Евгений ЕКОВ, гл. експерт в ДА „Архиви”
Самопровъзгласилите се за „спасители на Отечеството“ търпят пълно фиаско.
В историята на България има събития, които просто няма как да бъдат забравени, загърбени, погребани. Едно от тях е превратът на 19 май 1934 г., извършен от Военния съюз (ВС) и Политическия кръг (ПК) „Звено” с помощта на армията. Той е определян от едни съвременници като „националистически”, а от други – като „сърбофилски”. През тази седмица се навършват точно 90 години от свалянето на правителството на Никола Мушанов.
Историографията не е добавила кой знае каква нова поддръжка на едната или другата теза, затова двоякото отношение към събитията отпреди девет десетилетия си остава и до ден днешен. До обща оценка не се стигна. Съхраняваните обаче в Централния държавен архив (ЦДА) документи, свързани с „пронунциаментото”, и най-вече пазените във Фонд №3К „Монархически институт в България (1879–1946)”, Фонд №176К „Министерство на външните работи и изповеданията (МВРИ) (1856–1973)” и във фондовете на няколко ключови за външната ни политика легации като Белград, Берлин, Париж и др., разкриват различни непознати аспекти. Именно на някои от тях ще се спра по-подробно в следващите редове.
„Промяната на режима от 19 май м.г. бе, както се знае, посрещната с известно недоверие в някои от съседните нам страни, както и в някои западноевропейски велики сили, тъй като се допущаше, че новото правителство
ще изостави досегашната линия на българската външна политика
и ще засили по този начин несигурността на положението на Балканите”, се отбелязва в Изложение за дейността на МВРИ след 19 май 1934 г. „Скоро обаче, констатират от Външно, стана ясно, че тези опасения са напълно безосновни и че и при новия режим българската външна политика ще се ръководи единствено от искреното желание и твърдата воля на българския народ да живее в мир и приятелско споразумение с всички народи и особено със своите съседи.”
„Новото правителство, обясняват от МВРИ, заяви ясно и недвусмислено, че то желае да ликвидира в духа на доверие и приятелство по-скоро и основно всички висящи между България и нейните съседи въпроси и че в това отношение то е готово да даде всички доказателства за своята добра воля.” И подчертават, че: „То отиде дори и по-далеч, като унищожи всички онези фактори и организации, които можеха да спъват правилния ход на външната и вътрешната политика на страната и да поставят под съмнение привързаността на българския народ към каузата на балканския мир и на международното споразумение… Тази именно политика, проведена от правителството чрез Министерството на Външните Работи и неговите органи в чужбина, намери пълното одобрение на Великите сили, както и на Обществото на Народите и България, която след сключването на Балканския пакт се считаше изолирана, [сега] виде пораснал своя престиж и своето международно значение”, констатират дипломатите ни.
„Едно от най-значителните събития в българската външна политика от 19 май 1934 г. насам, подчертават от МВРИ, е установяването на редовни дипломатически отношения между България и Русия [СССР – б.а.] съгласно манифеста на правителството от 19 май. Това установяване стана чрез размяна на телеграми от 23 юлий 1934 г., след което министърът на Външните работи и на Изповеданията назначи г. Професор Михалчев за български Пълномощен Министър в Москва. От 23 ноемврий 1934 г. насам ние имаме и представител на Съветите в София”, уточняват от Външно. Други по-крупни постижения на външната ни политика след преврата са Пактът за сътрудничество с Югославия и частичното ориентиране на страната към Франция. Затова неслучайно външните министри на Франция и СССР Барту и Литвинов на своя среща заявяват задоволството си от ставащото в България след 19 май.
На лидера на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) Иван Михайлов, на когото е издадено задочно смъртно наказание след преврата на 19 май 1934 г., принадлежи и
най-тежката присъда на деветнайсетомайските превратаджии
Тя е произнесена в съхраняваната в ЦДА негова книга „Македонската освободителна борба и превратът на 19 май 1934 г. в България”. В нея със силата на истински пророк той заявява: „Вие забравяте Македония, но знайте, че не ще мине много време – и сърбите ще започнат да говорят за „югославяни” в България. Ще почнат може би и ноти да дават в тяхна защита, макар и България да не посмя да даде нито една нота за потиснатия си македонски брат. Пораженството в България ще роди в нейна територия югославяни и сърби и ще отвори на сърбите пътя за нови завоевания на български земи”.
