Как старобългарският език се превърна в общославянски и древномакедонски?
Проф. Ана Кочева, българска езиковедка – диалектоложка, с интереси в областта на социолингвистиката и историята на българския език. Ръководи Секцията по българска диалектология и лингвистична география в Института за български език при БАН. Заместник-председател на Македонския научен институт. Два пъти е била стипендиантка на Австрийското министерство на образованието и науката в Института по славистика, Залцбург (специализация по езикознание). Хумболтова стипендиантка в Институт по славистика в Марбург, ФРГ. Дисертационният ѝ труд е изследването „За народната основа на старобългарския език“, публикувано като книга (2012). Създател е на Карта на българския език на ново място по света и съавтор на Карта на диалектната делитба на българския език. Автор е на книгата “Смесеният език на виенските българи“. Съавтор е в изданието на БАН „За официалния език на Република Северна Македония“, което има и английска версия. Автор е на стотици статии и студии по езикови въпроси.
– „В началото бе словото“; да започнем от него. Знаем ли достатъчно за делото на Кирил и Методий?
– Напоследък сякаш и знанието за делото на двамата братя страда от дефицити. Има нужда първо себе си да ограмотим и след това да претендираме да научим “неразбиращия“ ни Запад на българската теза. А тя е такава не, защото ни се иска, а защото е обективна, подкрепена от факти. Константин-Кирил Философ е гениален лингвист, който създава оригиналната старобългарска азбука глаголица и превежда светите книги на старобългарски, в основата на който е солунският български говор. В езикознанието винаги правим разлика между езикови граници и държавни граници, затова солунският български говор е типичен югоизточно български рупски диалект. И особеностите, които в 9 век са били характерни за този говор, се отразяват в първите преводи на светите книги от братята. Те не са определящи за нито един друг славянски език. По тези белези може да се направи диагностика какви са първите преводи и това, че са предназначени за Великоморавия, не променя характера им. Той е старобългарски.
– Кои са езиковите белези?
– В солунския говор, респ. в старобългарския език, има широк изговор на ятовата гласна, на онзи Ѣ, която след правописни реформи от азбуката вече е отпаднал, но го знаем от старите книги. В солунския говор имаме групи ШТ и ЖД от типа на „пещ“, „межда“. Само в старобългарски език има дателен падеж за притежание, във всички други славянски езици притежанието се носи от родителния. Има и други особености, но това са базисните, когато ги проследим във старите български паметници, установяваме, че те са от езика на Кирил и Методий. Двамата са пратени във Великоморавия, за да проповядват християнството на разбираем език, нещо революционно през 9-и век, защото Реформацията в Западна Европа идва късно. Що се отнася до някои моравизми в първите паметници, те не променят същността на езика, защото са лексикални. Лексиката е динамична, от нея влизат, излизат думи, а важна е структурата. Особеностите, което изброих, са български, характерни за целокупния старобългарски език. През 9-ти век диалектите са имали минимални разлики помежду си, езиците също, така че всеки славянин, независимо от това къде се е намирал, е разбирал за какво се говори.
– Т.е. създаденото в Югоизтока, в Солунско, е било разбираемо и във Великоморавия?
Точно така, но сега идва голямото НО. Папа Адриан II благославя, азбуката и книгите, легитимира ги, но след смъртта на Кирил, а после и на Методий във Великоморавия мисията тотално се проваля. Учениците са тормозени, преследвани, те бягат и неслучайно избират България. Част от тях са били родом от тия краища, искали са да се приберат в родината си, една от най-големите империи в ранното Средновековие. Посреща ги княз Борис, визионер, меценат, който си дава ясна сметка какво означава писаното слово; след християнизацията то идва като дар. С помощта на огромен държавен ресурс Кирилметодиевото наследство се превръща в огромен корпус от книжнина, създаван и разпространяван в две на практика университетски средища – Преславската и малко по-късно Охридската книжовна школа. А след създаването и на кирилицата това дело вече придобива наднационален характер. Старобългарският език става един от свещените езици на Средновековна Европа.
