнах да навлизам в поезията. Повече от 20 години хвърлих в поезията, след което тя ми се стори недостатъчна. Майка ми беше театрал. От детската градина съм бил в театъра. И той беше огромна магия за мен. Като гимназист все ми бяха малко спектаклите и театрите в София. Всичко гледах, всичко ми харесваше. Всички актьори бяха гениални. Това по-нататък отпуши стремеж към сцената, да направиш нещо, което да става за сцена. Успоредно тръгнаха и разказите, първият ми роман „Ускорителят на растежа“…
– Казват, че Шекспир е така добър, защото е участвал в самата игра и е наблюдавал внимателно реакциите на публиката спрямо всяка сцена. Намираш характери, които пестеливо, обаче ярко се открояват един от друг. Правиш обрати, които са по-скоро похват в поезията. Играта с образа на гълъба е страхотна…
– За драматургията обратът е абсолютно задължителен. Това не е белетристичен текст. Театралната пиеса се базира на обрати. Тук е спазен основният принцип на живота – раждане, растеж, съзряване, цъфтеж и бавно отиване към финал, към края. Всяко художествено произведение съдържа този житейски принцип. А за драматургията е абсолютно задължително – там образите се разкриват постепенно в ситуациите, в сблъсъка с другите герои. В драматургията човек не излиза на сцената да си каже какво му е на душата. Няма такъв филм. Трябва в ситуация с другите герои да го притиснат до степен, че той повече да няма изход. И тогава да се разкрие характерът му.
– Някои казват, че е достатъчно да си искрен, за да пишеш добре, но според мен искреният глупак си остава искрен глупак.
– При мен трябва да има задвижващ момент. Нямам предварителна концепция за това, което правя. Започвам отнякъде с нещо, което ми харесва – например една реплика: „Гълъбът ми не иска да кълве…“ Виждаш угрижен човек, на който всичките проблеми на света са изчезнали, защото гълъбът му не иска да се храни. Трагедия брат! От един задвижващ момент, от най-обикновена реплика ти се струва, че може да излезе нещо. Тръгваш без концепция, но вътрешно у себе си постепенно откриваш структурата. Тя изниква постепенно – дума след дума. В драматургията има коварен момент. Върви ти диалогът и ти праскаш, праскаш и изведнъж виждаш, че си доникъде. Ако не задвижиш другите герои, ситуации, остава една говорилня, която зрителят гледа, гледа и му доскучава.
– Изграждаш ярко контрастиращи характери. И то без много приказки, реплики – пестеливо.
– Това е ценно качество – с малко изразни средства да постигнеш максимум внушение.
– Учил си в кинематографическия институт на Москва, превеждаш от руски. Четири години си живял в общежитие, познаваш руската психика. Как си обясняваш тази нелепа ситуация – толкова години мир и изведнъж война. И в същото време текат реки от доброволци. Сякаш са извън времето.
– Не виждам реки от доброволци. Когато учех в института, спомням си един от най-големите шокове беше филмът на Михаил Ром „Обикновен фашизъм“. Не можех да си представя как един клоун с клоунските си действия възбужда цели стадиони от хора. И побърква съзнанието им. Както Тръмп сега. Това е опасно, има тенденции за връщане към фашизма, към масовото умопомрачение. По мое време хората в Съветския съюз ги учиха на хуманизъм, че войната е нещо лошо. Същевременно съществуваше мания – ние сме победители. Отлагане на живота, в смисъл „Абе ние победихме, ние с нашествениците се справихме, та сега тук много важно, че живеем така.“. И изведнъж от това опиянение се събуждаш и виждаш: По дяволите – Германия те е изпреварила. Украйна те изпреварва. Там хората са се взели в ръце, работят, създават творчески потенциал. Дисциплина, промишленост. Ти продължаваш да пиеш и да викаш: „Абе лошо живеем, ама ние победихме, останалото все ще се нареди“.
Забелязвах две неща у хората там. Първо, ако говорим за високото ниво на култура – то е недостижимо. Поне по мое време беше недостижимо. Сега вече всичко е различно. Тези, недостижимите, те избягаха. Но по мое време средното ниво, масата, беше на доста по-ниско образователно равнище, отколкото в България. Същевременно обаче открай време там се прокрадва нишката за величието на Русия, базирано на някакви гени. Гени!? А дали Путин е чел Достоевски – дълбоко се съмнявам.
