На „Рицар(ят) без броня” Олег Ковачев животът няма да му стигне за всички замислени филми.
Наскоро в кино „Влайкова” премиера имаше документален филм за квартала около ул. „Иван Асен II” на режисьора Олег Ковачев. Това е едно от нещата, с които се занимава днес „Рицар(ят) без броня”, 60 години след главната роля в легендарния филм освен и със седмичното предаване на БНТ „Бразди”.
Та преди 60–70 години улица „Иван Асен II” била булевард „Цар Иван Асен II”. Но се преименува Цариградско шосе на булевард „Ленин” и на управляващите им се е сторило, че старият булевард „ще затъмнява” новия. И „понижават” „Цар Иван Асен II” в улица. Но в квартала и днес стои красив надпис на сграда от 30-те години на ХХ век: „Булевардъ Цар Иван Асен II”… За нас, Иван-Асеневците, това си остава най-хубавата и зелена улица в София, казва Олег Ковачев. Нищо че сме в Трета извънградска зона и че Перловската река я наричат канал. А трамваите завивали след Университета и шумно преминавали по улицата, като звънели на разсеяните пешеходци. Беше много весело в нашата махала, казва режисьорът, който от години искал да направи филм за нея. А след премиерата все идват хора и напомнят за още нещо пропуснато, 6 пъти се върти филмът на препълнен салон, някои плакали, защото в него има и частица история, и от сегашното време, и романтика, и малко носталгия.
Важно е усещането за общност, в махалата всички се познаваме – сутрин можеш да излезеш без пари, но да се върнеш напазарувал, ще платиш утре. И нашите деца се познават, и техните деца, нашите внуци също, казва Олег. И се получава едно голямо село, както обобщава музикантът Веселин Веселинов-Еко в хубавия смисъл на тази дума. От онова време са останали три легендарни неща – киното, сладкарница „Пчела” и фурната.
А има и много исторически личности, живели тук, за всяка от които може да се направи отделен филм: и писателят Йордан Йовков, и художниците Илия Бешков, и Цанко Лавренов, и актьорът Георги Георгиев-Гец. За Гец Олег иска да направи филм, добре го познавал и него, и сина, и внуците му. Над сто много известни българи са живели в квартала. Някои са от национален, а други – и от европейски мащаб творци.
Олег Ковачев е замислил още много филми и казва, че животът няма да му стигне. Но е доволен, че през м.г. е направил нещо, за което мечтае от 30 години – филм за великия актьор Апостол Карамитев с помощта на сина му Момчил. Явно „Рицар(ят) без броня” предпочита да живее в името на някаква мисия. По вестниците пишело: „Кино „Влайкова” – пред фалит”. По това време с детското си студио режисьорът репетирал в залата. И около Олег Ковачев се събират съмишленици, за да спасят единственото останало в София незакрито след 1989 г. кино към читалище „Антон Страшимиров 1926” освен филмотечното „Одеон”. Предлагат му да стане председател на Настоятелството на читалището и киното, негова собственост. И Олег вижда, че има хора, които искат да помогнат да се съхрани дарената за културна дейност сграда на читалището от съпругата на писателя и общественик Тодор Влайков преди почти 100 години. Днес „Влайкова” е най-уютното място за ходене на кино, има и кафене, и малка книжарничка, представят се книги и се празнуват детски рождени дни. Много от днешните му зрители като малки са тичали тук да гледат първите си филми. Олег казва, че днес зрителите пускат и левчета в кутията за дарения „за нашето кино и нашето читалище”, неговите деца са идвали тук, майка му е работила в библиотеката. В този смисъл, обобщава той – нашето „село” си има любимо кино. И когато се оказва, че той може да помогне, приема да ръководи Настоятелството. Защото пари нямал, но контакти има. И когато показал на Орлин Павлов, израснал с неговия син в квартала, тенекиите от сирене с дъждовна вода от пробития покрив, излетият в селфи гняв в поста на певеца: толкова ли няма един строител да помогне на нашето кино!… в Столична община го видели и чули. И така с 50 хил. лв. от общината се започнало – първо с покрива, а днес „Влайкова” е с един от най-уютните киносалони. Всеки помогна с каквото можа – с дарения за няколко месеца от 70 хил. лв. сменят малкия апарат с огромна дигитална професионална прожекционна машина със звук и картина по световните стандарти.