– Измежду трите – гръцки, латински и старобългарски…
– Да, и еврейски. Но родината на старобългарския език е тук. Каквото и да говорим, независимо от това, че значението на този език е наднационално, етнонимът, най-точният етноним, е старобългарски нещо, което съдържателно не се отрича от целокупна Европа. Почти…
– Защо в Русия предимно се казва староцърковнославянски?
– В хронологията на това шарено етикетиране има няколко периода. Още при зараждането на славянското езикознание за първи път се развива така наречената Панонска хипотеза от Копитар. Считали са, че след като мисията е във Великоморавия, значи този език е панонски или моравски. Ва̀трослав Ягич, един от бащите на славистиката в Европа и професор във Виенския университет, изпраща в Солунско едни от най-талантливите си ученици – Ватрослав Облак, също словенец, който разбива на пух и прах Панонската хипотеза. Казва, че в Солунско е открил всъщност кирилометодиевия език, че той има български характер. Дълго време в науката този български характер на първия език на славянството въобще не се отрича. Като време вторият период на научно отчитане на (българската) народната основа на Кирило-Методиевия език продължава най-дълго. Той обхваща по-голямата част от ХХ в. (до 80 ‒ 90-те години), когато започва третият период ‒ с претенциите на група съветски лингвисти да включат в т.нар. старославянски и езика на Киевска Рус. Вторият период има два подпериода, разграничителната линия между които е в края на Втората световна война (1944 ‒ 1945 г.), когато на определена дата (2. 08. 1944 г.) в манастира „Прохор Пчински” с декрет бе обявено съчиняването на т.нар. македонски книжовен език в бивша Югославия, който на практика е прекодифициран български книжовен език. Съвременният книжовен език и в Егейска, и във Вардарска Македония има за основа многовековно развилия се книжовен български език, започнал от Златния ІХ в. на Симеонова България и достигнал до днес.
– Това е югославска инициатива?
– Тази доктрина е колкото белградска, толкова и московска. Реанимирането на доктрината на Новакович, е дело на коминтерновските дейци в Москва. Няма да си затворим очите пред това, че сред тях има и българи.
След този първи подпериод на отричане, идва и вторият през 70-те и 80-те години на 20 век, когато в Русия започва да се говори за много широка народна основа на първия език на славяните. В нея се включват едва ли не всички славянски езици, в това число и руският. И сред самите руснаци има учени, които продължават да говорят за старобългарски и не отричат историческата истина. Но други понякога признават, че да бъде отречена на старото руско общество възможността да има свой собствен език, означавало то да бъде превърнато в бледа българо-византийска сянка. Т.е. идеята за Третия Рим си съществува отколе и с дейността на тия учени от 70-те-80те години на 20-ти век тя се подкрепя. Хипотезата им всъщност става неопанонска – всички славянски езици и на първо място руски са привлечени като основа на Кирилометодиевия език; това вече подсказва, че амбициите отиват и отвъд лингвистиката. Почват да се политизират, идеологизират. И тогава с пълна сила започва да се жонглира с етикети като старославянски, староцърковнославянски, общославянски. Продължава да се говори за старо и древно македонски. Имаше период в по-новата история на днешната Северна Македония, когато там леко се бяха дистанцирали от тая идея, защото предпочитаха да бъдат антични македонци. Но сега, след като по силата на Преспанския договор, това вече не е възможно, отново се възроди с пълна сила идеята за кирилицата като създадена в охридските земи от Климент Охридски, т.е. изцяло и само македонска. Говоря за втората старобългарска азбука, но не бива да забравяме, че в РСМ разглеждат и Солунския говор като част от техния континуум.
– За да се създаде ново духовно средище, школа, университет по това време, очевидно трябва държавата да финансира. Тези хора ядат, пишат, молят се, но не произвеждат. Някой трябва да ги храни, облича, да им доставя хартия, да ги осигурява…
– Разбира се, и това е средновековната българска държава в границите, на която се е намирал и Охрид. Има много категорични аргументи, но нашите съседи за съжаление никога не са се водили от преклонение пред научната истина. Предпочитат да манипулират, да изопачават фактите. И ги продават доста успешно с помощта на лобистки кръгове, на много средства. Тяхната държава, колкото и да е малка и недотам икономически стабилна, намира пари за това, докато ние, за съжаление, водейки се от принципът, че научната истина е на наша страна, погрешно смятаме, че няма нужда да правим нищо. Оказва се, че не е точно така.
