Трийсет години след кървавия разпад на Титова Югославия отново се кроят нови граници в района.
Написах това заглавие и ми хрумна, че вече живеем във времена, когато днешното поколение може и да не се сеща кой е Слободан Милошевич. Както и какви са неговата „конкретна историческа роля” и неговите „заслуги”, че да бъде призоваван от онзи свят като плашило за днешните политици и обикновените граждани. Малко или много са 30-те години, които изминаха от войните в бивша Югославия и от нейния кървав разпад, който тлее като дълбока рана в общественото съзнание на хората в новите държави, произлезли от някогашната СФРЮ. Пък и не само там. Защото и ние, по-възрастните, някои от които – и свидетели непосредствено на терена на бойните действия, не сме забравили тревогите за бъдещето на района на Балканите от войната и жертвите в Босна и Херцеговина.
В началото на 90-те на ХХ в. я нарекохме „първата и последната война в Европа” след краха на фашистка Германия, макар че последните събития опровергаха и това определение с агресията на Русия над Украйна. През 1995 г. с подписването на Дейтънския мирен договор се роди новото държавно обединение Босна и Херцеговина, макар че дезинтеграцията на СФРЮ продължи. През 2006 г. отиде в историята и т.нар. „трета”, или „остатъчна Югославия” (Сърбия и Черна гора). Подгорица пое своя път към евроатлантическата интеграция, стана член на НАТО и води преговори за ЕС. През 2008 г. се роди и най-новата балканска държава Косово, чието право на съществуване и до днес се отрича от Белград. Но така или иначе, все пак се
установиха граници, за които се таеше надежда, че няма да се променят
и няма да станат повод за нови кризи в Югоизточна Европа. Че с идеите на създаването на етнически чисти държави наоколо е приключено. Че понятията – промяна на граници и етнически държави са заключени в най-дълбоките чекмеджета на политиците и ключовете – хвърлени. Особено когато и други държави от района, като Албания, Хърватия и днешна Северна Македония, станаха членове на НАТО. Алиансът, който дава стабилност и сигурност и гарантира държавността на всяка от неговите членки, вече е неотменим фактор в района на Балканите.
Знам теорията за цикличността на историческото време. Не съм сигурен дали 30 години са такъв период, но или политическото време придоби нова скорост, а ние не сме си взели достатъчно поука от събитията дотук. В Белград управлява нова генерация политици, по-образовани и „постмодерни”. Винаги когато съм оценявал поведението на сегашния президент на Република Сърбия Александър Вучич, съм смятал, че то е второ, подобрено и софистицирано копие на Слободан Милошевич. И не само поради факта, че беше министър на информацията в едно от правителствата му, останал с фразата, че „за всеки убит сърбин ще взимаме живота на сто босненски мюсюлмани”. А защото днешното му автократично поведение прилича на онова на сръбския диктатор. От Милошевич започна всичко, което днес виждаме да се повтаря, само че с ново лого и опаковка,
с нови герои, но със старата цел на създаването на Велика Сърбия
И нека не ми говорят, че възраждането на тази идея била като отговор на реализацията на намеренията за Велика Албания. Великосръбският шовинизъм има своите исторически корени, които сега търсят своите растеж и цъфтеж. Говорителят на тази идея, наречена „Сръбски свят”, е един от най-близките сътрудници на Вучич, политикът от новото поколение в Белград, вицепремиерът Александър Вулин. Но той е съвсем отделна тема, защото е пример за продукта, който националистическата матрица в Белград произвежда. И за всичките му качества на „лошото ченге”, което прави услугата да говори нещата, които самият Вучич мисли, но не смее да изкаже. Само като чуя Вулин да казва, че сърбите са „уникален народ”, ме хваща притеснение за това какво може да означава то.
