* Алиансът е големият шанс на БА за обмен на технологии, стандарти и самочувствие.
Очевидно диалогът с младите хора е един от пътищата недостигът на кадри в армията да бъде решен. Но когато мл. сержант Ивайло Петров гостува в едно от плевенските училища, поканен да разкаже за професията си, получава странен въпрос: Вярно ли е, че военнослужещите работят без пари (!?). Звучи нелепо, но сякаш тази реплика събира като огледало предразсъдъците и реалностите на обществената представа за военната професия.
Младши сержант Петров е
командир на мотопехотно отделение
в 4-ти механизиран батальон на Пето бригадно командване и е в армията вече 17 години. Той е в последните набори и преди да се уволни от 68-а бригада специални сили в Пловдив взел решение за професията си. „Попадна ми брошурата „Стани един от нас“ с телефонен номер. Набрах го. Разбрах какво трябва да направя, импулсивно отидох при ротния и казах: Искам да стана кадрови войник. За 2 седмици – и вече бях сключил договор…“ Миналата година завършил професионалния сержантски колеж, оттогава е командир на отделение. През 2007 г. на изпитите нямало компромиси, имало и скъсани кандидати.
– Ще прозвуча консервативно, но отмяната на наборната служба е особено осезателна – добавя мл. сержант Петров. – Липсват навиците, когато след пубертета един мъж става глава на семейство. Част от войниците, които идват, са изгубили чувството си за отговорност. Карат я – ден да мине, колкото изкараме. И постоянното седене пред компютъра, и родителите имат вина за това. Хората, за които отмениха наборната служба, вече са родители на тийнейджъри и резултатът с възпитанието е такъв. Имам две деца, опитвам се да изградя чувство за отговорност, защото осъзнавам колко е важно това…
Според него част от кандидатите за кадрови войници търсят екшъна в професията като на видеоигра. Очакват повече стрелби, повече приключения, но армията си има всекидневие. Работата в логистиката по райони, с материалната база не е така атрактивна, а това ги демотивира. Да си военнослужещ не означава да си играеш на бюрото с компютъра. Занятията са или в дъждовни и кални времена. Или пък в жега. Невинаги е приятно. Но след занятието се чувстваш удовлетворен, преодолял си трудното. В следващата година при подобно занятие си подготвен. Някои от колегите заявяват: Това не е за мен, пускат рапорт и си заминават. „Никого не държим насила тук. При нас се налага доста извънреден труд. Не се заплаща, а се компенсира. Но в крайна сметка всеки работи за пари, има семейство, трябва да го изхранва. Има ентусиасти като мен с по 17 години работа, но то си е като призвание. Въпреки това не бих отказал добър социален статус, какъвто имат кадрите на МВР и другите силови министерства.“
Възлов въпрос се оказва нивото на професионализъм. Според ст. сержант Петров сред силните източници на опит са международните учения. Участвал е с американците, дислоцирани на Ново село, а също и на международни учения в Румъния. Предстои им учение в Германия. „При обмяната на опит виждаш как работят другите, правиш си изводи, имаш възможност да се „ъпгрейтнеш“. Според думите му лесно се работи с професионалисти. Хората с над 10 години в армията са обиграни в учения – професионализмът им е на високо ниво. Да го предадеш на новопостъпилите, единственият вариант са занятията. „За съжаление, водиш занятия с взвода, но 80% от него са стари войници. Те са научени. Двама-трима са новите, които учиш, ама друго е да хванеш взвод с изцяло нови военнослужещи. Тепърва изграждаш навиците, уменията, за да станат колектив.
Липсата на хора е големият проблем“
– споделя мл. сержант Петров. Иначе нашите военнослужещи според него отстъпвали на другите армии единствено по логистиката – въоръжение, техника, заплащане. Но не и откъм професионализъм, откъм отдаденост. „Бил съм на учения с украинската армия, със сръбската, с румънската, с американската – нашите войници не им отстъпваме по нищо. На по 30–35 години бяха равностойни на онези 18–20-годишни войничета от Украйна, които преди Майдана идваха като наборни войници.“
По време на мисия в Афганистан основният риск били ракетните атаки. Охранявали външния и вътрешния периметър на базата от бойци на талибанското движение. При атака трябвало да се прикрият в укритие, да овладеят страховете си. „Колегите ми запазваха добро самообладание, не отстъпваха на американците или на която и да било друга армия.“ Афганистанците се отнасяли към българите учудващо добре. Патрулирали в градската част на Кабул. Градът бил заобиколен от изостанали села. Ако от местните хора или бойците някой е искал да атакува, не било невъзможно да стане. Но инциденти не е имало. „Нашите войници уважаваха местните традиции. Опазвахме мира, но се съобразявахме със законите на страната домакин. Населението е предимно мюсюлманско, когато спазваш законите им, те отвръщат с добро отношение и признателност.“
Питам младши сержант Петров дали не съжалява за професионалния си избор сега, когато на 800 км от границите ни бушува реална война и заплахата да се разрасне е реална? Отговорът е категоричен: Ние сме военнослужещи и работата ни е да опазим суверенитета на България. Наложи ли се да се защити суверенитетът на тази държава, ние ще бъдем там. Имам опит – четири пъти в Афганистан съм видял какво е война. Не казвам, че не ме е страх, но няма да избягам. И съм убеден, че 99% от моите колеги биха постъпили по същия начин.
За мл. сержант Петров проблемът, който предопределя бъдещето на Българската армия, е превъоръжаването. Куца ѝ логистиката. Модернизацията на места е в ход, вече има бригади с по-висок статус – модернизирани. Надява се следващите бригадни командвания поетапно да получават необходимите оръжия и техника. Но това, което подхранва песимизма му, е честата смяна на министрите на отбраната. Единият тъкмо предприеме проект, правителството падне, дойде друг министър и всичко започва отначало. „Тогава дърпаме назад. Трябва ни решителна промяна. Докато тази модернизация не дойде ударно при нас, няма да настигаме нашите колеги от другите държави – членки на НАТО.“ Дори увеличението на заплатите според него, гласувано от парламента, все още не предизвиква наплив от желаещи да дойдат в армията. А трябва да сме равностоен член на НАТО. Алиансът е изключителен шанс да обменяме опит, технологии, процедури – начинът, по който армията ни да става все по-уверена и силна.
Най-важното за професионализма на един мотострелковак е умението да се взимат решения. На всеки командир – младши или най-висшият в БА, основната му функция е да прецени плюсовете и минусите в дадена ситуация и да вземе правилното решение за момента. Винаги може да се спори, но каквото и да било решение е по-добро от никакво.
Опитът от Украйна вече навлиза и в практиката на нашата армия
с новите процедури се дава свобода на командирите да взимат решения при определена ситуация, без да питат по-старшия командир. „Но зависи кои командири – добавя мл. сержант Петров – младшите командири като мен са зависими от взводния командир и ротния ми командир. Ротният няма да се отклони драстично от заповед, която е получил от командира на батальона. Пак има команден ред. Дори при нелогична заповед командирът, който си е на място, може да съветва по-старшия да размисли, ако това застрашава живота на личния състав.
Основният проблем обаче си остава. Подготвените кадри напускат. Първите кадрови войници завършват своите 28 години стаж и голяма част напускат армията. А те са добре подготвени. Не всеки чака 55-годишна възраст. Повечето преценяват, че вече професионалният им път е приключил и напускат по взаимно съгласие. Трябва спешно да се работи за задържане на тези кадри. Ако тенденцията продължи, няма да има кой да предава този натрупан през годините професионализъм, който е така необходим като потенциал на армията.