– Сегашната обстановка, когато Русия доказа своята преднамереност във всички посоки, не е ли благоприятна, за да бъде осветен в европейското съзнание българският принос по начин, който е най-достоверен. Защото на много места като кажат кирилица разбират руска азбука.
– Да, което също е плод на недостатъчна информираност. Тук не става дума за руска азбука, а за руския граждански шрифт, което е различно. Тоест не се подменя същината на азбуката, в която на всеки специфичен звук, отговаря съответната буква. Това продължава да е така, както е било и когато се създава глаголицата, после кирилицата.
В началото го казах и сега ще обясня – азбуката ни е изключително филологическо творение. Старите азбуки са различни. Първо са се използвали т.нар. пиктограми – при тях едно изображение изразява цяло изречение. Следват логографемите – те значат цяла дума. И така докато се стигне до същинската азбука. Тогава, когато всеки един вокал (гласен звук), всеки един консонант (съгласна), си има свой писмен знак. Св. Кирил намира за близките по тип вокали и консонанти буквени изражения, които също са близки помежду си. В глаголическите паметници, например буквите И и С имат огледални изображения, те са съставени от кръг и триъгълник: Ⰻ – И,Ⱄ – С. Това е така вероятно защото с тях се изписва най-честото в християнските текстове съкратено название на Иисус, Божия Син. Всичко това е характерно за глаголицата, положена съзнателно от своя създател в полето на християнската символика.
– Много хора си задават въпроса – те са направили глаголицата, а ние пишем на кирилица. Какво общо има? Имаше една дискусия дали преминаването ни на латиница, не би било по-функционално. И стана скандал.
– Кирилицата е по-икономична. Следва се традицията с гръцки букви да се изписват държавните документи. Графемите, заимствани от гръцката азбука, са 24, но други 14, което никак не е малко, отговарят на специфични български звукове: Щ, Ш и други, които липсват в гръцката азбука и в гръцкия език. Кирилските знаци за тях са заети от глаголицата. Кирилицата надгражда глаголицата. Тя е по-лесна, по-бързо се пише на нея. Да изпишеш глаголическа буква отнема време, изисква истинско калиграфско изкуство. Но кирилица и глаголица дълго са съществували паралелно както в българските земи, така и в руските. Огромният корпус от книги, които заминава за Киевска Рус е кирилски, но още преди 988 година там вече има и глаголически ръкописи. А пък глаголическа традиция в Хърватска е най-дълга, тя стига почти до 19-и век. Така че глаголицата колкото и да ни се струва изоставена, има дълъг живот.
А историята с латиницата беше зле разбрана теза, която артикулира през 90 те години проф. Ото Кронщайнер. Тогава той каза, че повечето хора на Запад считат кирилицата за руска азбука и затова идентифицират едва ли не нас българите с Русия и с руснаците. И още, ще го цитирам съвсем точно: „Не говоря за отказ от кирилицата. Не казвам, че от утре или от други ден трябва да се мине и на латиница. Реалностите в съвременния свят обаче са такива, че ако няма надписи и на латиница, вашите стоки няма да бъдат конкурентноспособни в Европа. Ако българските фирми искат да продадат виното си, етикетите задължително трябва да бъдат с латински букви. Да не говорим за Интернет, за имейлите, за новата реалност, в която всичко е на латиница.“ Не го разбраха добре и той понесе обида, която никак не заслужаваше, защото Кронщайнер беше един от хората, които добре познаваше българската езикова ситуация и добре се ориентираше в ситуацията на Балканите, в природата и същността на официалната норма на днешната република Северна Македония, на попълзновенията на тогавашните съветски колеги по отношение на наши паметници, на нашето книжовно наследство. Той беше един от големите приятели и защитници на България, той беше от малкото, които преподаваха за и на СТАРОБЪЛГАРСКИ език.
– Сега не е ли благоприятна ситуацията, когато сме в Европейския съюз, когато Русия, така или иначе е политически противник, да легитимираме кирилицата като български продукт. Европа да гледа на кирилицата вече не като на руска азбука.