Да, новите генерации може и да не помнят, но ние сме свидетели на онзи стохиляден събор на сърбите на Косово поле край Прищина, от трибуната на който тогавашният лидер на Сърбия Слободан Милошевич заяви, че от тук нататък никой няма право да бие сърбите, независимо къде живеят те. Никак не бе случайно, че тогава, в края на 80-те на ХХ в., този митинг се проведе тъкмо на Косово поле, свято място за всеки сърбин. И други остри думи за единението на сърбите каза Слобо, вдъхновен от Меморандума на Сръбската академия на науките и изкуствата, председател на която в този момент бе известният писател академик Добрица Чосич.
Когато на 8 юни т.г. в Белград се събраха представители на Република Сърбия, Република Сръбска от Босна и Херцеговина, като и на всички сърби от държавите от района на т.нар. Общосръбски събор, в основата на приетата от тях Декларация също бе теоретичната разработка на учените от Академията. И тогава, и сега като съорганизатор бе Сръбската православна църква. Да, сега в Белград бяха събрани по-малко хора, но разнообразието на местата, откъдето идваха те,
маркираха границите на „Сръбския свят”
който днешните управляващи в Белград искат да изградят.
Всъщност идеята за „Сръбски свят” копира „Руския свят” на Москва, който иска да събере под един „покрив” всички руснаци, разпръснати на територията на някогашния СССР. Не непременно в рамките на едно държавно обединение, но във всеки случай под патронажа на Москва с цел запазване на руския дух и православната вяра. В „Сръбския свят” основното ядро са Сърбия и Република Сръбска от БиХ, както и сърбите, живеещи в Черна гора, Северна Македония, Косово, Хърватия и т.н. Колкото по-компактни са тези общности, толкова по-добре, защото по-лесно могат да бъдат направлявани и контролирани. Защо да не приемем хипотезата, че настояването на Белград четирите общини на север от р. Ибър в Косово, населени преди всичко със сърби, да бъдат организирани в една административна общност, не означава тъкмо това. И вероятно не бяха случайни медийните сондажи преди години, в които се предлагаше тъкмо тази административна единица от 4-те сръбски общини на територията на Косово да стане компенсаторен елемент в размяната с албанските общини в Прешевската долина в южната част на Сърбия. И днес от време на време тази „идея” отново пробива в някоя услужлива медия, особено ако е провокирана от несръчни или преднамерени политици от Белград или от Прищина. Даже никак не бих се учудил, ако и сега, след заявките от Общосръбския събор, въпросната размяна отново придобие популярност.
Има и други идеи за размяна на територии и население, които в различни периоди битуваха на Балканите. Като премиер на Република Македония в края на 90-те и Любчо Георгиевски бе изкушен да сондира с Тирана размяна на територии и население с Албания. Нищо не излезе освен излишен медиен и политически шум и рейтингът на Георгиевски падна и предопредели загубата на следващите избори. Но без никакво съмнение най-примамливата от тях е отделянето на Република Сръбска от БиХ и присъединяването ѝ към Сърбия. Това е сърцевината на реализацията на идеята за „Сръбски свят” и в Белград, и в Баня Лука съзнават това. Всичко води натам. От една страна, това са поведението и мерките, които ръководителите на двете страни предприемат, от друга, европейският и световният контекст, в който това се случва. Президентът на Република Сръбска Милорад
Додик за втори път т.г. се срещна с Владимир Путин
този път в Санкт Петербург в приятелска и сърдечна атмосфера. Това даде повод да се мисли, че предположението за съгласие от страна на Путин Република Сръбска да започне процедура за отделянето от БиХ вече е окончателно и сигурно. Колко удобно за Москва да създаде едно ново огнище на напрежение в Западните Балкани. И още една линия на непосредствена конфронтация с НАТО в тази част на Европа, за която Алиансът ще трябва да отдели внимание, ресурси и сили. Отделянето, твърдят в Баня Лука, щяло да стане по мирен път, но самият факт на разкрояване на границата на Босна и Херцговина би създало съвсем нова обстановка в района.
