След промените през 1989 г. военните министри рязко се отвориха за медиите. То нямаше и база за сравнение, защото по Джурово време контактите на министрите с журналисти бяха близки до нулата. Не че и в първите години на демокрацията нямаше строга регламентация. Но все пак паднаха редица табута, като например репортерските контакти с министрите на отбраната.
Първият, който отвори военното ведомство за медиите, бе Валентин Александров. И това се случи не само защото той самият имаше зад гърба си журналистически стаж в агенция „София прес“ и в списание „Антени“. А главно защото Александров бе рядко начетен и интелигентен юрист, който прекрасно разбираше необходимостта армията да се отвори за новите медии.
Де факто Александров бе третият цивилен министър на отбраната след Димитър Луджев и Александър Сталийски. В екипа на Сталийски Александров бе държавен секретар. Такава позиция и днес има в редица западни държави – мандатна, а не избираема. Двамата обаче не можаха да намерят общ език и причината бяха не само неизменните цигари без филтър и бирата и водката от сутрин до вечер на бюрото на Сталийски. Просто Александров бе друг тип човек – със строго буржоазно възпитание, със задължителния костюм, бяла риза и вратовръзка. Към мен – обикновен репортер винаги се обръщаше с „Вие“, дори когато сваляше сакото и запретваше ръкави.
Още в първата седмица от министерската си служба пожела да се видим. Поводът бе подготвена заповед за преминаването ми в запаса. Към този момент – 10 януари 1993 г., бе изтекло 6-месечното разпореждане, последвало уволнението ми от редакцията на в. „Българска армия“. „Не е редно с лека ръка да се уволняват млади хора с военно училище и военна академия, предлагам да продължите работата си във военния вестник или в пресцентъра на МО“, каза министърът. По това време вече бях започнал работа на граждански договор в току-що създадения вестник „24 часа“. Като разбра обаче, че заплатата ми е доста по-висока от майорската в „Българска армия“, Александров грабна химикалката и подписа министерската заповед за преминаване в запаса
И собственоръчно дописа: „И повишавам в звание подполковник“. Така реално бе поправена една несправедливост. Защото по закон на 23 август, когато през 1992 и 1993 г. бе празникът на БА, изтекоха моите 5 майорски години. И тъй като нямах никакви наказания, трябваше да ми бъде присвоено следващо офицерско звание. Но не би…На изхвърления от вестника и армията, макар и само на 40 г., не се полагат такива екстри. Такива жестове не се забравят.
Александров бе рядко ерудиран човек с енциклопедични познания. Заради миналото на баща му – едър бизнесмен отпреди 1944 г., отхвърлили молбата му да кандидатства във военно училище. Изпратили го да кара казарма в Строителните войски. Нито веднъж обаче не съм чул да се оплаква от съдбата си: „Казарма като казарма, какви чудни момчета срещнах там“, казваше министърът. Но пък споделяше, че винаги е мечтал за военна униформа.
Бе висок и строен, с военна стойка. Когато се ръкуваше с офицери, задължително събираше токове.
Тъй като имаше юридическо образование, заръча да ушият офицерска униформа на военните магистрати. Облече я няколко пъти, виждал съм го с нея на Архангелова задушница. Тогава по устав го посрещна началникът на Генщаба. Но се получи конфуз – армейски генерал да рапортува на полковник. Александров се усети и с жест спря рапорта.
Притежаваше рядко чувство за справедливост. По това време армията изведнъж бе останала без ведомствени жилища. Последният униформен министър на отбраната армейски генерал Йордан Мутафчиев бе дал възможност на съкратените служители на министерството да купят на стари цени апартаментите, в които са настанени. Така поне, като са останали без работа, да не останат и бездомни. Та в този момент до Александров бе достигнала информация за далавери с и без това мижавия фонд от ведомствени жилища в София. Толкова бе възмутен, че в яда си скъса пагоните на полковника, шеф на столичната жилищна комисия.
Малцина знаят, че Валентин Александров е първият български министър на отбраната след Освобождението, посетил Великобритания. В късната есен на 1993 г. бях сред неколцината журналисти, придружили Александров в Лондон. Там той бе приет от британския държавен секретар на отбраната – мандатна длъжност, която не се влияеше от смяната на правителствата. По това време наш посланик в Лондон бе легендата Иван Станчов, който наскоро бе връчил акредитивните си писма на кралица Елизабет в посланическата униформа на своя дядо Димитър Станчов, бивш наш посланик във Великобритания, а също така министър на външните работи и министър-председател в периода 1906-1907 г.
В журналистическата си практика съм пътувал с мнозина военни министри, но за цял живот ще запомня отношението на посланика и министъра към придружаващите го репортери.
На среща в посолството Александров представи всеки репортер с кратка характеристика. На другия ден посланик Станчов пък ни покани на работна закуска в посолството. Менюто не бе кой знае какво – кафе и бисквити, но жестът впечатли всички колеги. В краткия разговор посланик Станчов изрази задоволството си, че някои от репортерите са завършили военни училища и академии. Това му бе направило впечатление от представянето, което направи министър Александров.
Последната ми среща с В. Александров бе в апартамента му на ъгъла на „Граф Игнатиев“ и „Любен Каравелов“. Работеше по поредната си книга и планираше пътуване до Виена, за да я завърши. „Преди това обаче ще посетя ВМА да ми закърпят язвата“, каза Александров, с когото бях споделял проблемите си с моята украинска язва на дванадесетопръстника. Така и не го видях повече. През юли 2008 г, когато научих трагичната новина, звъннах на сина му да изкажа искрените си съболезнования. И като страдащ от язва, попитах за подробности. „Каква язва, г-н Денов, баща ми си отиде от тежка цироза на черния дроб. Получи обилен кръвоизлив, който лекарите не успяха да овладеят“, разказа младият Александров. На следващата година – 2009-a, Военното издателство все пак успя да издаде последната книга на Валентин Александров „Брест-Литовският мирен договор 1918 г.“ макар и посмъртно.
