Радослав СИМЕОНОВ
Подзаглавие – Разказ за една военновременна драма, намерила завършек 38 години по-късно
Юни 1944 г. След последните две опустошителни бомбардировки над София в края на март и през април англо-американската авиация се стреми към постигане на пълен контрол над въздушното пространство на Балканите. В нощта на 12 юни е нанесен унищожителен удар по летище Карлово, възприемано като гнездо на българската изтребителна авиация. Броят на загиналите военнослужещи възлиза на 39 души, има сериозни щети по летищната инфраструктура, загиват и цивилни жители от близкото село Марино поле. Но причинените загуби не нарушават боеспособността на нашата авиация и възможностите й да противодейства срещу съюзническите набези.
На 23 юни 1944 г. е осъществен поредният въздушен удар над Румъния и петролните рафинерии до Плоещ. С приближаването си към целта американските самолети са атакувани от немски изтребители.
Два от бомбардировачите са свалени
а един от тях – Б-17 „Описония“, е поразен от снаряд в лявото крило. Друг снаряд избухва близо до кила, повреждайки витлото и разрушавайки системата за кислород. Екипажът също не е пощаден, тъй като опашният картечар сержант Майкъл Съливан е сериозно ранен в ръката и дясното рамо. Въпреки раните си той се довлича до един от страничните отсеци, където първа помощ му оказва бордовият инженер лейтенант Дейвид Кингсли. Повреден и с множество пробойни, „Описония“ напуска румънското въздушно пространство. На българска територия той е прехванат от четири немски и четири български изтребителя (пилотирани от Асен Ковачев, Антон Барев, Христо Петров и Петър Петров), които откриват огън по него.
След поредните попадения американският бомбардировач започва стремително да губи височина. Убеден в пълната обреченост на машината, командирът лейтенант Едуин Андерсън издава заповед екипажът да я напусне. Но парашутът на картечаря Майкъл Съливан е разкъсан и негоден за употреба. Тогава, без въобще да се замисля, лейтенант Кингсли разкопчава парашута си и го поставя на гърба на ранения, помагайки му да се измъкне през отворения люк. Останалите членове на екипажа също скачат, а самолетът заедно с бордовия инженер се разбива между карловските села Сърнегор и Сухозем, избухвайки в пламъци. По фатална случайност при падането си той причинява смъртта на нищо неподозиращите майка и шест деца от фамилията Дуралийски, работещи по това време на полето. Така смъртта свързва в едно саможертвата на 23-годишния американски летец от щата Орегон и трагичната гибел на седем невинни българи.
Неволен свидетел на въздушната драма става известният български въздушен ас поручик Стефан Маринополски. Този епизод в живота му е свързан със събития, които ще се разиграят десетилетия по-късно. Без да губи време, с автомобил той се насочва към мястото на катастрофата. Информиран от местните власти, че трима от американските пилоти вече са арестувани, поручикът тутакси се озовава в кметската управа. Там заварва ранения Съливан и още двама от членовете на екипажа – бордовият механик Джон Майер и сержант Мартин Хетинга. Когато вижда състоянието на ранения пилот, той незабавно го отвежда в медицинския пункт на летище Карлово, където му е оказана спешна помощ. Останалите американци са конвоирани до офицерската столова и радушно нагостени от българските летци. При завързалия се непринуден разговор единият от тях споделя, че след саможертвата на капитан Списаревски всички американски летци въпреки огромното превъзходство във въздуха
изпитват страх за живота си, когато прелитат над българска територия
Освен това той признава, че в предварителните им представи българските земи са възприемани едва ли не като територия, обитавана от канибали, а колко голямо е било учудването им, когато вместо това ги посрещат на чист английски език и с топъл обяд.
Преди американските летци да бъдат откарани във военнопленническия лагер край Шумен, единият от тях – сержант Мартин Хетинга, подава на поручик Маринополски цигарена кутия „Лъки страйк“. Върху нея той е записал своя адрес във Виксбърг, щата Мичиган. Подавайки кутията, той му казва: „Посетете ме след края на войната! Ще Ви посрещна с червен килим!“. Но за да се случи тази среща, ще трябва да изминат цели 38 години.
