Наследникът на герои ще кандидатства в НВУ „Васил Левски” и мечтае да е офицер
Знаменосецът на ученическия гвардейски отряд в Поморие Александър Георгиев е един от наградените в Националния ученически конкурс за есе „Наследник съм на…”, посветен на 110-ата годишнина от Балканските войни (1912–1913 г.).
Александър Георгиев е роден през април 2006 г. в Поморие. Ученик е от 11 А клас на СУ ,,Иван Вазов” в града.
От малък е впечатлен от делата на водачите на българската национална революция Георги Стойков Раковски и Васил Иванов Кунчев. Любовта и интересът му към армията са породени от историята и славното и героично минало на българския воин. Заслуга за интереса му към Българската армия има и баща му Георги, възпитаник на Школата за запасни офицери в Плевен, както и майка му Елга, която 19 години е била главна медицинска сестра на Военния санаториум в Поморие. В рода дядо му Димитър и прадядо му са служили във войската.
Александър с възторг гледа военните паради на Българската армия и таи надежда тя отново да възвърне мощта си и за това усилено се подготвя за влизане в редиците на БА, като през 2025 г. ще кандидатства в Националния военен университет „Васил Левски”.
През април 2024 г. към СУ „Иван Вазов”, град Поморие, бе създаден ХХ ученически гвардейски отряд, в който Александър е знаменосец.
Александър бе награден с грамота от началника на бургаското Военно окръжие подполковник Данчо Мешлинков, а темата на есето на ученика бе „Най-тежкият рапорт”. В художественото си есе младият автор умело пресъздава тежките военни условия и картината на бойните действия, включително загубата на бойни другари като част от цената на победата.
Най-тежкият рапорт
Беше тъмна, мразовита – страшна нощ… Разхождах се недалеч от къщичките, в които бяха настанили нас, офицерите. Крачех бавно покрай брега на морето. А то, морето, тази нощ беше бурно, сякаш по-черно от всякога! Вълните се удряха в камъните и се разстилаха по пясъка. Отдавна не го бях виждал такова, все едно някой го бе ядосал. Реших да спра за момент и да приседна, преди да се върна при другарите си. От джоба извадих последната си цигара, запалих я, а от другия извадих един лист, намачкан на топче, и един молив. Загледах се във вълните и започнах да ги рисувам. Исках да пратя запечатаното на майка ми в моя роден край, за да усети присъствието ми край нейното любимо море. Аз съм от далечен край. Най-добър съм в отбраняването на крепости и тяхното укрепване, затова и бях пратен тук в този непознат за мен град.
Изпуших си цигарата, прибрах рисунката в джоба и се запътих към къщурките. Бяхме общо десетина офицери, настанени по двама в пет хижи. Наближих ги, отправих се към моята къщурка, отворих вратата и веднага ме обгърна сгряваща топлина, идваща от запаленото огнище. Къщичките ни бяха като за военни – нищо особено: две легла в една голяма стая и нещо като баня. Ботьо, офицерът, който беше с мен, се бе погрижил за вечерята – салата и боб, и ме чакаше с нетърпение да хапнем. Не му споменах за рисунката. Не защото сметнах, че не е мъжко занятие, просто замълчах. Седнахме, хапнахме, поговорихме си за времето, за морето, което днес е толкова бурно, и за това, колко ни липсват родните места. Така от приказка на приказка се унесохме в сън.
На сутринта ни събуди рязко хлопване по вратата. Скочихме от постелите и се спогледахме. Аз отидох да отворя. Пред вратата стоеше ефрейтор Малинков. Връчи ми писмо от началника на отрядите в околийския град. Попитах го дали знае нещо за съдържанието на писмото, но той отговори отрицателно и пак повтори, че е лично за мен. Помолих го да изчака. Използвах случая да му дам писмото с рисунката за майка ми, за да го изпрати. От този затънтен край моето послание едва ли ще стигне бързо до дома. Затворих вратата след себе си и седнах на леглото. Отворих пратката, в нея се съдържаше тайна заповед, която разпореждаше незабавно укрепване на малкото градче. Ботьо полюбопитства за какво става въпрос, а аз му казах да си облече по-бързо униформата и да събуди другите офицери, да ги строи.
След половин час всички бяха готови и строени. Съобщих им, че трябва да се укрепи градът, защото родината ни ще влиза във война, трябва да бъде защитена. А ние трябва да изпълним военния си дълг. Отговорът бе мощен мъжки възглас: „Тъй вярно!”. Другарите ми се заеха със събуждането на ротите и строяването им. Планът беше да се изградят телени мрежи, бетонни снаряжения, окопи, картечни гнезда, както и оръдейни кули в случай на атака от кораб. Знаех, че колкото и да е твърд духът, такава новина трудно се приема. Затова наредих на малкия ни оркестър от трима души да свири маршове. Бойците до един бяха на крак. Едни копаеха, други дърпаха телени мрежи, трети – залагаха мини. Не можех да стоя безучастен – затова се заех да им помогна.
Часовете се нижеха, не усетихме как почна да се смрачава. Войниците бяха капнали от умора. Наредих им да се приберат – утре щяхме да продължим. И така, отне ни четири дни да направим всичко, което трябва. Мина една седмица от важното писмо. Пристигна още едно, в което се казваше, че България е във война с Османската империя и че се очаква вражеска атака в идните дни. Веднага строих пред себе си всички и им съобщих новината.
Дойде и денят на атаката. Беше много студено, мъгловито и все така ветровито, вятърът тук никога не спира. Злокобното време засега ни пазеше от вражески десант – вълните бяха гигантски. Независимо от това всички бяха по позиции. Цареше гробна тишина, само вятърът и вълните си пригласяха. Момчетата държаха с посинели от студ ръце оръжията си и чакаха напрегнато. Изведнъж се чу далечен гръм и след секунда падна снаряд близо до нас. Един снаряд, втори, трети, не спираха. Барабанен огън! Бойците ми се скриха в бетонните постройки, валящите снаряди продължиха още час. Когато утихнаха, момчетата заеха позициите си. Вълнението с всяка секунда растеше! Враговете настъпваха! Настана бой! Страховита симфония от пушки, картечници, грозен хор от викове на ранени и умиращи изпълни пространството. Вражеските войници не свършваха, прииждаха на талази. Нямаха край! Патрони имаше навсякъде. Небето стана черно, светът стана сив, земята се напои с кръвта на загиналите. Моите момчета се биха достойно, но в един момент усетиха умора – бяха на ръба на силите си. Наредих на малкия оркестър да свири, да свири с цяла мощ! Музиката стори чудо! Сякаш ни окрили. Изведнъж ни дойде такава сила, че обърнахме отбраната в нападение. За събитията, които последваха, не ми се пише, но това, което се случи после, беше героизъм! Ние победихме, стоически отблъснахме врага!
На другия ден положихме в земята своите герои. По чудо имахме само десет жертви, чуждите – много повече от нас. Не знам как щяхме да кажем на почернените майки, че чадата им няма да се завърнат при тях. Написах рапорт за случилото се на началника на отряда в околийския град. Докладвах, че удържахме града. Най-тежкият рапорт… Не можех да прежаля жертвите. Та ние си бяхме като братя…
След края на войната се прибрах в моя роден край. Копнеех да потъна в прегръдките на мама, аз, коравият мъж, който бе видял истинското лице на смъртта. Замислих се за другите майки, които нямаха щастието да посрещнат чедата си! За нашите… и за чуждите…
