Различните се открояват на секундата сред тълпата. Има нещо в перчема, в погледа, в слънчевите очила, в енергията, в стила им. На полигона „Шабла“ усещаш различния в рева на самолетните двигатели. И по уникалния почерк на следите от двигателите над земята.
Спарката Су-25УБК се появява първа над носа, идва откъм сушата и прелита над командния център на зенитно-ракетното учение. След това прави остър завой надясно, а целият му гръб е към погледите на зрителите и е осветен в стоманеносиво от слънцето. Пилотът изравнява хоризонта, след това следва
максимал нагоре към облаците
преди да направи плавен завой в далечината и да се върне над морето. Там пилотът изпълнява основната си задача – изстрелва 128 броя неуправляеми реактивни снаряда С-5МО. Следват каскада от нови виражи преди пълната тяга към летище Балчик.
Пилотът е капитан Цветелин Пъловски, а в задната кабина е майор Николай Бурмов. Пъловски въобще не трябвало да идва да лети на „Шабла 2024“. Но попаднал на летище Балчик за първи път, веднага взел в ръце открилата се пред него възможност. Командирите му решават да лети в демонстрационния ден, а това вероятно е изненада за самия Пъловски.
Само че той е готов да поема всякакви предизвикателства и отговорности, за да спечели доверието и да докаже, че е уникален.
Година преди да навърши Христовата възраст, Цветелин знае, че трябва да се възползва от всяка възможност и да се доказва всеки път, когато самолетът му отлепи колесника във въздуха. Знае го от личен опит, че трябва да възкръсва като феникс от пепелта и
да става отново изправен след всяко падане
Личният му провал е преди малко повече от 2 години, когато е в третата група от пилоти в курса за обучение на Ф-16 в САЩ, но е отзован заради „неумение да поддържа групова слетяност“.
„Американците си имат тертип, матрица, в която смятат, че трябва да влезеш“, казва капитан Пъловски. – „Имат си тертип, аз, общо взето, го спазвах. След това извадиха някакви статистики, показаха ми една крива за развитието ми като пилот – ти трябва да си тук горе, а ти си долу. Бях в модула „групова слетяност“ и дотам. Така че може да се смята, че на това съм се провалил. Всъщност не знам какво означава групова слетяност, а и дори за себе си не разбрах къде съм се провалил. Моето обяснение е, че ме късаха няколко поредни пъти за щяло и нещяло, както се казва, и така влязох в нечий прицел. За мен – направих всичко, което съм могъл.
В Щатите Пъловски изкарва 1 година, прави 120 часа нальот на „Тексан Т-6“, натрупва доста професионален, житейски и философски опит.
„Отначало бях много разочарован, приех го много зле, защото това ми е мечта. Защото този шанс ми беше взет от нищото. След подобно нещо опциите са много ограничени –имаш един шанс и не можах да го използвам. Казах си: Спънах се един път, сега – горе главата. Още ми е криво, но
не е нещо, без което човек не може да живее
Единственият му шанс да продължи кариерата си е авиобаза Безмер и Су-25. Никога не е ходил в Ямбол. Съпругата му заедно с малкия им син Лъчезар го следват в кариерата му от Плевен, през Пловдив и САЩ, та до Ямбол. Тук-там гърмят бомби покрай него – разделя се с плевенчанката Симона, която остава в Ямбол. „Тотално различни характери сме. Но може и така да е по-добре. Сега всяка вечер сме заедно с детето и нея, само дето не живеем заедно и вече не ни свързва подпис“, казва Цецо и продължава да гледа напред към професията на боен пилот.
„Много важно е да имаш до рамото си опитни пилоти. Те ми дадоха основите, показаха ми към какво да се стремя като управление на самолета, защото този самолет има страшно много възможности и трябва да се науча как да ги използвам безопасно. Повечето от задачите са на малка и пределно малка височина, което предполага много малко място за грешки. А за да използваш самолета в максималните му възможности, трябва да поемеш някакъв риск. Ако не си подготвен и не знаеш, ако нямаш някакъв предаден опит – поемаш по-голям риск. Опитът се предава – прелитания на скрита височина, когато използваш релефа, за да се скриеш от видимостта на радиолокационните средства на ПВО и да изненадаш целта. Су-25 наистина е направен с такава цел и възможностите му най-големи точно при такива задачи“, разказва капитан Пъловски.
Фото Красимир Тодоров и личен архив
Провалът в САЩ обаче му носи много повече от жизнен опит – кара го да мисли и да се стреми към промени, така както са уредени в западния свят.
След 6 години служба в авиобазата край Пловдив и 2 години в Безмер сравненията са неминуеми. „В Граф Игнатиево хората са по-целенасочени, ако ще се прави нещо, всички работят за това. Всеки има личното пространство да се подготви както той сметне за най-добре. Накрая разликите се изглаждат и се гони някакъв перфекционизъм. В Безмер решаваме колективно как да се правят. Всичко зависи от кадрите – в Безмер сме ограничени откъм хора, които да внасят различни идеи. Освен това всичко е подчинено на различни документи и ограниченията стават малко повече от това да ти иска да се занимаваш. Целта не оправдава средствата – трябва да минеш през много повече неща, за да направиш много по-малко. Става дума за манталитет, за мислене отпреди 20–30 години, а авиацията се развива постоянно. Трябва да има активна позиция към нови натовски документи, взаимодействие не само с ВВС, но и с другите видове войски. Защото основната ни задача е поддръжка на Сухопътните войски. Трябват повече комуникация с тях, по-тясна връзка с чуждестранни сили. А имаме условията, но така и не започваме да работим. За една военна операция комуникацията между различните компоненти е ключов елемент“, смята пилотът.
Проблемът не е, че ръководството не иска да чуе различни мнения и не е отворено към нови неща. Дори напротив. Но смята, че всекидневното служебно натоварване, дори с документация, и липсата на хора са основната пречка да не може да се погледне с приоритет към всички теми наведнъж.
„Трябва да се променят много неща – дори летенето денем и нощем в прости и сложни условия. Цял свят лети на IFR (летене по инструменти) и VFR (визуално летене), има правила и процедури. У нас военните зони са изключително тесни. Сега ние сме на военно управление, с военни диспечери, прекарват ни по коридори, които са възможно най-далеч от гражданските самолети. А то трябва да се комуникира и навигира, иначе няма как да се научим на опит в комуникацията. Ако летим около Варна и Бургас, трябва да си контактуваме с „Кула“ и „Подход“ на гражданските летища. Сега дори няма и процедури. Задоволяваме се те да ни насочват, ако нещо им пречим – да ни кажат кога има най-малко трафик, за да минем ние. Тази интеграция се включва в плановете всяка година и никога не се случва“, разсъждава младият пилот.
„Аз продължавам да се опитвам да вкарвам модерни решения, като например да летим по граждански способ. Разчитам много на международните учения, където можеш да видиш изцяло нови неща от партньорите ни в НАТО. Ако ми се даде свобода и да поема отговорност, мисля, че ще оправдая очакванията“, казва 32-годишният капитан Цветелин Пъловски.
Той знае от личен опит, че това, което не те убива, те прави по-силен.
