* Навлизат нови технологии, но при нас закъсняват
Фамилната традиция понякога оказва силно притегателно влияние за избор в професията. Родителите на сержант Гергана Атанасова били състезатели по спортна стрелба, баща ѝ – заслужил майстор на спорта с много медали, а майка й пазела витрина в къщата си, където е подредила наградите им. Оттам и Гергана прихванала любовта към оръжието, а и към службата в 29-и механизиран батальон в Шумен. „Покрай спортната стрелба и аз съм отраснала на стрелбището“ – добавя с усмивка. Това предопределило бъдещето ѝ. Сега е командир на командно-щабна машина (КЩМ) в зенитно-ракетен артилерийски взвод на Пето бригадно командване.
„Беше мечта за мен да служа в Българската армия. От 18 години съм в професията. Условията не са леки, но постепенно привикваш. За 18 години служба имаме самочувствие наравно с мъжете. Не е имало момент да съжалявам за моя избор… “
Екипажът ѝ се състои и от механик-водач. Машината е свързочна, работата ѝ е да настройват радиостанции за свръзка по време на занятията. При екстремни обстоятелства с времето се усъвършенстват бързината и точността – те са решаващи фактори за способността на взвода да реагира. Миналата година участвали в учение на Ново село като помощен персонал. Трудности в учебни условия има, но това е начин да трупаш рутина и опит, който би им помогнал при реални обстоятелства в битката. Сержант Атанасова добавя: надяваме се, че това ще си останат само учебни тревоги…
Преди 2 години е участвала като свързочник на мисия в Босна и Херцеговина. Минало спокойно. „Беше ценен опит за всички ни…“ Били включени в многонационален батальон заедно с австрийци, унгарци, поляци, румънци. Общуването с тях е досег за изключително ценен професионален опит: виждаш как служат те, как служим ние и обменяме опит. Според нея българинът изглежда добре, но заплащането му е най-зле от всички останали. „Като подготовка сме равнопоставени с останалите армии, дори като облекло и снаряжение. А в определени ситуации дори сме по-устойчиви и се справяме по-добре неслучайно – недостигът на хора при нас налага взаимозаменяемост. А това разширява диапазона на възможностите, а понякога и на решенията“
Опитвам се да я провокирам – на 800 км от нашата страна бушува война, това не те ли стряска? Такава професия е избор на живот и смърт. Отговорът ѝ е категоричен: след като си си подал документите и си направил избор, трябва да си предвидил, че е възможен такъв вариант. „Надявам се да не се случи, но нямам страх. Ако се случи война, ще пострадат и цивилни хора. Дори да не си военнослужещ, тя ще засегне всички. Няма място за страх. Ние сме адекватно подготвени и бихме могли да се защитим. Имаме предимство пред останалите именно със своята подготовка…“
Дванайсет години от професионалния ѝ живот е работила като оператор в личен състав на същото поделение и е била перфекционист в работата си. Но с времето амбицията ѝ да бъде повишена в звание я кара да участва в няколко курса и така става командир на верижната машина. Осъзнава, че натрупаният опит трябва да се предаде на младите и новопостъпващите кадри. Ала нещата в цивилния живот отдавна са се променили. Според нея населението у нас е занижило физическите си активност и подготовка. И мотивацията куца – няма много мераклии за военна професия нито за офицери, нито за войници. Заплащането не е такова, каквото им се иска на младите. Това ги демотивира. За липсата на желание вероятно допринася и самата ангажираност – постоянно трябва да са на разположение… Изискването за дисциплина също не е привлекателен елемент. Отгледани повече около компютрите, младите хора приемат войнишкия живот като игра, като виртуална реалност.
Наскоро при тях дошли нови военнослужещи, но момчета, които са рядкост, имат желание за работа, амбицирани са. Надява се на бъдещото им развитие: дано да не се демотивират и останат да служат „по-дълго, като нас“. Във взвода им подготовката е добра, всеки да може да замести другия. Но липсват новите технологии. Всичко, с което работят, е от времето на соца. „С това разполагаме, на това се учим, с това работим. Технологиите напреднаха, масово се използват дронове и различни тактики… Очакваме един ден модернизацията да дойде и при нас…“
Има две дъщери, Лидия и Йоанна – на 25 и на 15 г. Независимо че в работата си Гергана е на разположение 24 часа в денонощието, семейството винаги е на първо място. То е, което мотивира службата. Балансът между двете изисква истинско майсторство да преразпределяш времето си. Сред хобитата на сержант Атанасова гвоздеят си остава стрелбата. Стреля предимно с пистолет „Макаров“, но е опитвала и „Хеклер и Кох“ – също много точно оръжие. На неотдавнашните състезания на полигон Николаево индивидуалното ѝ постижение е 13 попадения в мишената от 15 възможни. Оценява я като добра стрелба.
