Ивайло ПАШОВ
Не НАТО ни накара да започнем да намаляваме наборната войнишка служба
За ВВС и БА в годините на прехода, по пътя до и след приемането на България в НАТО, говори о.з. генерал Михо Михов – един от емблематичните български военачалници, активно участвал в осъществяването на военната реформа
– Г-н генерал, от редови пилот достигате до командващ вид въоръжени сили и до началник на Генералния щаб на БА. Започвате реформите във ВВС през 90-те години, а по-късно в цялата армия. Кое е най-значимо до приемането на България в НАТО през 2004 г.?
– Израснах като летец в системата на военновъздушното училище (учебната авиобаза Каменец). Усвоявах свръхзвуковата изтребителна авиация, в това число и с обучение на курсантите на самолет МиГ-21 (сред които и президента Радев). Продължих с нея и след завършване на генералщабна академия (1988 г.) като заместник-командир по летателната част на 10-и смесен авиационен корпус в Пловдив. Във 2-ра дивизия за ПВО със щаб в Ямбол (която генералът командва в периода 1990–1992 г.) имах най-добрите си дни за усъвършенстване като командир и пилот на МиГ-29. Усвоявахме съвместната работа между изтребителната авиация и ЗРВ в системата за ПВО. Започнахме целенасочено да превръщаме полигон Шабла в уникално учебно звено за подготовка на силите за ПВО не само на ВВС, а на цялата ни армия. По моя покана за първи път у нас гостуваха зенитни ракетчици от Словакия с командващия техните ВВС генерал-майор Стефан Гомбик и проведоха там бойни стрелби. Те дойдоха с два транспортни самолета Ан-26, с които докараха ракетите си, но проведоха пусковете с наши зенитно-ракетни комплекси (ЗРК). С това „открехнах“ противовъздушната ни отбрана за международно сътрудничество, а полигонът и досега се използва много успешно от БА и страни партньори.
В началото на 1992 г. бях назначен за началник на Главния щаб и командващ ПВО и ВВС и изпълнявах тази длъжност 5 години, 5 месеца и 5 дни (до 1997 г.). Това бяха тежки времена за ВВС. Горивото и боеприпасите не достигаха, а да не говорим за положението с резервните части, поддръжката и капитално-възстановителните ремонти на техниката (авиационна, зенитно-ракетна, радиолокационна, обслужваща). За първи път се сблъскахме с т. нар. канибализъм. За да осигурим резервни части с ресурс за 2–3 самолета, трябваше да осакатим едни или повече други машини, за да ги вземем от тях. Но нашите инженерно-технически кадри със завидна находчивост успяваха да държат в строя техниката и да ремонтират въоръжението, доколкото им бе по силите. Впрочем още тогава беше назряла нуждата от нови трикоординатни радари, но липсата на средства отложи придобиването им. С рационализации успяхме да пригодим радарите П-37 (т.нар. „Христо“) за работа в трите измерения и те още се експлоатират.
Но най-значимото от онези години са структурните промени, които осъществихме в контекста на подготовката ни за членство в НАТО. През 1994 г. България се присъедини към програмата „Партньорство за мир“. Тя целеше да се подобри оперативната съвместимост между Алианса и бившите социалистически държави – кандидатки за него. Участвахме в съвместни учения (като Cooperative key) в политико-приложни сборове и мероприятия, организирани в Монс, Брюксел, и в страните – членки на пакта. Поетият курс, обмяната на опит и все по-трудната издръжка на Въоръжените ни сили показаха, че на БА са нужни модернизация и превъоръжаване. Което политическото ръководство изобщо не възприемаше – напротив. Борбата за по-голям бюджет беше ежегодна и военните нямахме никаква реална подкрепа от правителството за закупуване на нова техника. Вместо това се искаше ВС да се съкращават заради намаления военен бюджет.
- Като командващ ВВС и началник на ГЩ сте свидетел на пътя, изминат от България и Въоръжените й сили, до интегрирането в НАТО. Какви бяха трудностите по него?
