За намаляване на подкрепата за Резолюцията на ООН Белград действаше подобно на признаването на Косово.
Може би цялата история около гласуването на Резолюцията на ООН за Сребреница, което се състоя на 23 май в Ню Йорк, щеше да мине като поредната далечна и до известна степен абстрактна за българите дипломатическа битка на високо междудържавно равнище. Ако не засегна пряко и нравите на родната политика и дипломация. И ако не се беше случило на фона на изострената предизборна борба на 9 юни у нас, та до голяма степен да изкриви фокуса, с който да погледнем към ставащото. По начин, че да направи някак си по-близък и релефен спора за това, дали избиването на около 8000 души от миньорското градче в Босна и Херцеговина преди 29 години е геноцид, или не. И да ни покаже, че въпреки изминалите години оттогава
някои престъпления не бива да имат давност
и да бъдат забравяни, колкото и това да не се иска на някои днешни политици тук или там.
Географски случаят със Сребреница би трябвало да ни е по-познат, защото хей къде е Босна и Херцеговина (БиХ), една от държавите, възникнали след разпада на Титова Югославия през 90-те години на ХХ век. За разлика от Северна Македония, където преходът към суверенна и независима държава стана по мирен път, БиХ бе територията, която плати най-голямата и кървава цена. Един от символите, изпълнен с драматизъм, жертвеност и трагизъм, бе тъкмо Сребреница, където на 11 юли 1995 г. сръбските паравоенни части, ръководени от генерал Ратко Младич, отнеха живота на около 8000 мъже и юноши мюсюлмани, без това да има конкретен смисъл от военна гледна точка. При това го направиха при унизителното бездействие на контингента от холандски „сини каски”, чиято задача бе тъкмо да противодействат на действия срещу цивилното население там. Не го направиха и това е част от вината за злодеянието, което не само изпълнителите, но и покровителите на масовото избиване носят и до днес.
Историята около идеята 11 юли всяка година да се отбелязва като Международен ден за възпоминание на геноцида, извършен в босненския анклав Сребреница през 1995 г., е известна, най-малкото, защото бе подготвяна от дълго време. Толкова дълго, че да е налице възможност тя да бъде редактирана така, че хем да осъжда отричането на геноцида и възхвалата на военнопрестъпниците, хем да не визира и хвърля едностранно вина конкретно към нация или държава, хем в крайна сметка да звучи достатъчно обобщаващо и цивилизационно, както подобава на документ на световната организация. Просто трябваше да се превърне в един символен документ, който да припомня всяка година по едно и също време на цялото човечество
цената и безсмислието на жертвите и да трасира пътя към помирението
Да, проектът за Резолюцията бе внесен от Германия и Руанда, но бе свързан тъкмо с датата 11 юли, денят на престъплението в Сребреница. А фактът, че Белград започна яростна кампания против приемането ѝ въпреки обтекаемия ѝ формат, бе потвърждение за припознаването на авторството на злодеянието отпреди 29 години. И тук не говорим за демонстрацията, която президентът на Сърбия Александър Вучич направи в залата по време на обсъждането и гласуването на документа, намятайки сръбския национален флаг на раменете си. Става дума за целенасочената и до голяма степен агресивна дипломатическа работа, която държавата му извърши и вършеше до последния момент на вота. Цялата държавна машина на Сърбия бе впрегната за това, да намали подкрепата за Резолюцията, като за целта освен личното участие на Вучич бяха използвани най-различни средства за влияние, някои от тях не твърде коректни.
