Членството ни в пакта не просто бе прието във Вашингтон, то бе изработено там, твърди вицепрезидентът на Атлантическия клуб, бивш посланик в САЩ
– Г-жо Поптодорова, като дипломат как оценявате външно-политическата обстановка, в която през ноември 2002 г. България получи покана за членство в НАТО?
– Ще се върна малко по-назад във времето – през 90-те, когато водих разговори с мнозина западни политици и особено с представители на тогавашния Съвет по национална сигурност на САЩ. Ще откроя посланик Дан Фрийд, който бе пряко ангажиран със следващата вълна разширяване на пакта. Откровено споделям, че това бяха едни обезсърчителни разговори. Такава – отрицателна беше нагласата във Вашингтон. Ето защо ние трябваше да преодоляваме не просто мнения, а сериозни представи за нашия регион, които бяха заковани от края на Втората световна война. Това бе не толкова отношение към нашата страна, а едно непоклатимо разбиране за разделението на Европа и за стратегическите промени, които са възможни и такива, които просто нямат бъдеще. Ние бяхме в групата на НЕ с Румъния много дълго време.
– Какво се промени в света, защото само 3 г. по-рано – на Срещата на върха на НАТО във Вашингтон, която отразявах като журналист, българското членство в алианса бе много далечно? Тогава само ни споменаха, а покани получиха страните от Вишеградската тройка.
– Това, което промени света, бе 11 септември 2001 г. Когато заминах като посланик за САЩ през февруари 2002 г. вече бяха ударили двете кули в Ню Йорк. Това най-напред промени нагласите на професионалните политици във Вашингтон и Брюксел. След това трябваше да бъдат убеждавани съответните правителства и парламенти. Но най-големите усилия трябваше да хвърлим във Вашингтон. Такова бе времето след формалната покана към България за членство в НАТО. Нещата бяха ускорени и от някои събития като навлизането на „Коалицията на желаещите“ в Ирак и участието на България в нея. Този факт бе от съществено значение за приближаването ни към поканата за членство в пакта. Политическите действия са много важни, но тук особено бих откроила решението на България да се включи със свой военен контингент в Ирак рамо до рамо с бъдещите съюзници. Нали помните знаменателната фраза на премиера Сакскобургготски – че ние вече сме де факто съюзник на САЩ. Тази фраза бе ключова за безконечните разговори с различни представители на САЩ, защото без гласуване в Конгреса нищо нямаше да се случи.
– Вие имате два мандата като български посланик в САЩ, като първият – от 2002 до 2008 г. съвпада с приемането ни в НАТО през 2004 г. Как откъм Вашингтон бе прието членството на България в пакта?
– Въпросът бе как бе прието във Вашингтон членството ни в пакта. То не бе прието, то бе изработено там. Защото без гласуването в Камарата на представителити в Сената нищо нямаше да се случи. Ето защото нашата активност се пренесе във Вашингтон. Ние в посолството бяхме направили минищаб, а на един огромен плакат бяхме изписали имената на всички сенатори и депутати, с които трябваше да се срещнем. С тях проведохме десетки лични срещи – понякога и за по минута и половина време, защото толкова траеше пътуването на специалното вътрешно влакче от едната сграда до другата. Целта бе да преобърнем мнението на Конгреса. Особено ярко си спомням разговорите със сенатора Джон Уорнър, който бе категоричен противник на членството на България. Защо ви е на вас НАТО, вие не се вписвате, не сте логични членове на алианса, казваше той. Трябваше да се преодоляват десетилетни нагласи по отношение на стратегическата картина на Европа. Всичко минаваше през лични разговори. Цялото посолство бе вдигнато на крак. Бях казала, че не искам да виждам хора в посолството, всички трябваше да търсят срещи с видни американски политици, съветници и т.н. Лорд Робъртсън, който тогава бе шеф на НАТО, и често идваше във Вашингтон, ме бе запомнил и когато видеше моята вдигната ръка, казваше:“Елена, седни, знам ти въпроса! За България в НАТО, знам“. Но само с такава настоятелност и с доказани политически аргументи успяхме да променим дълбоко вкорененото мнение докъде трябва да стигне алиансът.
– Какво си спомняте за снимката от 29 март 2004 г., когато в Държавния департамент на САЩ премиерът Симеон Сакскобургготски връчи на държавния секретар Колин Пауъл решението на Народното събрание за присъединяване към алианса.
– Знаменателно събитие! Тогава своите ратификационни документи връчиха и лидерите на другите новоприети страни, защото именно Държавният департамент бе депозитар на Североатлантическия договор.
Спомням си и това, че двамата с тогавашния румънски посланик в САЩ обединихме усилията по пътя към НАТО. Защото останалите 5 държави – трите прибалтийски, Словения и Словакия бяха сигурни за членството си в пакта. И когато най-сетне и ние получихме покана, направихме във Вашингтон една група, която се самонарече „Великолепната седморка“, която много координирано взаимодействаше с комитета за разширяване от американска страна, оглавяван от Брус Джаксън. И цялата тази група от хора, които подкрепяха влизането на България в пакта, се събра в т.нар. Розова градина на Белия дом, когато президентът Джордж Буш покани лидерите на седемте нови членки на пакта.