- Значи хем комплекси за малоценност, защото ти си деветата дупка на света, всички те задминаха. Живееш като първобитен човек, а същевременно тази мания и самочувствие като скачени съдове – чувството за непълноценност и чувството за месианство. Те се преливаха от едно в друго. Но тогава все пак акцентът беше антивоенен. Беше „Ние се борим за мир!“. Колко се бореха за мир, то се видя в Чехия и Унгария. Обаче номерът вървеше.
От 100 години нас са ни лъгали, че имаме някакъв враг. И този враг четири пъти те изважда от боклуджийската кофа, от сметта. 1917 г., 1933 г. ти създават промишленост и ти викаш: Не, те искат да ни вземат нещо. Какво да ти вземат? Що не отидат да вземат нефта на Кувейт? Защо изтърпяха Фидел Кастро, който побърка една просперираща държава и я върна в джунглата? Защо на теб да ти вземат? Пълен абсурд.
Създаваха изкуствено образа на „врага“. Така се нахъсваха – Съветите имат всичко, но светът иска да им го вземе. По този начин се обясняваха некадърността, мързелът и всичко. И досега се говори, че Западът ще им направи нещо лошо…
А Западът се оказа неподготвен 80%. От 20 години в Русия се подготвя тази война и целта не беше Украйна. Те Украйна смятаха, че за 6 дена ще я превземат и тръгват към Берлин. Самият Путин каза на международен форум: „Мы хотим чтоб вы нам вернули все до Берлина, (мълчание). Не хотите? Ну как хотите!“ Кротко. Тихичко. През това време той е подготвял всичкото това нещо с безумното производство на бомби, ракети, танкове. Като се има предвид колко ракети могат да бъдат произведени за месец и колко ракети се изстрелват всеки ден в Украйна, веднага на човек му става ясно кой се готви за война. Западът, Америка бяха намалили военното си производство с 80%. Белгия, Нидерландия, Германия – с 30%, Англия също. Всички смятаха, че Путин вече е обвързан с продажбата на газ и течаха милиарди в Русия. Милиарди от това, че си копнал в земята, появило се е нещо и ти го продаваш. Не ти трябва да развиваш интелигентност. Нищо не ти трябва. Всичко ти идва наготово. А Макрон казва: „В момента НАТО е в мозъчна смърт…“. Кога да нападнеш, ако не сега!?
– В същото време в провинцията цепят дърва и се топлят с тухлени печки…
– Да, защото трябва да се произвеждат бомби, защото Западът ще ги нападне… Човешкият живот там винаги е бил евтин. Това е основната разлика между Запада… Между цивилизования свят и Русия… В руските простори човешкият живот не значи нищо. Всичко е държавата. Който е против държавата, трябва да бъде ликвидиран. Ти си бурма, болтче и трябва да служиш на тази държава.
А всъщност на кого служиш ти? На държавата ли служиш, или на един психопат? Един психопат, след него друг психопат. Ами Брежнев, нали тръгна да прави Афганистан социалистически. Безумие, вследствие на което какво се получи? Върнаха се т. нар. афганистанци и станаха непоносими бандити, безкомпромисни бандити.
– Тоест, ако сега спре войната, какво става?
– Ще стане страшно и от двете страни. Украинците, които са сега на фронта и изнасят на гърба си тази неистова мъка – ще се върнат и ще попитат: Вие какво правехте тук? Пиехте си бирата в Киев на открити кафенета, докато аз там лежах в калта. При руснаците, тези престъпници, които са отишли в Украйна да убиват, след като се върнат, ще вършат нови престъпления. После подписват нов договор и отново отиват на фронта. Да усъвършенстват начините за убийство.
Путин е в тотална безизходица. Засега не смее да посегне на Москва и на Санкт Петербург с мобилизация, не смее да посегне на още 2–3 града. Тези градове ги е развивал. Провинцията си е така, както си е била от веки веков – на дърва и в мизерия. У нас говорим как „Дънди метълс“ грабел златото на България. Ами Пирдоп е проспериращ град благодарение на неговата технология. Викаме: Ще си копаме и ще си направим златото наше. Който няма технологията, той е обречен да бъде втора ръка човек.
Това е и Русия. Губят неслучайно. Събудиха се в един момент и видяха, че украинците започват да живеят по-добре от тях. Оказа се, че Украйна от същата дупка, в която и те са били, изведнъж започва да се развива. Украинците разкараха руското протеже със златната тоалетна – Янукович. Ако той или такъв като него беше застанал начело, нямаше да има атака срещу Украйна. Щяха да си минат преспокойно и да продължат – Полша, България, Молдова, Румъния – чак до Берлин. Гледам откъси от предавания на руската телевизия. Чудовищни водещи – говорят за ядрена война, „ние да ги ударим“… Когато все още не беше ясно, че ракетите им са неточни – тези сармати, искандери… говореха: четири кинжала за Англия и островът изчезва. Говорят го сериозно, патологията стигна неописуеми размери.