- Много от трудностите по пътя ни към НАТО бяха облекчени благодарение на програмата „Партньорство за мир“. Но най-тежкото за всички в системата беше промяната на мисленето и подготовката на кадрите. Да си работил десетилетия по модела на Варшавския договор… и изведнъж след смяна на политическата система да се каже, че трябва да станем членове на НАТО, не беше лесно. Но това беше политическо решение, което военните трябваше да изпълняваме. А в армията се водиш от принципа „Прави като мен“. Той е много важен за командирите, които трябва да дават увличащия хората в строя пример. На нас, макар и още неподготвени като офицери от НАТО, ни се наложи да започнем да го даваме.
Много от командирите във ВС успешно се адаптираха в новата обстановка, завършвайки западни военни академии. Аз съм от поколението, завършило генералщабна академия в Москва, но преминах и през школи за преквалификация в Англия, в колежа на НАТО в Рим и в САЩ. Така внесохме яснота за предстоящото сред личния състав. А всички очакваха подобряване на бита, социално извисяване в обществото и самочувствие с добра заплата. Мисля, че бавно и постепенно това се постига. И в днешните условия ръководството на МО работи в това направление.
Въодушевление от перспективата за членството в НАТО имаше. Ентусиазъм беше нужен и за настоящите, и за бъдещите военни кадри. Спрямо бойната авиация го инициирахме по различни начини. Създадохме културно-информационния център на ВВС с авиационна библиотека. С общинска помощ в София дадохме авиационни имена на площада на 4-ти километър (пл. „Българска авиация“), близкия булевард („Асен Йорданов“) и улица в кв. „Дружба“ („Капитан Димитър Списаревски“). За привличане на младите организирахме авиационни празници. За първи път „докоснахме“ обществото ни до летците от Запада през 1992 г. с гостуването на демонстрационната авиогрупа на щатския флот „Сините ангели“, а по-късно и на „Буревестниците“ на ВВС на САЩ. През 1995 г. отбелязахме Празника на Военновъздушните ни сили с изключително авиошоу на летище Бургас. Всички генерали от авиацията летяха на своите типове бойни самолети. Присъстваше цялото политическо и държавно ръководство. Аз тогава си повярвах, че нещата вървят вече на добре. Обаче предстояха 1997–1998 г. – началните съкращения.
- Засягате темата за болезнената реформа във Въоръжените ни сили, която ги „сви“ драстично. Разкажете за нея.
- Реформата от този период е много болезнено време. Но всичко започна с най-голямото осакатяване на армията вследствие на последния договор между Варшавския пакт и НАТО за ограничаване на въоръжените сили в Европа (ДОВСЕ), подписан в края на 1990 г. в Париж. Според него на българските ВВС бяха отредени 235 бойни самолета при налични над 400. И можете да си представите какво ми беше, когато като новоназначен командващ на ПВО и ВВС през 1992 г. трябваше да започна да го изпълнявам… Последвалите промени произтекоха от политическото решение България да стане член на НАТО. За подготовката на ВС за членството бяха изменени доктриналните основи на тяхното изграждане.
Пред нас от командването на ПВО и ВВС (по-късно Главен щаб на ВВС) Генералният щаб на БА беше поставил задачата за реформи съобразно новата военна доктрина. За да откликнем на реформаторския дух, пристъпихме към създаване на нов тип авиационни бази и на перспективни съединения в духа на бригадно-корпусната теория, към която се насочихмe.
В авиацията имахме наследството на Варшавския договор и на системата от Втората световна война, където на летище се концентрираха авиационен полк или ескадрила и 2–3 батальона за авиационно-техническо и свързочно осигуряване. Решихме да експериментираме с нова структура. На летищата Безмер и Чешнегирово създадохме модели на съвременните авиобази. В периода 1993–1995 г. заложихме на два типа – малки (с една бойна ескадрила) и големи (с повече). По-късно големите авиобази станаха с ранг на бригада и начело на авиационния гарнизон застана бригаден генерал. Така е и досега.
10-и смесен авиационен корпус, който играеше ролята на ВВС на фронта в предишната доктрина, преобразувахме в Корпус Тактическа авиация. Той включваше изтребителна, ударна, разузнавателна, транспортна, учебна и вертолетна авиация и свръзки.