– Да, има такава инициатива и то още преди повече от 10 години. Беше инициатива на група евродепутати и на председателя на Фондация Българска Памет Милен Врабевски. Тогава немалко се работи в тая посока, кирилицата да бъде наречена българската азбука в рамките на Европейския съюз, но като че ли отново енергията ни не достигна. Необходимо е много целенасочено държавно финансиране на културното ни наследство и духовната ни легитимация в рамките на Европа пък и по света.
Сега в голяма част от европейските университети, русистиката е в отстъпление. Благоприятен момент е, защото имаше години, в които тя беше завзела всички катедри. Сега на някои места украинистиката процъфтява, което също е обяснимо. За съжаление всичко е конюнктура. Неприятното е, че българистиката не е възвърнала загубените си позиции, което е плод както на индивидуални преподавателски качества и усилия, така и на държавен ангажимент.
Ние все по-рядко правим големи научни срещи, след КОВИД пандемията доста минимизирахме истинското научно общение. Най-вероятно и средства не достигат, за да се правят такива големи форуми, от които имаше голяма полза, както, да речем, през 80-те години на 20-и век – конгреси, на които цялата научна мисъл в областта на българистиката се събираше в София. Но може би когато се стабилизира политическата обстановка, защото аз съм далеч от мисълта, че тези фактори не са обвързани, ще трябва да се помисли сериозно за научна реанимация в това отношение; българската хуманитарна наука има въпиюща нужда от поредното си възраждане.
– Неучастието ни в Славянския диалектологически атлас за нас положителна или отрицателна роля изигра?
– Ние се завърнахме и в Общославянския лингвистичен атлас, и в Европейския лингвистичен атлас и бързо наваксахме белите полета. Но нека не забравяме, че България ги беше напуснала в знак на протест срещу буквално антибългарската политика, която се водеше от повечето комисии. За сметка на българските тези се работеше за сръбски, македонски и всякакви други интереси. Докато българското езиково тяло беше буквално инвалидизирано в лингвогеографски аспект. Сега ние, след като излезе Обобщаващия том на българския диалектен атлас, винаги се позоваваме на него, а той отразява българските езикови граници в историко-географското землище, в континуума Мизия, Тракия и Македония, независимо от факта, че една част от това население живее в границите на други държави. Което не е изключение – европейската лингвогеографска практика е точно такава. Така се правят навсякъде лингвогеографски карти. Никой не се е заключил в държавните си граници. Когато германците правят атласи, те включват германските диалекти и в Австрия, и в Швейцария, и в Северна Италия, и в Судетите и т.н. И това не се превръща в грандиозен политически въпрос. Това е езикознание, то отчита факта къде се говори езикът и неговите диалекти. В днешно време имаме възможност да ходим по диалектоложки експедиции и да установим, че всичко, което е отразено на лингвогеографските карти, продължава да е така.
– Гледам, че папата на еднаква нога приема и македонски, и български делегации на 24-и май…
– Папата не е лингвист. Аз съм склонна да погледна малко по-широко на този въпрос. Кирилометодиевото дело наистина е на всички. То има наднационален характер. То е гениално. Наши старобългарски паметници и до ден днешен се намират в чужди държави и между другото се издават и превеждат на съвременни славянски езици, какъвто е случаят със Супрасълския сборник, на чието представяне аз тази година, бидейки в Краков, присъствах. Това е старобългарски паметник от Преславската школа от 10 век, кирилски паметник, един от най-големите. Една трета от него е открита в Полша и поляците са го превели на съвременен полски език и го тачат. Някои от тях признават, че това е старобългарски паметник, други с половин уста, трети подминават този факт, но това е наследство.
– Поляците би трябвало да са антируски настроени, защо така?
– Полските лингвисти са доста свързани с развитието на македонистиката, на филологията в Скопие. Дълги години в Скопие работеше една от именитите полски езиковедки. Тя на практика постави на научни основи македонската филология. Те имат тесни връзки. И малко на шега – красотите на Охридското езеро и възможностите за почивка със сигурност са изиграли съблазнителна роля в образованието на немалко наши европейски колеги.
– Как виждаш бъдещето на този новосъздаден македонски език?
