Христо Иванов описва случки от спорната ни история и войсковия живот
Всеки човек си има някаква стойност и трябва да бъде уважаван. Това казва полковникът от запаса Христо Иванов, който, освен че работи в Съвместното командване на силите (СКС), пише разкази. В кратките повествования представя истории, както от днешни дни, така и от бурното време
преди и след разделната дата 9 септември 1944 година
Част от разказите му съдържат случки и поуки от войсковия живот.
Искам читателите да проумеят, че в армията не се ли грижиш за подчинените си, те няма да ти отговарят адекватно, споделя Иванов. И, както подобава на разказвач, веднага илюстрира думите си със случка от живота. „Веднъж, още като бяхме курсанти, заведох няколко човека на сбор в моето село – Правда, то е близо до Велико Търново. И майка ми ни каза: „Като станете офицери, грижете се за войниците си, защото имах съученик, върнаха го от казармата в ковчег. Разболял се беше от туберкулоза, недохранван. Това се случи след 9 септември”. Иванов е категоричен: „Тази истина се опитвам да предам в разказите си: всеки офицер трябва да се грижи за войниците си. Само тогава те ти отвръщат по същия начин, с изпълнителност. Гледат да се справят със задачите, защото виждат, че се интересуваш от тях”.
Все за отношението на командира към редовите бойци Иванов припомня и друга случка. „Имах дядо, който все ми разказваше за Балканската война и за Първата световна война, в които беше участвал. Беше изкарал службата си в 9 конен полк във Велико Търново като кавалерист. После като го мобилизирали за Балканската война, го пратили в щаба на Трета армия като ординарец на нейния командир генерал Радко Димитриев. Дядо ми разказваше за
решаващия момент в битката при Лозенград
Как ги контраатакували турците и го изпратили да занесе заповед на един от дивизионните командири – да издържат още 2 часа и идва подкрепление.
Друг разказ на дядо ми беше за атаката на Тутраканската крепост през Първата световна война. Командващ на обединените войски е бил фелдмаршал Аугуст фон Макензен. И когато с нашия генерал, вероятно – Стефан Тошев, в една палатка правят плана за превземането на крепостта, дядо ми, като ординарец, стоял отвънка и ги слушал какво си говорят. Нашият генерал предложил: Ще ги атакуваме „на нож!”, ще щурмуваме. Макензен обаче казал: Г-н генерал, при тази крепост „на нож!” не става. Първо трябва да ги смелим с артилерия. Защото всеки войник е много ценен. Тези войници ще ни трябват после”. Това направило огромно впечатление на дядо ми – как е ценен войнишкият живот за германския фелдмаршал, изтъква Иванов. Нещо повече. „От тези разкази бях настроен много положително към офицерската професия. Първоначално исках да стана инженер по поддръжката на самолети, тъй като съм завършил механотехникум”, допълва той.
Кандидатствал във военновъздушното училище в Долна Митрополия. „Изкарах изпитите.
Обаче ме приемат за пилот!
Мен ме бяха уплашили, че много падат тия руски самолети. В никакъв случай да не се съгласявам за пилот”, припомня си с усмивка Иванов. Успява с перипетии в последния момент да си прехвърли документите във военното училище във Велико Търново. Там на мандатната комисия избира да учи в специалност „Автомобилни войски”.
След като завършва военното училище, започва офицерския си път като командир на взвод в село Осетеново, до Калофер. Следват редица други назначения, дипломиране във Военната академия, служба по разпределение в подземен склад за гориво-смазочни материали на гара Веринско, строен още преди 9 септември от немска фирма. Продължава кариерата си в Щаба на Сухопътните войски, а от 2002 г. – в Генералния щаб, в структурата, предходник на днешната Дирекция „Стратегическо планиране”. Там отговаря за отбранителните програми и планове за развитие на армията, пише становища за Съвета по отбрана, изготвя програмни меморандуми за отбранителни програми и указания за програмиране. След това полковникът се премества в СКС, където от 2012 г. остава да работи като цивилен служител.
