* Защо загиналите военнослужещи, мобилизирани от Царство България, са неуютно приети сред партизанските паметници.
Някой ми беше казал, въпреки че живеем в едно и също време, всеки от нас носи различно лично време. Едни са в 19-ти, други в началото на 20 век, трети в 21-ви, а някои в Средновековието на сталинизма. Пристигайки в гр. Искър (бивш Пелово), Плевенска област се сблъсках с история, която би била по-подходяща за времето малко след 1944 г., но е жилава и сега.
Преди време Дирекцията по опазване на войнишките паметници към Министерство на отбраната (МО) получава писмо от 63-годишния Венцислав Денчовски с идеята да се направи паметна плоча на всички загинали по време на Втората световна война. От всички инстанции, до които е писал, единствено МО прегръща идеята и изисква от общината тя да бъде реализирана. Денчовски настоява сред изписаните имена да включат и неговия чичо Петър Димитров Лазаров, загинал 22-годишен върху полосата на летището Марино поле през юни 1944 г.
Ето как племенникът описва този момент по впечатления от баба си и дядо си и по документи получени от Държавния архив: „В града бяха изличили всички следи от чичо ми – че е роден, живял и изобщо е съществувал. Определяха го като царски подофицер, т. е. фашист. За Петър тук в ЕСГРАОН-а няма данни: че е роден в Махалата (първото име на града) и тук е израсъл. Изличаването се дължи на това, че брат му (моят баща) е съден от Народен съд. За баба ми и дядо ми 1944 е черна година – единият син е убит, другият влиза в затвора. Ревяха всеки ден. От тях са ми останали снимки и дипломата на чичо. Петър е завършил Школата за подофицери във Въздушните на Негово Величество войски. На летище Марино поле самолетните ята са наричани „орляци“. Петър е бил в спалното
легло до легло с Димитър Списаревски
Отговарял е за въоръжението на самолетите. Под негово нареждане самолетът се готви за бой и излита. Но не е имало дни момчето да живее, бил е едва на 22 години… Намерихме жив човек, който разказва: в 1 часа и 10 мин. през нощта минали самолетите и пуснали варели като тия, железните 200-литрови, с бял фосфор. Осветили цялото летище и полигона. С бомби и картечни откоси убили 38 момчета…“
Петър, загива на 12 юни 1944 година. Картеч му откъсва ръката, разказва племенникът Венцислав. „Погребан е в ковчег със слама, покрит с шинел, гол голеничък. За мене той е герой на България. Но в нашата община не се отнасят към него като такъв. Почнах да търся документи – стигнал е до подофицер с 4 нашивки, можел е и офицер да стане…“
След драматичната фамилна история Венцислав Денчовски активно се заема да убеди кмета и общината, че инициативата на МО за поставяне на възпоменателната плоча е особено необходима. И изглежда успява. Но каква е изненадата му, когато вижда при монтажа ѝ, че името на неговия чичо липсва. Изписани са 5 имена на загинали в антиправителственото съпротивително движение от 1923-1944 г. и 4 имена на загиналите в Отечествената война 1944-1945 г. партизани. Отгоре се мъдрят сърп и чук от епохата на соца. Липсват имената на Петър Димитров Лазаров, Велчо Спасов Иванов и Петко Бенчев Дишков. И тримата са от царската армия, загинали преди 9 септември 1944 и това обяснява защо не ги искат в компанията на партизаните. За тях очевидно издълбаният герб не е съвсем подходящ.
Венцислав Денчовски започва отново катерене с преписки и писма до Омбудсман, президент и други институции, на които отново единствено МО се отзова. Накрая успява да наложи на кметството отделно да се постави малка плоча с новите три имена. Тя е лепната отстрани на паметника, който има форма на обелиск. Но остава за кратко време. Изчезва. Последното писмо до Денчовски, с дата 9 февруари 2024 г., изпратено от директора на дирекция „Социална политика и политика по военно-патриотичното възпитание“ на МО Димитър Илиев, описва случилото се. В него новоизбрания кмет на община Искър инж. Иван Йолов обяснява, че
плочата „е станала жертва на вандалски акт“
Но се знае негласно от местните хора – похитителят е Тихомир Цветанов Велчев, бивш партиен секретар.
Ето пояснението на Денчовски: „Занесъл я в къщата си и не я даваше. Беше я свалил с още двама помагачи. Уговорихме го, донесоха плочата в общината, но не е ясно кога ще бъде монтирана отново. Да има цветенце къде да положим за това 22-годишно момче…“
Интересно е и друго разминаване. В писмото си от 30 януари 2024 г. до дирекция „Социална политика и политика по военно-патриотично възпитание“ на МО кметът Иван Йолов пише: „Проведен е разговор с наследниците на загиналите за поставяне на плочата в централната градска част на гр. Искър и е получено тяхното съгласие. Ще бъде изготвена схема за поставяне, която трябва да се одобри от Общинския съвет…“ Но при разговора ми през миналата седмица той категорично отрече, че плочата може да се монтира в централната градска част, защото областната комисия в Плевен не им разрешавала(!). Според Радослав Симеонов, експерт от МО, комисията не е свиквана от юни 2022 г . и няма как да е разглеждала казуса със счупената паметната плоча в Искър, за да дава становище по него. В работата ѝ задължително трябва да присъства и представител на МО тъй като в случая са валидни разпоредбите на Закона за военните паметници. И аргументи, че Министерството на културата трябва да има становище по казуса с паметника, не са състоятелни.
При обяснението с какво областната администрация бави възстановяването на паметната плоча,
кметът усука измишльотина,
че архитектът на града трябва да направи проект и той да се съгласува, но в град Искър още не били стигнали до изработване на проекта. Как веднъж плочата е била монтирана – без проект ли? А за да се върне на мястото си е нужен нов проект? Истината е, че в писмото си областната управа изисква единствено да се спази Закона като съгласува действията си с Областната комисия за военните паметници, това, което досега кметът не е направил. А твърдението му, че локацията на плочата е без значение за опазването ѝ също е измишльотина, защото в центъра има системи за видеонаблюдение, каквито в парка липсват.
Паркът е в края на града, запуснат, с разрушена ограда, нерядко в него пасат крави и други домашни животни. Безлюден, удобен за вандалщини. Удобен и за избухливото спонтанно изразено „обществено“ настроение. Според новия кмет „дописването на тримата души“ било конфликт на личностна основа с предходният кмет. Обещавал от 5 години да направи нещо, но дори през последните година и 8 месеца нищо не бил направил. Венцислав Денчовски отрича конфликтът да е на лична основа.
Град Искър е
осеян с партизански паметници,
в което няма нищо лошо, макар че размахването на карабини ми дойде малко в повече. Макар преименуван от предишното си име Пелово, паметникът на Пело Пелов, секретар на ЦК на БКП, стърчи гордо в центъра пред градското читалище. Дали общественото мнение не привижда своя партизански дух в идейна конфронтация, която граничи с нетърпимост и вандализъм? Ще проследим съдбата на тази скромна паметна плоча за военнослужещи, отдали живота си за България. Отдали го, но не за неин откъснат период в националната ни история, около който още немалко време ще има крайни сблъсъци и нетолерантност. А преодоляването им ще е подвиг като чутовното пътешествие на Одисей между Сцила и Харибда.