Сериозни трансформации имаше в системата за ПВО. Имахме завидни Зенитно-ракетни войски, много добре съчетани с изтребителното прикритие. Така нареченото ПВО на страната („чадър“ над критичните обекти) осигуряваха две дивизии за ПВО (1-ва и 2-ра дПВО), включващи 3 зенитно-ракетни бригади и изтребителни авиополкове. Сухопътните войски разполагаха със своя система за ПВО с комплексите „Куб”, „Круг”, „Оса” и „Стрела-10” – които влизаха в бойния ред на мотострелковите и механизираните дивизии. Зенитните средства на Военноморските сили бяха допълващи. Тогавашната доктрина предвиждаше отбранителни и настъпателни бойни действия и те трябваше да си взаимодействат. Ако воювахме извън територията на България, бе предвидено СВ да се прикриват от армейската ПВО, а фронтовата ни авиация тясно да взаимодейства с нея.
Новата доктрина предполагаше да действаме само в отбрана. Това доведе до реформи в ПВО. През 1996 г. обединихме двете дивизии за ПВО и изтребителната авиобаза Доброславци и създадохме Корпус ПВО. Там сляхме ЗРВ, РТВ, част от изтребителната авиация и командването им. Реши се от системите за ПВО на страната и на СВ да бъде изградена една основна, за да се опрости управлението й. По-късно я допълниха и най-мощните армейски ЗРК – „Куб“ и „Круг“, – които преминаха на подчинение на ВВС (по-рано ПВО и ВВС). За непосредствена защита на подразделенията СВ запазиха само ЗРК за близко действие.
Корпусите бяха много модерни за времето си отбранителни структури. Но съществуването им бе кратко, защото не срещна подкрепата на политическото ръководство. За съжаление, заради съкращенията във ВС от тях не остана много. Постепенно мощта им се редуцира до ВВС с по една изтребителна, вертолетна, щурмова, транспортна и учебна авиобаза с много малко техника и с една зенитно-ракетна бригада (днес база).
- Доколко оправдани бяха съкращенията във Въоръжените сили?
- От една страна, те бяха реализирани заради преструктурирането на армията с цел привеждането й в съответствие със стандартите на НАТО. Но трябва да се знае, че не идваха толкова „по команда“ от партньорите ни, а поради вътрешни причини. България не даваше вече необходимите средства за битово осигуряване на армията, за въоръжаване и превъоръжаване. През 90-те години предприятията от военнопромишления комплекс започнаха да спират своето производство, селското стопанство загиваше, а средствата за отбрана не достигаха. Понякога изхранвахме войниците само благодарение на продоволствените стопанства, които имаше в почти всеки гарнизон. И до днес съм възхитен от устойчивостта на офицерския и войнишкия състав тогава, че въпреки плачевното битово състояние, липсата на боеприпаси, горива и резервни части за техниката и нередовните заплати нямаше хленчене и бягства от отговорност. Всички бяха дотолкова предани на делото ни да пазим Родината.
И не НАТО ни накара да започнем да намаляваме наборната войнишка служба, докато накрая съвсем я премахнахме. Принудихме се на това от липсата на материални и финансови средства, за да изхранваме, осигуряваме и подготвяме адекватно наборниците.
Започнахме от свиването на войнишкия състав, но се стигна и до офицерския, защото, когато нямаш достатъчно или накрая никакви войници, защо да поддържаш същото количество и да плащаш тези заплати? А в края на съществуването на Варшавския договор имаше поделения, които бяха окомплектовани само да се каже, че там има гарнизон. Оттова местното население беше щастливо, търговията вървеше, имаше работни места за тях. Но когато разработвахме т.нар. „План 2004“, предвиждащ организационното изграждане и модернизацията на ВС за подготовка за членството в НАТО, преценихме, че съществуването на някои гарнизони вече е безсмислено.
Би ми било грях на душата да отрека, че западни съветници не даваха препоръки как можем да издържаме и развиваме армията спрямо реалния й бюджет. Група от САЩ консултираше политическото ръководство на МО. Но тежките решения, така или иначе, се налагаха от кризисните условия. Трябваше да осигурим съхраняването на боеспособността на видовете ВС. И смея да отбележа заслугата на тогавашното командване, че независимо от съкращенията успя да съхрани приемствеността и подготовката.
