10 568 зн.
• И квантовата физика може да влезе в топ литературата, но политическата коректност с лакти я избутва
Ани Илков е роден в с. Ружинци. Учи в английската гимназия във Видин. Завършва българска филология в Софийския университет, работи в комбинат Кремиковци. Става преподавател по българска литература в СУ. Бил е гостуващ лектор във Великобритания (1997 – 2000, 2013 – 2014) и в Индия (2006 – 2008). Член на журито в редица литературни национални награди.
По произведения на Ани Илков, Георги Господинов и Калин Янакиев „Сфумато“ (под режисурата на Иван Добчев и с Деян Донков в главната роля) е представлението „Роден във Ветил“ (2002 г.) Един от основателите на „Литературен вестник“. Колумнист на седмичника „Седем“ (2004 – 2006).
Награди: Годишна на Издателско ателие „Аб“ „Златната метафора“ (2004), „Перото“ и „Николай Кънчев“ (2015). Има 10 стихосбирки, публицистика, една пиеса и монография за Константин Павлов (2010).
– Ти след завършване на българска филология си работил в Кремиковци. След това правиш кариера на академичен кадър. Как се съчетават тези две неща?
Работих в Кремиковци преди да започна да уча в университета. Когато си роден в провинцията, статутът на софийското жителство беше непостижима работа за провинциалните хора. Работех в един от финалните цехове – за покалаена ламарина от която би трябвало да се правят консервни кутии. Правихме я на френска машина и след това японска режеща машина я нарязва на части, облича я в пакети, в найлони, за да се изнесе в чужбина, но накрая пристигаше един от Цариград и я купуваше за кюнци. Живеех на таван срещу старата зоологическа градина до БСФС. За пръв път се усетих свободен човек. Май че и за последен, късо време след това се ожених. Работата в завод и академичната кариера не се съчетават.
– Защо избра литературата? Тя е неефективен инструмент да променяш света?
– Какво друго би могъл да избереш? В ония времена все още имаше истински Грийнпийс. И аз се бях замислил дали не можем да променим земеделската партия в посока на екологичните идеи. Не беше паднал социализмът – 1986-88 година, горбачовските времена. Усещаше се във въздуха, че промени ще има. Намерих земеделската дружба в нашия район и отидох на събрание. Казаха ми „добре момче, ти си млад човек, сега тук ние основно се занимаваме да си правим трапези и да ни е весело…“ Не повторих.
Тогава литературата беше една от високите форми на социалния опит. Това днес не е така. Днес тя е форма на дребно мишкуване през литературни награди, фестивали, резиденции, клирингови къщи за превод, литературни агенции… Говоря за целия свят. България не може да бъде изключение. А и никога не е била. (Има изключение – българските писатели така и не разбират, че трябва да работят с чуждестранни литературни агенти.)
Да вземем нобеловите награди. Сред тях има три, които са очевидно неудачни, защото не могат да се облегнат на строги критерии – това са наградите за литература, за икономика (няма я в завещанието на Нобел) и за мир. Обратно: другите три награди – за физика, за химия и за медицина или физиология са изключително влиятелни, почти винаги приемани с уважение и ако е имало спорове те винаги са били по същество. А не както преди няколко години се оказа, че литературната нобелова награда била покварявана в течение на години от някакъв френски любовник и мошеник, та имаше криза и весело объркване.
– У нас се оформи в общественото мнение, че книгата на Георги Господинов е пробив, който евентуално би привлякал международен интерес към българската литература…
– Букър е силна награда. Това е интернационален Букър, леко неоколониалистичен, Господинов е петият или шестият, който взима тази награда. (Международният Букър е нова награда, различна от англоезичния Букър, който има много по-дълга история б. а.) Тя е разпознаваема, заради стария, класическия Букър, но наградата си е изцяло на Георги и на преводачката. Не става дума за награда от спортно състезание и в този псевдокултурен натиск за национални кирилометодиеви тържества заради наградата има нещо провинциално.
– Но ето сега се прояви интерес към Вера Мутафчиева…
– Вера Мутафчиева има преводи на френски и на гръцки, много, много отдавна. Анжела Родел, която превежда Георги, допускам, че още преди това е превела Вера Мутафчиева. Превела е и Ивайло Петров и т. н. – интересът може да дойде, може и да не дойде. Книгата на Вера Мутафчиева „Случаят Джем.“ е отлична книга, но е книга от 1967 г. Може да направи впечатление в университетските четения, а може и да не направи. Ако опитът е благороден, дано да е и благодарен.
Аз следя други автори, свързани с наградата Букър. В тесен приятелски кръг имаме особено любопитство към един млад чилийски писател – Бенямин Лабатут. Той стигна само до краткия списък на интернационалния Букър за 2021 година, понеже първата награда трябваше да се даде на писател, който разказва за тежката съдба на сенегалските войници по време на Първата световна война. А пък Лабатут разказва „по-маловажни неща“. Разказва как възниква квантовата физика и въобще голямата физика и приложна химия от първата половина на 20 век и как стигаме до изкуствените торове, бойните газове и атомната бомба и респективно до възможността за край на света поради дръзновенията на инструменталния разум. Все дребни неща. (Та Лабатут не получи Букър, но пък Обама включи книгата му в своя летен прочитен списък, беше обявена и за книга на годината на Ню Йорк Таймс и стана популярна…)
Не ми трябва българския настоящ литературен опит и процес, и простотии, за да се чувствам литературен човек, макар живеещ в България, говорещ на български, опитващ се да пише на български. Лабатут втората си шумна книга я написа на английски. Тя излезе миналата година и е сред десетте книги на годината според Вашингтон пост.