Олег Ковачев смята, че е с късмет, защото, ако преди 60 години били избрали друго дете да играе главната роля в „Рицар без броня”, той нямало да срещне нито Валери Петров, нито Апостол Карамитев, нито Шаралиев, нито вероятно да се снима в следващите си филми и да познава всички известни български актьори и режисьори. Пиленцето на късмета кацнало на рамото му и той минал от другата страна на камерата като режисьор. Съжалява само, че се разминава с актьорския клас на Апостол Карамитев във ВИТИЗ, защото отива войник, но помни, че на изпита актьорът му казал: кандидатствай след казармата… След три месеца Карамитев си отива, а в казармата Олег променя решението си и завършва операторство, после става режисьор, започва да пише сценарии и много талантливи хора и герои от живота ни намират в него своя биограф в документалните му филми.
Днес, като говори за света около нас, Олег казва: „Не знам дали не сме на ръба на нещо много страшно и се чудя дали и при други войни хората не са разбирали какво се случва и какво ги чака. Дано Господ се смили над нас и над невинните жертви, които загиват в Украйна!”.
Несправедливо засенчван герой
– Олег, как решихте да заснемате филм за летеца изтребител поручик Димитър Списаревски?
– От години с приятели си говорим, че това е герой, несправедливо засенчван през годините. При социализма – защото е бил царски офицер, обучаван в Германия. Много от колегите му са били интернирани и ако беше доживял Девети септември, и неговата съдба щеше да е същата. И по време на демокрацията подвигът му в защита на небето над София по време на бомбардировките през Втората световна война остава между редовете и той няма известността, която заслужава. Защото когато свършва мунициите, самоотвержено се врязва в един от американските бомбардировачи. И остава в историята ни с този подвиг. За тази личност ще разкажем във филма по прекрасния сценарий на проф. Димитър Недялков. Димитър Списаревски, който е обичал хубавите жени и хубавото вино, не е понасял простаци около себе си и е защитавал достойнството си. Бил е як и здрав младеж и го е правил пламенно, изиграл е мачове като футболист в „Левски”. Пазят се негови изявления като изключителен родолюбец. Пред строя на войниците, които е обучавал, е казвал, че не го интересуват нито германците, нито руснаците и че в небето иска те да мислят само за България. Казвал е: „Ние сме се венчали за България”. Надяваме се филмът да е готов през есента. Не успяхме, когато през декември м.г. се навършваха 80 години от подвига му и неговата гибел.
– Може ли филмът да поднови разговора за изграждане на негов паметник?
– Надявам се, защо не, филмът да стане повод за поставяне на негов паметник в София. Киното винаги е било много силно пропагандно средство и около него могат да се обединят хора зад такава идея, да се направят дарения и да се изиска място за него. Най-важно е паметникът да го има в сърцата на хората. Защото много млади хора не са чували за Списаревски и за гибелта му. А той е бил не само красив мъж и смел офицер, а и с красиви ум и душа. Някои се опитват да кажат, че той „случайно се е блъснал” в изсипващия бомби над София бомбардировач и да омаловажат подвига му. Използват за това докладите на докладите на американските летци, свидетели на случая, но изопачили истината, защото не им се е вярвало, че това малко самолетче може да разбие четиримоторен, огромен за онези години бомбардировач. За съжаление, и някои българи са готови да поддържат тази версия. Но Списаревски приживе много пъти го е казвал: „Иде ми, като свърша мунициите, да насоча самолета и да разбия тези, които убиват децата на София…”. Затова ще се опитаме освен информация, да вкараме и много емоция в този филм, заслужава си.