– Как си обясняваш в България тази 5-а колона, която поддържа руските опорки постоянно?
– Това е продукт на стогодишна лъжа. Стогодишната лъжа за братски отношения, прикриване на истината. Ние сме сред най-лъганите хора. Били ни освободили от турско робство. Хубаво, ама понеже сте искали да отидете до Босфора. Добре, казват: Какво значение има по каква причина са ни освободили? Ако някой се дави и друг го извади, защо трябва да мислим каква е била истинската му цел да е на това място. Да, ама да те извади, да те спаси от удавяне и после да те изнасилва всеки ден?! Затова ли трябва да сме благодарни? България трябваше да избира между корупцията и превръщането ѝ в 16-а република – много по-страшен вариант. Вариант, в който България бъде подложена на денацифициране, защото и тук имало фашисти. И това го говори официално руското правителство.
Има българи, които стоят твърдо като знаменосци на руския интерес. Мозъкът им е изпилен. Крие се истината за Втората световна война. Колко са оръжията, които американците са дали на СССР, за да спрат Германия? Ами ако не са били тези говежди консерви… те сега ги наричат кравари, ама тези кравари изхраниха Русия и я спасиха. Иначе трева щяха да пасат.
Не се знае какви издевателства е правила руската армия тук. Героизми – да загинеш пиян, насмукал се с отровен спирт. Има изнасилвания. Георги Димитров пише в писмо до Сталин да се прекрати с тази практика. И Сталин действително отговаря – има разстреляни войници в Съветската армия заради изнасилвания. Масово. Знам от спомените на баба ми. Помнеше присъствието и на германците – такива изстъпления не е имало. Спели в училищата, къпели се със студена вода голи до кръста и пазарували в магазините. Единственият случай – пример за немската лакомия – как един войник отишъл и си купил кори с яйца. Седнал на стълбите пред магазина чук, кльок, чук, кльок. И като ги изял – умрял. От голямото количество сурови яйца. Това е единственото нещо, което се говори по-скоро с присмех, отколкото с ненавист за пребиваването на нацистката армия в България. Днес престъпленията на Путин надминаха престъпленията на нацистите през ВСВ.
– Много от тези ревностни почитатели на Паметника на Съветската армия препредават като трансмисия представите си на млади хора. И това сякаш се отразява някъде в бъдещето.
– Проблемите няма да се решат с магическа пръчка. Въпросът е да се опази това правителство, което е в момента. Утре Украйна ще бъде една от големите държави, от шеметно развиващите се държави. А ние викаме: Не, не, сега ще се стискаме. Няма да даваме нито на едните, нито на другите. В дупката, в която си… Ще си останеш в дупката вечно, след като си загубил човешкия си облик и не искаш да помагаш на хора, които наистина са в беда.
– Има хора с разменени ценности. Справедливостта изисква да помогнеш на жертвата, на страдащия…
– Българинът сякаш е ампутиран от това нещо. Гледа си келепиреца, дворчето, оградката, а зад оградката – доматките, ракийката. Като кон с капаци. Не гледа в утрешния ден и това е характерно не само за случая с Украйна. Характерно е за българския манталитет. Няма визия за 2 дни напред, той иска днес да спечели 5 лв. А това, че ще загуби хиляди?
– А какво мислиш за историята с Израел?
– Нападайки Украйна, Путин отвори кутията на Пандора. Измисли хиляди глупости – че няма такава нация, че това били краищата на Русия. Всичките тези лъжи сме ги приемали за истина.
– Те подкрепяха македонизацията на Македония. Казваха, че македонците не са българи, а в същото положение, когато се оказа Украйна – няма нация украинци.
– Докато светът смяташе, че проблемите с войната са приключени, Путин работеше подмолно, защото демокрацията е винаги уязвима. Човек, ако реши да играе „хитро“… Това не е хитро, а е подло. Руснаците купуваха политици от Америка до Китай. Всички знаем, канцлер на Германия (Герхард Шрьодер), който става член на борда на директорите на „Роснефть“. Това са хора, които са подкупвани бавно полека постепенно – журналисти, политолози, всичко. Путин разчита Западът да се разедини. Неслучайно подкрепя ултрадесни и ултралеви формации в западните държави.