– През август 2003 г. български военен контингент се включи в операцията по възстановяване на Ирак. До края на 2008 г. 11 наши контингента с обща численост 3367 души участваха в операцията, като дадохме и 13 свидни жертви. Това ли бе българското бойно кръщение като членове на алианса?
– Точно тази фраза употребявах навремето пред ваши колеги. Защото това бе ново за Българската армия, която дълги години не бе участвала в такива действия. Армия, която не се бе пробвала в реална бойна обстановка. Участието ни в операцията бе начален опит за стиковане на действия и постигане на оперативна съвместимост със съюзниците. Ирак бе много важен маркер за постепенното приобщаване на армията ни към съюзниците ни от пакта и към най-големия – САЩ.
– През ония години като че ли бяхме по-единни за членството ни в НАТО. Днес обществото ни е по-поляризирано. Само с политически аргументи ли можем да обясним това?
– Винаги има политически аргументи, но картината бе много по-сложна. Веднага след 1989 г. мечтаната цел и на политиците и на гражданите бе България да се присъедини към западния свят на по-добър живот, към онази част на Европа, от която насилствено е била откъсната. И тогава тези категории бяха доста абстрактни. Съвсем неслучайно таксиметрови шофьори В София бяха закичили американски знаменца. Тогава се работеше повече през символи, отколкото през реални параметри. Като казвахме членство в НАТО ние изобщо не си представяхме това, което се случва днес – война на 400 км от България, реални бойни действие. И включване на България в стратегическите планове на НАТО особено по отношение на Черноморския регион и Източния фланг на алианса. Вероятно точно поради някаква свръхпредпазливост и незнание ние не проведохме истинския задълбочен разговор какво означава не само членството в НАТО, но и членството в ЕС. И когато нещата опират до реални политики и действия – било за икономиката, било за финансите, тези решения идват като изненади отгоре, като спуснати от Брюксел. Но забравяме или просто не го мислим, че обикновено това, което Брюксел ни казва е премислено и проверено многократно върху опита на други страни-членки. Та този вътрешен разговор ние не го проведохме както трябва И в същото време продължават инерционни, бих казала неграмотни представи за това какво е НАТО, за това какъв е светът днес. И такъв вакуум винаги се запълва лесно от противника, което и се случи в България. Вярно е, че тогава нашата задача бе да се подготви общественото мнение за членството ни пакта. Защото едно от условията за приемане бе над 60% от обществото да одобрява членството. И имахме тази подкрепа. Това го показваха всички социологически агенции, като одобрението стигаше до 80% в някои периоди. Това бе, разбира се, във времето на Елцин, когато се породи надежда и илюзия за това, че е възможно при цялата специфика и Русия да бъде приобщена към тази система на сигурност. Днес казвам убедено, че това е екзинстенционално невъзможно. Русия не може да бъде част от тази световна подредба. И тогава го видяхме и разбрахме по трудния начин. Което пък доведе до това разделение в обществото.
– Да си представим за миг, че днес, когато Украйна гори във война, разпалена от Русия, България все още не е станала член на НАТО. Какви щяха да са последиците за страната ни?
– Може да звучи крайно, но поради спецификата на България и повратното четене на българската история по отношение на Русия, ние щяхме да сме някаква разновидност на Беларус. Това съм го казвала още през 1997 г. с много по-малък опит и познания.
– Как си представяте бъдещето на НАТО? Смятате ли, че евентуалната победа на Доналд Тръмп на изборите за президент в САЩ през есента биха разстроили единството на алианса, както се говори?
– Бъдещето на НАТО е в укрепване на единството и единодействието по нов, различен начин. Една от причините за тази тотална трансформация на алианса, освен войната, е и много сериозната вероятност наесен Тръмп да победи. НАТО трябва да укрепва и през европейския си компонент. И европейските държави го разбраха много добре. Неслучайно държавите поотделно започнаха да засилват своя отбранителен потенциал. Особено отбранителните индустрии, в това число и България. А Русия отдавна мина на военни релси. Имам предвид засиленото производство на муниции и въобще на бойна техника, защото Европа има капацитет. Този процес вече е започнал и ще бъде засилен, за да няма дублиране на производство. И затова Тиери Бретон призова, че ЕС трябва да вземе решение на европейско равнище. НАТО, разбира се ще продължи да съществува. То е единствената и силна гаранция за отбрана на всяка една европейска държава. Също така смятам, че това ще бъде трансатлантическа форма на колективна отбрана. Неслучайно Макрон изостави своята идилична представа за стратегическа автономност на ЕС в областта на отбраната. Защото чадърът на Въоръжените сили на САЩ ще е абсолютно необходим. Това винаги ще бъде по-мощният компонент в общата трансатлантическа отбрана, но с остра необходимост да се запълва тази празнота, която за съжаление същестува в Европа по отношение на отбранителните способности на отделните държави и на Европа като цяло.
