Добре е Мицковски да се интересува кой ще е следващият еврокомисар по разширяването. Ако пак е унгарец –добре, но ако е българин?
Винаги съм се чудел как от нищото понякога се появяват връзки между България и Република Северна Македония, които само потвърждават колко близки са хората от двете страни на границата. В това число и политиците, които уж нямат нищо помежду си. Но ето че изминалите парламентарни и президентски избори при съседите ми дадоха повод да впиша поне още два примера за близост, наложени тъкмо от изборните резултати, за която дори не сме предполагали.
Партията, която ще получи мандат за съставяне на новото правителство на страната, е ВМРО-ДПМНЕ. Нейният лидер Християн Мицковски сигурно ще бъде новият премиер. Една негова стара мечта и обсесия, която не му даваше мира през последните 4 г. на управлението на СДСМ. Тя го караше да превърне в основна линия на политическо поведение желанието си за предсрочни парламентарни избори, които да спечели и да смени на кормилото на властта управлението на социалдемократите на Заев, а след него и на Димитър Ковачевски. До предсрочен вот не се стигна и Мицковски трябва да бъде дълбоко благодарен на ината на СДСМ да не се отиде пред урните. Защото колкото повече време стояха начело на властта социалдемократите и техните партньори от албанския Демократичен съюз за интеграция,
толкова повече ставаха основанията те да бъдат свалени
и да отидат в опозиция.
ВМРО-ДПМНЕ спечели убедително, СДСМ загуби катастрофално, и това промени коренно политическия пейзаж в Северна Македония. От двуполюсния модел на упражняване на властта не остана нищо. Дори още преди да е получил мандата да състави кабинет, Мицковски се похвали, че вече има допълнителна подкрепа от неназовани депутати от други партии, които да му гарантират абсолютното мнозинство от над 61 гласа в 120-местния парламент. На всичко отгоре преговорите за коалиция с представителите на албанския етнически блок вървят добре, принципите на съвместно упражняване на властта се уточняват, креслата в правителството се разпределят.
В този период на изчакване на номинацията и съставяне на правителство просто се изпълняват конституционните изисквания и се спазват техните срокове. Време, което би трябвало да бъде посветено на постепенното стихване на изострената електорална реторика от предизборната кампания и преминаване към един по-обран държавнически език. Може би затова Мицковски в своите срещи със симпатизанти след вота препоръчва спокойствие и търпение. Една от препоръките, които сам дава на себе си, е тази
да се изчакат резултатите от предсрочните парламентарни избори в съседна България
Много би искал, казва Мицковски, да види кой ще бъде новият ни премиер, та да си направи сметка ще може ли да работи с него или не. Дотогава щял да внимава с посланията към София по отношение съдбата на двустранните ни отношения, в това число и на Договора за добросъседство и приятелство от 1 август 2017 г. Така, в известен смисъл датата на нашите парламентарни избори – 9 юни, се превръща в сакрална за политиците в Скопие, които се канят да управляват Северна Македония през следващите години. Това показва за пореден път, че политическите процеси в двете държави са свързани помежду си, без това да означава, че се движат с една и съща скорост или в една и съща посока.
За мен лично обаче по-легитимно и закономерно би било Мицковски да се интересува повече от изборите за Европейски парламент, които ще се проведат и у нас на същата дата – 9 юни. И най-вече, мисля си, кой ще бъде бъдещият еврокомисар по разширяването и регионалната политика. Ако пак е унгарец – добре, но ако е българин? Все пак Северна Македония ще продължава ли да настоява за старт на преговорния процес за членство или ще продължи да тъпче на място около т.нар. „френско предложение“. Но това „тупане на топката“ не е предизвикано от желание да се намери начин да се изпълнят условията от предложението, а от стремежа как те да се заобиколят. Може би чрез промяна на Преговорната рамка или чрез натиск над България да омекоти позицията си, или чрез лобиране в Брюксел.
Вторият пример за близост между нас със Северна Македония, който изникна около изборите край Вардар, е обвързан със значението, което отдадоха в Скопие на факта, че новият президент на страната е жена. В това число и със изказванията на самата Гордана Силяновска-Давкова, която в собствения си избор видя доказателство за степен на модерност на обществото. Този изблик на феминизъм, за който говори тя, трябвало да се отрази в състава на бъдещия й кабинет, където щяла да привлече оправни дами, които да ѝ помагат в различните дейности. Но пък минути след това изявление медиите в Скопие показаха нейна снимка със сътрудниците от екипа ѝ в изборите. Шест мъже и нито една жена. Гледайки това фото, препрочитайки заканите на Силяновска-Давкова да се обгради с дами, си направих сметката, че за целия преход у нас в България имахме само веднъж жена в битността ѝ на служебен премиер и това беше Ренета Инджова. О, имахме и шеф на парламента, и още един-два примера на уважение към българската жена в политиката. Та, питам се, и ние ли сме задръстени като братовчедите отвъд границата, та да вдигаме шум до Бога, когато дама пробива мъжките легиони от политици на най-високите властови позиции в България.
Впрочем, изборът на дама за президент на Северна Македония бе определен като
разтърсващ удар срещу нравите на едно патриархално общество
в което на жената е определено място у дома като домакиня. Нещо повече, в него бе вложен смисълът на знак за дълбока европеизация на битието в държавата. Каквито и да бяха тези определения обаче, те имаха за цел да подскажат, че заедно с дамското начало в президентската институция на Северна Македония идва ново качество. Колко претенциозно и изпразнено от съдържание се оказа това се разбра още от първата проява на Гордана Силяновска-Давкова като президент. Отказът ѝ по време на клетвата да спомене конституционното име на държавата – Република Северна Македония, предизвика такава вълна от реакции, при това не само в съседството, но и в ЕС и зад океана. В Атина например видяха опит за ревизия на Преспанския договор, подписан между Гърция и Република Македония през юни 2018 г. в частност, и като цяло срещу моментната геополитическа конструкция в района на Западните Балкани, върху която се гради регионалната сигурност и стабилност. А тя се основава на членството в НАТО на държавите наоколо, които образуват своеобразна огърлица около Сърбия, на партньорството и солидарността между тях. Което означава, че реакцията срещу Договорите съответно на България и на Гърция със Северна Македония, отворили пътя ѝ към евроатлантическата интеграция, са
реакция и против собственото ѝ членство в Алианса
и против система за сигурност, която Скопие консумира с пълни шепи. Иначе за много граждани, нейни симпатизанти, проявата на Силяновска-Давкова сигурно изглежда като акт на лична смелост и израз на правото ѝ на самоопределение, но като политическо съдържание и дипломатическа несръчност повече прилича на преднамерена провокация. А ако денят се познава от сутринта, какво ли ще бъде менюто на обяд или вечеря?
България също изрази безпокойството си заради намеците против Договора за добросъседство и приятелство между двете държави. Имаше някои подмятания, че по такъв начин София се намесвала в един двустранен спор, какъвто е този между Атина и Скопие, при това заставайки на страната на Гърция. В случая обаче става дума за спазване на общоприети принципи на международното право, които идват още от времената на Римската империя. И договорите трябва да се спазват такива, каквито са. Новите управляващи в Скопие обаче изглежда предпочитат един от методите на дипломацията, наречен „a la cart”, според който държавата, подписала едно споразумение, взима от него само това, което на нея ѝ харесва. Това може да е симпатично на някого и да създава впечатление за изгода, но то идва със своите рискове.