– Представи си, че тези всичките пари бяха отишли за създаване на просперитет…
– Само един вертолет струва 50 млн. – това е цял един град, да му оправиш всичко и да заживеят хората нормално. И тогава няма нужда никого да нападаш, те сами ще дойдат при теб. Путин е болен от маниакална средновековщина, иска да го помнят като завоевател както Петър I. Царят първообраз 10 години воюва с Швеция, за да превземе територията ѝ. Много опасно е това, че и Путин няма никаква милост към своите. Всеки ден между 450 и 1000 руснаци си оставят телата на бойното поле. Не го е грижа. Така е било и във Втората световна война. Човекът е бил нищо. Победата е била важна.
– Ти обаче продължаваш да превеждаш от руски висока литература.
– Превеждам украински поети. С мен се свърза украинскияш поет Станислав Белски, започна да ми изпраща поезия. Не само своя, но и на 12-ина имена съвременни украински поети. Започнах да правя сборник „Съвременни украински поети“. Превеждаме от руски. Не знам украински. Той я е превел на руски. Това също беше една от лъжите, че рускоговорещите са потиснати. Там 30% от населението са у смесени бракове – украинско-руски. И всичките тези хора не посрещат войските на Путин с цветя и рози, посрещат го с автомати и куршуми. И украинци, и руснаци.
– Питах и за Израел.
– Това е същият синдром. Възможно е да е начало на Трета световна война. Навсякъде се появяват безумни десни партии. В Унгария някакви типове искат да си вземат територии от Украйна. И в Румъния се появи подобен идиот. Кутията на Пандора е отворена. Какво са Израел и ивицата Газа? Аз си спомням, виждал съм израелски филм още през осемдесетте на миналия век с титри на идиш, иврит и арабски… Нима това не означава равенство за всички?! Евреите направиха от пустинята градина, рай. А палестинците какво направиха? Получиха луди пари от цял свят и копаха тунели, за да убиват. Защото те искат отмъщение, те не искат хубав живот. Как ще затворим тази кутия на Пандора? Ами ако утре някой реши, че няма държава България. Това е вилает, „наш“ вилает. Какво ще правим? Такава ръка трябва да бъде отсечена. Всичко останало е илюзия. Няма как Израел и „Хамас“ да се договорят. Няма как украинците да си отстъпят земята – това само ще даде пауза време, в което Путин да продължи да се въоръжава и да стовари военния си юмрук съкрушително.
– Две думи да кажеш за ситуацията в българската драматургия. Написал си много пиеси, а сякаш вече си се оттеглил от сцената…
– Видях, че няма значение какво си написал. На няколко пъти аз се сблъсках с трудни ситуации. Работех с режисьор – много добре се разбирахме. Направихме „Гълъбът“ в Сатирата и една друга пиеса във Враца. Бяхме стигнали дотам, че само като ме погледне, и аз вече знаех какво иска. И в един момент той каза: Направих кариерата на един драматург, няма да правя и на втори. И край. Иначе имаше подход, помагаше много на автора. В софийското представление на „Гълъбът“ той ми даде идеи, които развих. И се получи по-интересно, отколкото в Лондон.
– Други театри не те ли канят?
– Не, не, нищо. Пет мои пиеси са играни в България. Минава, заминава и край. В най-тежките години се играха – и „Гълъбът“, и други. Просто не улучих момента – беше преходът. Сега съм скъсал окончателно с театъра. Там има силна маниакалност, хора с изключително его. Не че другаде е различно, ама не в такава степен. В театъра идва и ти казва: Ти какво си мислиш, бе. Пиесата ти е само повод за спектакъл. Дал си там нещо, хубаво, добре – ние пък ще го направим както решим. Началото става край, краят – начало. И напред…
– Къде е сега твоят жанр?
– Правя дневници от пътуванията си, които са „Крачка встрани“ – така се казва нантският ми дневник, който вече издадох. Написах и втори нантски дневник. Не е издаден. В момента се опитвам да завърша тулузкия си дневник, събрал впечатленията ми за близо месец престой в Тулуза, Окситания и каталонския Розес.
– Ти си тясно свързан с френската култура.
– Не съм тясно свързан, но видях какво е Франция. И мога да направя сравнение между Русия и Франция. Между България и Франция. Разликата е чудовищна на битово ниво. Там ти си човек. Не знам и френски, но там теб те посрещат като човек, интересуват се от теб. Такива комплименти за „Гълъбът“ не съм получавал никъде, както във Франция – от театроведката проф. Франсоаз Рублен.
– Четох, че те сравнява с автора на „В очакване на Годо“.
– Точно така – с Бекет и Йонеско – и с цялата плеяда абсурдисти, с класиците на Абсурда.