– Масовият читател не отива ли по посока на чалгата?
– Не можеш да си представиш човек, който слуша чалга, както ти казваш, и в същото време чете Достоевски. Аз мога да си го представя. Говорите за високо и ниско в литературата, аз отдавна не говоря. Аз отдавна съм написал вулгарните си стихотворения. И не съм ги написал случайно. Написал съм ги, защото на света има и Рабле. Има и негов голям късен ценител като Бахтин. Тези неща се знаят и те са в секцията на уж високата култура. А впрочем жанровата литература не е чалга, но не се е чуло за нобелова награда, дадена на жанров писател.
– То сега има и един друг истаблишмънт.
– Българската литература днес е разделена на острови. И така е нормално да бъде. Аз се интересувам само от един неин тънък сегмент, свързан с млади хора. Какъв литературен истаблишмънт владее в тоя хладен хамбар! Става така, че на някого дават 3 стипендии накуп. В „Златният Телец“ или в „Швейк“ има сцена в лудницата, където един от пациентите се представя за Кирил и Методий и изисква да му се дава двойна порция. Има литературен истаблишмънт, нов, на двете порции, голям пир, голям сатирикон. Днес пируващите много приличат на хората от ръководството на комунистическия Съюз на българските писатели.
Ние бяхме поколението, което се надяваше, че веднъж комунизмът да падне и всичко ще се оправи от самосебе си с малко доброта и съвест. Светът, в който ние живяхме като млади беше лош. Сега, пътувайки, живеейки другаде, женейки се за други хора, създавайки други деца, хората усещат, че страната е отворена. И ако някой очаква, че аз да речем, ще се затворя само в българската литература, бих му казал: вие не знаете нищо и за българската литература. Не знаете колко интересна и дълбока е старата българска литература, не знаете нищо за българския 19 век. Мислите, че не бива да четете Раковски да речем, защото не му разбирате езика, искате да ви го превеждат. Това ви издава като неграмотни хора. Раковски е човек от 19-и век, скорошен човек, сниман, фотографиран. Бихте могли да четете Раковски, да четете „Житие и страдания“ на Софроний или „Митология Синтипа философа“ – първият превод чрез гръцко посредничество на части от приказките от „Хиляда и една нощ“, направен от същия Софроний. Не го правите, а идвате при мен и викате ооо Ани, ти не обичаш българската литература… Аз не обичам вас, не българската литература, за която вие почти нищо не знаете.
– Ти си предавал възрожденска литература?
– Това беше любимият ми период. Когато станах доцент преподавах съвременна литература. Тогава казвах на студентите: ако пишете, това е дисциплината, в която да се чувствате удобно, нека да разговаряме за вас, за вашето писане. Доста преди това Симеон Янев създаде и магистърската програма по творческо писане с много борба. Там беше най-интересно за мен.
– Имаше една книга „Краят на историята“ на Фукуяма…
– Аз като човек, влюбен в технократичното, храня големи надежди, че светът ще бъде променян за добро с усилието на технологиите. Ако имаме предопределение да свършим, то ще бъде сега. Ще бъде около поколение-две или в третото поколение след нас. От 1945 година имаме възможност да се унищожим. Но под „край на историята“ Фукуяма разбираше нещо съвсем друго; той не позна. Има една съвсем нова книга „Идващата вълна“ (2023 г.) на Мустафа Сюлейман, струва ми се, че тази книга разпознава идващото по-добре. Абе, както е казал апостол Павел: Всички няма да умрем, но всички ще се променим.
– Путин неизбежен ли е в някакъв смисъл, ако ще се затрива човечеството?
– Да го кажем с думите на Хемингуей относно зараждането на фашизма: Путин дойде бавно, бавно и после изведнъж. Случилото се издава мързела на – за нея предупреждаваше още Макс Вебер – нищо неработещата политическа бюрокрация на света. Междувременно Русия успя да преизгради имперския си модел – краен милитаризъм към съседите и арогантност към Европа. Възбуждане на съветските антиколониални спомени в Африка, настъпателност в глобалния Юг под носа на колективния Запад… Давам стар политически пример сега: преди да започне освободителната за нас Руско турска война, Александър Втори прави широки и тайни допитвания до Запада, за да не му се случи някоя нова Кримска война, както станало с Николай Първи, който като видял грешката си се самоубил. Путин твърди, че също бил питал относно разни политически неща, но не бил получил добър отговор. Нещата се изпуснаха. По дяволите отидоха двете водещи политически метафори на Горбачов: „път към Европа“ и „общ европейски дом“. Какво точно е питал Путин засега не е съвсем ясно, не е съвсем ясно и какво са му отговорили, но войната в Украйна е ужасяващ факт, а Русия е вече фашистка страна.
Това не е нашият свят. Нашият свят беше онзи, срещу който толкова мечтателно си казвахме, че бъдещето ще бъде добро, ако комунизмът се махне. Това бъдеще не дойде.
И дори още по зле – когато погледнем левите идеологии на Запад днес, те недвусмислено показват, че комунизмът не си е отишъл. Някъде отзад, някъде на тъмно двете екстремни идеологии (комунизма и фашизма) се докосват и адът започва отново.
