Спомени на летец изпитател публикува след години полковник от запаса.
„Ако успеете да издадете моите спомени, и на другия свят ще ви бъда благодарен. Това ми каза с нескрита надежда поручик Иван Попов, подарявайки ми свитък с отпечатани на циклостил спомени от преживяното по време на неговото съзряване и през годините на Втората световна война, когато служи във военната авиация на Царство България“, пише в предговора на новоизлязлата книга „Във въздуха решавах сам“ о.з. полковник Кънчо Михов. Наскоро във Военния клуб в Пловдив той представи творбата на летеца Иван Димов Попов, починал на 21 май 2005 г.
С него се запознахме през 1990 г., когато баща ми Михо Кънев Михов, който живееше в Казанлък, ме помоли да потърся и поздравя негов приятел летец, за когото научил, че живее в Пловдив. Работили заедно в самолетно-ремонтната фабрика на летище „Марино поле“ край Карлово – поручик Попов като летец изпитател, а баща ми като специалист по бордните уреди на самолетите. След много разговори поех заръката да издам свитъка, но поради много обстоятелства го обогатих и издадох чак сега, разказа Кънчо Михов. Интересно е, че летецът се е обръщал към него винаги с „господин полковник“, тъй като бил „само поручик“.
Иван Димов Попов е роден през 1914 г. През 1939 г. получава званието „летец изтребител“. Бил е инструктор в изтребителна школа и пилот изпитател,
летял на 25 типа самолета
– български, немски, чешки, френски и полски, с 1072 часа във въздуха и 3938 кацания. Драматичен е случаят му при приземяването на „Месершмит“ с едно колело на колесника. Публикуваме част от този спомен.
„Беше 2 май 1944 г… Техниците и работниците по поддържане на летенията във фабриката бяха изкарали на плаца самолет „Стрела-12“ ( условно наименование на „Месершмит-109“) за първа проба във въздуха… Отлепвам се от земята и давам ръчката за прибиране на колесника. Бях се изкачил на около 20 м височина, когато в краката ми бликна течност. За части от минутата се разнесе. Замислих се – как и откъде е дошла? На бордното табло зелените лампички угаснаха, светна само една от червените – лявата…
Червеното значи прибран колесник, а зеленото – спуснат, значи готов за кацане. За тоя случай десният колесник не беше прибран. Обясних си, че хидравличната уредба е повредена, но няма страшно. Колесникът може да се спуща и механично…
След около 20 мин летене се насочвам за кацане. Спущам колесника. Червената лампичка угасна, светна зелената. Другата зелена, за другото колело, нехае. Изтеглям ръчката за механичното спущане и чакам, но лампичката не светва. С едно колело е опасно за кацане, но надежда не загубих. Опитвам се да прибера спуснатия колесник, за да кацна по-безопасно, по корем, но не успях, защото уредбата е повредена…
Трябва да се направи нещо. Взимам височина, спущам се стръмно и рязко потеглям нагоре с надежда центробежната сила да смъкне колелото. Повторих, потретих този номер от по-голяма височина, с по-голяма скорост и с по-рязко изтегляне до причерняване, но безуспешно… В отчаянието си направих един лупинг. Дано, когато самолетът дойде по гръб, колесникът пропадне към тялото му или въобще се размърда, но и това не помогна. Слизам ниско, минавам над фабриката и полка няколко пъти. Излязоха техници, работници, някои дигаха колела, а Симо бояджията с помпмашина за пръскане набързо написа с бяла боя на циментовата площадка, че съм с едно колело (дясно)…
Разминаване с кацането не може да стане, освен да се скочи с парашут или се кацне в някоя крехка горичка, както са ни учили за такива случаи. Всичко това ми се струва неприемливо и решавам:
„Ако ще се мре, то да е на плаца“
…Насочих се от с. Баня с нормална скорост за планиране. Височината намалявам, скоростта – също. На няколко метра височина влизам в началото на плаца и тегля лоста за кацане. Секунда преди това изключих запалването на двигателя – мярка при евентуална катастрофа, за да не избухне пожар. Леко опрях земята, колелото се затъркаля. Отначало първите 20–30 м всичко бе почти нормално. След това самолетът започна да клони надясно, откъм която страна нямаше колело. Колкото повече се намаляваше скоростта, толкова повече натежаваше надясно. Аз парирах тежестта с ляв елерон и ляв крак, докато се стигна до критичната поддръжна сила. Крилото клюмна и заора земята. Самолетът се завъртя надясно на около 100–110 градуса и спря. Спряха и двете санитарни линейки на фабриката. Дотичаха техници и работници. Слизам и рапортувам на началника на фабриката полк. Крум Тодоров. Той не дочака края на рапорта, пък и аз нямах възможност повече да рапортувам, защото устата ми беше пресъхнала от силно напрежение. Със здравата си десница стисна моята и каза: „Браво, Попов!“ Последваха поздравления и много комплименти“…
Професионализъм и характер
Интересно е, че към този случай има допълнение, което е станало известно, години по-късно. Ето какво разказва съставителят на книгата о.з. полковник Кънчо Михов:
„По време на тази драма във въздуха баща ми, за когото вече споменах, е бил в непосредствена близост до ръководителя на полета капитан Тодор Цеков и немския представител на завода производител на самолетите „Месершмит“. Той ползваше немски език и дочува разговора между двамата:
– Хелмут, казвай какво да правим? Горивото на самолета свършва, а колесникът те се спуска.
Отговорът на немеца бил:
– Червен ракет, летецът скача с парашут, самолетът се разбива, 17 вагона домати за Германия и идва нов „Месершмит“.
Очевидно
това е била цената
на този тип самолети. Тогава разказваше баща ми, капитан Цеков, който познаваше професионализма и характера на Иван Попов, показал на немеца среден пръст с думите:
– На, ще видиш какво може българският пилот.“
А защо поручик Попов не се е обаждал по радиостанцията? Полковникът от запаса Кънчо Михов обяснява, че не на всеки „Месершмит-109“ от по-старите модели е имало вградена бордова радиостанция. Такъв е бил изпитваният в този случай ремонтиран изтребител, който поручик Попов е трябвало да облети. Поради това не е имало как да получава указания от ръководителя на полетите и
Отговорността за последствията
от всяко решение при създалата се ситуация е единствено негова.
О.з. полковник Кънчо Михов продължава разказа си: „60 години по-късно, когато г-н Попов ме покани на тържествен обяд по случай неговата 90-годишнина, аз разказах на впечатлената компания за този разговор, свързан със създалата се тогава сложна обстановка. Предварително направих уговорката, че никой от присъстващите ветерани не знае за този диалог, включително и г-н Попов, който в същото време е правил отчаяни опити да спаси самолета.
Макар че поканата за празненството беше съпътствана с уточнението да не нося никакви подаръци, аз не изпълних „заповедта“ на поручик Попов. Подарих му поставен на стойка макет на „Месершмит 109 G6“ с един спуснат колесник в режим на кацане така, както това се е случило в онзи паметен майски ден, когато, без да мисли за възможния фатален изход, смелият опитен пилот решава да спаси машината.“
И може би заради този случай о.з. полковник Кънчо Михов е озаглавил така сполучливо книгата – „Във въздуха решавах сам“. И е доволен, че макар и след толкова години е изпълнил заръката на поручик Иван Димов Попов да публикува спомените му. Надява се, че те ще бъдат полезни не само за авиационната ни общност, но и за всички читатели, особено за младите, които са привлечени от металните птици в небето.
