Когато, а не ако, посетите Одрин, не бива да пропускате джамията „Селимие“, комплекса „Баязид II“, джамията с трите галерии и Али паша капалъ чаршъ, а също и Музея на здравето, Музея на Балканската война, Лозанския паметник. Не може и без Сарос, Калеичи, Сарайичи и Караагач. Една от големите кулинарни забележителности е прословутият „тава джигер“ – пържен дроб. Одрин е известен и с бадемовото си пюре, мускусни бомбони, плодов сапун и бялото саламурено сирене.
Като град с различни религиозни общности особено голямо значене имат и култовите сгради. Сред тях са намиращата се в Кайък и след реставрация запазена и до днес българска църква „Св. Георги“ (1880 г.) и другата българска църква в Киришхане „Св. св. Константин и Елена“ (1869 г.), но също и италианската католическа църква и синагога в Калеичи.
Пристъпваме към първата българска църква „Св. св. Константин и Елена“. Както е прието, в църквата се оставят червено вино и олио – едното за причастяване, другото за кандилата. Носим подарък и една икона. Тук веднага поставят иконата ни на стената, защото тя е дар за храма, а не досаден атрибут, каквото понякога е отношението към дарове за църкви в България.
Хората ни посрещат много приятелски, на свой ред също ни подаряват туристически пътеводител на Одрин. В църквата ни развълнува едно табло, на което е изработена картата на България с влакна в трите основни цвята на националното ни знаме – бяло, зелено и червено. Авторът е Александър Жеков от 2. Б клас от училище „Тодор Минков“ в София!
Други информационни табла отвън пък разказват за ремонта и реставрацията на църквата, а Одрин някога все пак е бил български град. В двора на храма „Св. св. Константин и Елена“ попадаме и на изключително стилен паметник на Екзарх Антим I. Храмът е възстановен през 2008 г. и е осветен от тогавашния Русенски митрополит Неофит, а по-късно и български патриарх, който почина неотдавна.
Вторият български храм „Св. Георги“ беше затворен, но пък това, което успяхме да видим, беше, че и двете ни църкви са поддържани в безупречен вид. И дворът, и храмът светеха от чистота, градините бяха почистени и окопани, засадени и украсени. Личеше си, че не един, а много хора се грижат за двата ни храма в Одрин и се грижат не по задължение, а от сърце.
Духовното присъствие на България тук не е спирало, защото политическата история е отредила границата да минава до десетина километра по-нагоре, но България е останала тук със своите църкви, духът български е все още жив тук. В това няма политика, няма етническа омраза или напрежение, в това има просто добросъседство и приятелство.
В Одрин българите са добре дошли, защото идват да пазаруват, местните ни уважават и ни чакат с нетърпение. Още като спре автобус на борсата за перилни препарати, кепенците на жилищата се отварят и търговците веднага слизат да отворят магазините си. Първата им работа е да светнат лампите и да пуснат музиката – обикновено популярни попфолк песни. Така ни засвидетелстват уважение и благодарност, че сме дошли да си оставим парите при тях, за техните стоки.
С една дума, освен за „тава джигер“ и бяло сирене в Одрин можем да се насладим и на много други забележителности, а двете български църкви „Св. св. Константин и Елена“ и „Св. Георги“ са перлите в короната на туристическия интерес към региона.