Въпреки че се уволних две години преди приемането ни в Алианса, активно участвах в подготовката на „План 2004“. Още мисля, че това е най-добрата стратегия за развитието и просперитета на Въоръжените ни сили в пакта. Там бе заложено да имаме 45-хилядна армия, 72 бойни самолета (2–3 големи авиобази), 18 бойни вертолета, 560 танка, 16 бойни кораба и т.н. Ако беше реализирана, щяхме да имаме една солидна армия със значителен потенциал. Но планираното беше променено с последвалите стратегически прегледи на отбраната и няколкото варианта на т.нар. „Бяла книга за отбраната“. И накрая стигнахме до няма и по една ескадрила изтребители и ударни самолети, 80–90 танка и 6–7 кораба.
- Какви бяха грешките в реформите?
- Мисля си, че прибързаността даде отражение. България се подготви за НАТО благодарение на отношението на командирите от Въоръжените сили към този процес. Всички пожертваха много от собствения си авторитет и лично спокойствие заради това, че политическото ръководство бързаше и постоянно критикуваше военното. А всъщност военното командване доказа, че то е по-подготвеното за членството и произтичащите от него задължения, отговорности и високо ниво на организация от държавното.
Допускането до висши длъжности в отбраната на неподготвени за тази цел кадри също беше грешка. Имаше лица, издигнати до ниво заместник-министри на отбраната и до високи постове в политическото ръководство на МО, без да имат никаква реална представа от войскови живот. Можете ли да си представите, че такива хора бяха убедили министър-председателя Иван Костов да закрием военните си училища и настояваха нашите офицери да се подготвят само в чужбина! Военното командване на нашите ВС се възпротиви. Теорията и практиката на обучението на младите летци и офицерите за армията е нещо много сериозно.
И за да защитим все пак необходимостта от подготовката им у нас, създадохме военния университет с авиационен факултет в Долна Митрополия. Там 17 години се обучаваха качествени авиатори, някои от които вече ръководят войските. Вярно, че беше трудно, имаше и години с нулев курсантски прием, но нищо не е безкрайно. Много се радвам, че на базата на този факултет през 2020 г. военновъздушното училище беше възстановено. Сега и то, и университетът произвеждат курсанти за ВС. Остава да се реши проблемът с липсата на достатъчно желаещи за служба в тях. Решението за увеличаване на курсантските стипендии е добра стъпка за мотивирането на младите за това.
- Как виждате развитието на бойната авиация и цялата армия занапред?
- Трябват ударни политически решения за утвърждаване на бюджет, позволяващ превъоръжаването на ВС. Не модернизация, а превъоръжаване – тотално! А то е безвъзвратно закъсняло.
В днешните геополитически условия управниците ни най-сетне разбраха, че се нуждаем от оперативно съвместима техника, за да сме равностоен партньор в НАТО. Военните искаме това още откакто бях начело на ВВС и ГЩ, но все не се намираха средства. Но и досега виждаме противоборство между политиците по темата. Визирам шумотевицата около покупката на цяла ескадрила Ф-16. Затова пожелавам на ръководството на ВВС и на БА да се преборят с политическата негодност да се поддържат Въоръжените ни сили, макар и по-малобройни, във висока боеспособност. А за боеспособни се считат съединенията, имащи над 60% изправна техника и боеготов личен състав.
В бъдеще военното строителство предполага много сериозно планиране и задълбочено политическо мислене за перспективата на армията. Нужно е да има повече публичност какви ВС искаме да градим. Но не следва новоизлюпени политици да вземат решенията. Необходимо е политическото ръководство на МО да се насища с военно мислещи хора – бивши военни, за да има нужната експертиза. Запасни генерали има достатъчно. И трябва да престанем да робуваме на това, дали са от времето на Варшавския договор, или не. Промяната на мисленето след влизането ни в НАТО вече е реализирана. Друга опция нямаме, както и за ЕС.