За огромно съжаление, гласът на Иван Михайлов остава нечут. Благодарение на сръбските пари, раздавани щедро от Югославското посолство в София, набират скорост обществени движения – Българо-югославянското дружество и особено Студентското дружество за приятелство между Югославия и България. В списъците на тези 2 дружества могат да се видят много известни имена като Петър Увалиев, Живко Сталев и мн. др. В ЦДА се пазят покани от 1934 г. за честването на създаването на Югославия и редом до тях – заповедта на тогавашния министър на вътрешните работи Петър Мидилев за забрана на траурните шествия по случай годишнината от Ньойския договор. Навсякъде в страната се провеждат лекции и беседи, в които се пропагандира Балканска федерация от вр. Триглав (Словения) до Черно море и от Бяло море до р. Дунав със столица Белград и Интегрална Югославия под династията на Караджоржевич…
Всъщност идеята за Балканска федерация на крал Александър, която само той би могъл да осъществи, е да се отдръпне от Средна Европа, където французите го държат с „Малката Антанта”, и да се върне на Балканите, за да се опита да излезе на Бяло море, което изисква сближение с България. Този план се нуждае също от подкрепата на една велика сила. Крал Александър е убит при търсенето на тази подкрепа. За извършването на атентата срещу краля от Владо Шофьора на 9 октомври 1934 г. в Марсилия е заподозряна поставената в България извън закона след преврата ВМРО.
След убийството на югославския крал Александър кризата в кабинета на Кимон Георгиев става очевидна. С помощта на верни офицери от Военния съюз през януари 1935 г.
Борис III налага оставката на правителството на Кимон Георгиев
и назначава на негово място нов кабинет начело с ген. Пенчо Златев. От този момент нататък царят става пълен разпоредител със съдбините на страната – положение, което той запазва до края на своето царуване (1943). А самопровъзгласилите се за „спасители на Отечеството” дейци на ВС и на ПК „Звено” претърпяват пълно фиаско в своето начинание. С особена сила това важи за двамата водачи на преврата – Дамян Велчев и Кимон Георгиев, които и след провала си остават дълбоко убедени в правотата на извършеното.
Ето как описва „мотивите” си за ръководенето на Деветнайсетомайския преврат в молбата си за помилване до Н.В. Борис III от 16 март 1936 г. осъденият на смърт чрез обесване бивш секретар на ЦУ на ВС Дамян Велчев: „Интересът ми, пише Велчев, към работите на Военния съюз се простираше дотолкова, доколкото милеех да се увенчае с успех намесата на войската, като изключение, в управлението на Държавата. Историята ще съди, заявява Д. Велчев, навременна и полезна ли е била тази намеса на 19 май 1934 г.” И допълва, че: „… цялата ми обществена дейност се е ръководела от чувството на дълг към интересите на Отечеството, за която си деятелност поемам да нося всичката отговорност пред съвестта на народа”. Тези слова, едва ли са повлияли на взетото решение на царя за смяната на смъртната с доживотна присъда.
За несекващите лидерски амбиции на Кимон Георгиев четири години след преврата на 19 май 1934 г. говори издадената от него книга „Моята програма”, силно напомняща за книгата на един друг „водач” – Адолф Хитлер – „Моята борба”. Червената нишка, която преминава през изданието, е, че нуждите и възможностите на държавата могат да бъдат реализирани само когато тя бъде „…освободена от авантюризъм и от предразсъдъци”. И като единствен пример за постигане на тази цел Кимон Георгиев сочи в другото си издание „Необходимо разяснение” преврата, „…с който 19-омайци очертаха светлия път на своята вярна и всеотдайна народна служба”. Както се вижда, разминаването между реалността и фикцията е повече от очевидно… Защото превратът на 19 май 1934 г. се превръща в бумеранг за двамата му главни автори!