След случката с американските летци поручик Маринополски продължава да служи в състава на 2/6 изтребителен орляк, а от есента на 1944 г. се включва във военните действия за разгрома на хитлеристка Германия. Ала новата отечественофронтовска власт не се нуждае от „царски фашистки“ офицери. През 1946 г. е изпратен за една година в лагера „Куциян“. Освободен, но останал без препитание, някогашният въздушен ас ще трябва да се прехранва като обикновен работник в завод. Отново е арестуван и изпратен в „Белене“ като „народен враг“, където прекарва цели две години. През 1957 г. заминава за Чехословакия като строителен работник. Оттам успява да избяга зад „желязната завеса“ и прекарва четири месеца в бежански лагер в Австрия. През 1962 г. се установява в САЩ, получавайки по-късно и американско гражданство.
През всичките тези години Маринополски не забравя за
съдбоносната си среща с американските летци
край с. Сухозем. Чрез Асоциацията на американските ветерани той отправя запитване за съдбата им, опитвайки се да установи контакт с някой от тях. По една случайност успява да се свърже с родственици на Мартин Хетинга, които му предоставят неговите нов адрес и телефон в Анкоридж, щата Аляска. Ето как е описан първият разговор между двамата летци от френския журналист Жозеф Фергози в статията му „Среща след 38 години“, отпечатана в бр. 13 на списание Aero Jurnal през 2000 г. :
„През една студена януарска вечер на 1982 г. един жител на Анкоридж е обезпокоен от телефонен звън.
- Търся Мартин Хетинга, някога живял във Виксбърг, Мичиган – гласът е развълнуван, с доста силен акцент.
- Да аз съм, но с кого разговарям?
- Не се ли сещате поне мъничко, продължава непознатият глас. Но как би могъл Мартин Хетинга да се досети? След кратко мълчание тайнственият събеседник продължава:
- Казахте да дойда да Ви посетя след края на войната! Аз съм българският офицер, който Ви плени. Вече 38 години Ви търся. И ето… най-накрая!“
През октомври 1983 г. Маринополски отпътува до Анкоридж. Когато слиза от борда на самолета, той забелязва суетня около машината и как един червен килим изведнъж се простира пред краката му. Оркестърът на местната пожарна команда, строен на пистата, подхваща в негова чест военен марш. Оказва се, че синът на Мартин Хетинга е началник на местната пожарна команда, а семейството му държи да посрещне като герой бившия български военен летец. На 23 април 1984 г. Маринополски осъществява историческата си среща с останалите ветерани от екипажа на „Описония“ пред гроба на лейтенант Дейвид Кингсли във военното гробище в Арлингтън край Вашингтон. За проявеното хуманно отношение към американските военнопленници Стефан Маринополски е награден с „почетен медал“ на Конгреса на САЩ.
По повод 80 години от смъртта на лейтенант Дейвид Кингсли и седемте българи от с. Сухозем пред мемориала в селото се проведе възпоминателен ритуал. Прочетен бе адрес от името на министъра на отбраната Атанас Запрянов. Присъстваха началник-щаба на СКСО полковник Йордан Йорданов, аташето по отбраната на САЩ полк. Пол Сиболд, областният управител на Пловдив, представители на местната власт.
Двайсет години по-късно, през 2004 г., в центъра на с. Сухозем (общ. Калояново) бе издигнат уникален паметник, посветен на лейтенант Дейвид Кингсли и седемте загинали българи. Това е единственият на територията на България паметен знак, който почита едновременно жертвите на войната и от двете страни. Това означава, че ние българите отдавна сме осмислили поуките от тази трагедия и не страдаме от комплекси за национална малоценност, зачитайки силата на моралните и човеколюбивите жестове. Та нали този, който още по време на Първата световна война изрече фразата „Мъртвият не ни е враг“, също бе българин! Придържайки се към изконните ценности на хуманизма, днес ние доказваме, че заслужаваме достойно място в световните история и култура.