И това не е нещо ново. Спомнете си ситуацията в навечерието на обявяването на независимостта на Косово през февруари 2008 г. Тогава в Прищина наивно се надяваха, че признаването на суверенитета на новата държава ще дойде бързо, поне от стотина други страни. Щом първи САЩ ще повлекат крак, другите ще ги последват. Разочарованията обаче дойдоха скоро, преди всичко от ислямските държави, които по презумпция се приемаха като „в кърпа вързани”. Тогавашният външен министър на Сърбия Вук Йеремич бе изорал земята, особено в държавите, които някога, по времето на Титова Югославия, членуваха в Движението на необвързаните, за да получи обещание от тях, че няма да признаят Косово. Както и стана. По-късно, когато в едно от правителствата на Сърбия външен министър бе лидерът на социалистите Ивица Дачич, основна негова линия на поведение бе да убеждава страните, казали „да” на Косово, да преразгледат решението си.
Като сводка от военни действия бяха съобщенията, че ето, още една държава е оттеглила подкрепата си
Обикновено това бяха страни с екзотични имена, които трудно можеш да намериш на глобуса. Заветната кота бе числото 97, което е половината от членките на световната организация, знак, че Косово не може да се приема като получила признание за своята независимост и суверенитет.
Тази игра с обикновеното мнозинство в ООН, която в Белград много обичат, влезе в сила и сега. Резултатите от гласуването на 23 май са известни: 84 „за” Резолюцията, 19 „против”, а 68 са се въздържали. На помощ идва аритметиката, която очевидно трябва да изпълни и политическа, и пропагандна задача. Първата констатация е, че 84 е по-малко от 87 (68 плюс 19), което означава, че Резолюцията няма подкрепата дори на половината от 193-те страни в ООН. Първото действие събиране пък показва, че ако към тези 87 държави се добавят и представителите на още 22, които са напуснали залата по време на гласуването, се получава, че общо 109 страни членки имат отрицателно отношение към съдържанието на Резолюцията. Такова е и едно от заглавията на белградския вестник „Политика” – 109:84, което би могло да означава много неща. Първо, че в Белград приемат, че моралната победа е на страната на Сърбия, второ, че това би трябвало да снеме от нея вината за геноцида в Сребреница, ако изобщо е имало такъв, и трето, че от тук нататък Белград ще определя своите отношения с другите държави според това, те влизат ли в списъка на онези 84, дали подкрепа на документа, или не. Впрочем бившият премиер и сегашен председател на Скупщината на Сърбия Ана Барнабич ясно даде да се разбере, че тъкмо това ще бъде критерият, по който Сърбия ще действа занапред. На специално внимание ще са онези държави, които бяха съвносители на документа, като България и Република Северна Македония, да речем, които, както стана ясно, са
„големите разочарования” за Вучич.
В Скопие да си се оправят сами, но пък ние съвсем скоро ще усетим резултата от „наказанието”. Както и в много други случаи, всички замесени в тази история имат своите основания да се чувстват победители. С право или не, това е друг въпрос. Международният ден за възпоминание на геноцида от Сребреница ще се отбелязва на 11 юли. Белград ще го игнорира, като ще го ползва като повод да отрича вината за кланицата през 1995 г. с оправданието, че всички главни герои от онези драматични дни са получили своите наказания. Президентът Александър Вучич ще утвърждава ролята си на едноличен защитник на сръбския национализъм като начин да изпере личното си участие като министър на информацията в правителствата на Слободан Милошевич. Лидерът на босненските сърби Милорад Додич ще види в тази ситуация оправдание да активизира намерението си Република Сръбска да се отдели от държавната структура на БиХ. Бил приготвил и пътна карта за това. Дипломати твърдят, че вече имал съгласието на Москва.
Едно ново огнище на напрежение в района на Западните Балкани
би било добре дошло за Кремъл за отклоняване на вниманието и ресурсите от войната с Украйна. И това бил един от мотивите на противниците на Резолюцията, макар че и досега Додич не е криел намерението си да откъсне Република Сръбска. Макар и под сурдинка и неформално, във въздуха все повече се връщат едни стари понятия, които уж бяхме заключили в чекмеджетата, като „размяна на територии”, „прекрояване на границите” и други подобни. Нещо се мъти наоколо, поставяйки въпроса България готова ли е за това?