– Ще те поправя. Той вече не е новосъздаден. Има 70 годишна история. Тази официална норма вече има своята функционалност. На нея се преподава в училище. Това е държавен език. На него се издават документи, закони. Това е езикът на пресата. Така че официалният език на Република Северна Македония има своята 70 годишнина история. Но повтарям дебело -70 години, а не от 9 век насам. От 9 век до 1944 година с всичките условности на тази година, този език има българска история. Това, че днес се нарича по различен начин, не оспорвам. Това, че съвременните македонци искат да имат друга идентичност, не оспорвам. Но искам да има яснота за историята на този език, за етническата му принадлежност и за правото на самоопределение на бащите и дедите на тези хора, които днес казват, че са истински македонци. Аз имам братовчеди в РС Македония, които най-вероятно се считат за различни от мен, но нашите деди – едни и същи, са се смятали за българи. И това не може да им бъде отнето по никакъв начин, освен ако в РС Македония не са решили да направят някакъв възродителен процес с късна дата. Нека не се подменят паметниците, плочите по гробовете, нека не се фалшифицират документите. Поне паметта на тия наши деди трябва да се пази в името на нашето общо минало. И бъдеще.
Тази обща история трябва да се познава непредубедено, да се познава в оригинал. А това днес става все по-трудно и по-трудно. Виждаме нашето общество колко лесно се поддава на фалшиви новини, как да искаме от северомакедонското да се събуди на следващия ден и изведнъж да бъде пречистено.
– В Русия има ли ръкописи, които все още не са достъпни за българските езиковеди?
– Най-вероятно има, ръкописи винаги се откриват. Дори съществува и хипотеза, според която една част от старобългарските ръкописи, които са открити по-късно в руски манастири или други средища, може би са пипнати, твърди се, че са подменяни етноними. Всички сме чели за подобни версии.
– Как си обясняваш, че още по времето на соца стана едно преобръщане на това да се защитава е българския характер на Македония? След като по времето на Коминтерна, а и първите години на соца е имало насилствено помакедончване?
– Това са страници от нашата история, също неосветени. Искаме учебниците в Северна Македония да се променят в духа на историческата истина и да има обективизация на тази история. А ние тук също сме в дълг към нашето образование. Трябва да се прочетем и в нашите учебници цялата история през края на 40-те години в Пиринска Македония, когато действително българските комунистически властници са правили всичко възможно да сменят етническия характер на това население. Да го убедят, че не е българско, а македонско. Там също е имало трагични съдби, хора, несъгласни с тази безумна идея, пратени по лагери, жертви. В дълг сме към нашата собствена история. И трябва да се посочат виновниците за всичко това – основните имена ги знаем, но историята, когато трябва да се чете, трябва да се чета докрай.
– 24-ти май, освен че има български произход, става общославянски празник. Всеки някак го дърпа към себе си, включително и Русия,
– Грандиозността на Кирилометодиевото дело наистина предполага то да бъде празнувано навсякъде. Но нека да не забравяме коя е родината на старобългарския език, къде за първи път се инициира отбелязването на деня на двамата братя, славянски и български първоучители. И историята ще ни отведе към средата на 19-и век в България. Шумен, Пловдив си оспорват първостепенността на това празнуване, но това няма значение. Тук култът към Кирил и Методий е най-силен и няма нищо странно, че тъкмо България е дала и гражданския празник, посветен на двамата братя.
– Като гледам как бързо навлизат чуждици, няма ли в един момент езикът ни да отиде другаде…
– Не няма да отиде, чуждиците са лексикални. Преди малко казах, че в първите преводи има моравизми, но те не сменят характера на Кирилометодиевия език като старобългарски. И сега е така. Има англицизми, но те няма да подменят характера на нашия език. Същността на езика е структурата, гръбнакът е морфологията. Лексиката влиза, излиза, поседява, хибридизира се…
– Знам, че по времето на Вазов е имало много силен наплив на русизми, които сега отплуваха нанякъде.
– Те са били контрапункт на турцизмите, защото тогава е имало съзнателно провеждано прочистване на езика от многобройните турцизми, които са се срещали продължително през вековете. След това навлизат много русизми. Идват и думи от френски произход, от немски произход, това са естествени процеси. Сега е ред на заемките от английски, които няма да ни направят англичани.