Започва да пише разкази през 2016 г., провокиран от книгата „Миналото в мен” с автор доктор Габриела Цанева. „В книгата се разказва за живота на една девойка, която от 1948 до 1951 г. е
партизанка от тия, дето им казват горяни
Тя е ученичка в русенската гимназия. Там се запознава със земеделското движение. Това фактически е сестрата на бабата на авторката Габриела Цанева. И тя разказва много вълнуващо за борбите на горяните”, споделя Иванов. И допълва: „Викам си – и аз знам такива истории от моето село и от селото на съпругата ми. Защо да не взема да напиша нещо”. Пише семеен разказ по истински случай – „Наниз от пендари”, който е пълна дегероизация на партизанското движение преди 9 септември.
„Не съм си измислял нищо. Дядо ми е разказвал много такива истории. Видях, че Габриела Цанева издава литературно списание „Картини с багри и думи”. Изпратих й този разказ, тя много го хареса. Тя също е поддръжник на това да се изясняват тези неща. Написах и други истории от селото на жена ми, действителни случаи за репресиите след 9 септември”, заявява Иванов. По думите му тази тематика все още е една абсолютно неразказана страница от историята ни.
Вече е публикувал 15 от своите, засега 21, разказа. За мен най-важното е тези факти да се знаят и да се четат, убеден е авторът. „Обичам историческите книги. Използвам това, което имам като познание, за да представя достоверно самата случка. Междувременно излязоха много книги, които представят по съвсем друг начин близкото ни минало. Примерно един Гешев. Бяхме свикнали, че той е някакъв звяр. Да, обаче Гешев е имал толкова развита агентура сред комунистите… Правят Витошката конференция и след един ден извиква Цола Драгойчева и й казва – вие бяхте вчера еди кои си, еди къде си и гласувахте еди какво си”, заявява Иванов. И продължава: „Цар Борис Трети е бил голяма работа. Хитрец голям, влиза в съюз с Хитлер, но не си прекъсва дипломатическите отношения със Сталин. Казал: По-добре черен хляб, отколкото черни забрадки”.
Според Иванов не само историците, а цялото ни общество е в дълг към
изясняването на историческите истини
от средата и втората половина на 20 век. Особено го впечатляват документални четива като книгата на Никола Николов „Четиридесетте безотговорни дни” за ликвидирането на Видинския гарнизон. Направо четеш и ревеш, какво са правили с офицерите непосредствено след 9 септември, казва Иванов. „Скоро четох за един военен летец от Горна Оряховица, който е свалил 5 американски крепости – Петър Бочев. Погребан в църквата на село Калтинец, а до църквата ни е училището – от 5 до 8 клас съм учил в него. И за този герой доскоро никой нищо не знаеше”, споделя Иванов.
Той има и разказ за друг малкоизвестен факт – как на фронта през 1944-45 г. комисарите са се разправяли с офицерите, които преди 9 септември са били легионери. „Не съм историк. Мога да напиша само онова, което знам. Това е моят скромен принос”, споделя авторът-документалист. Той е наясно как да се получи добър разказ. „Освен интригуващата история и интересните факти, трябва да имаш и някакво вдъхновение. Да ти идва отвътре и да го правиш с удоволствие, не по задължение. Да чувстваш, че трябва да споделиш това, за да знаят останалите хора тези действителни истории”, аргументира се Иванов. Създава и
разкази със съвременен сюжет
Описва и случки с животни, чието поведение е наблюдавал. Нещо, което ме впечатлява и от съвременността, гледам да го напиша, казва авторът. И е убеден, че трябва да уважаваш и най-обикновения човек, защото и от него можеш да научиш нещо. И с писателския си усет продължава да разказва на читателите за малкоизвестни моменти от все още спорната ни история.
