● Службата е част от цивилизацията ни.
Роден в София, завършил е Френската гимназия и Литературния институт „М. Горки“ в Москва. Работил е в Съюза на българските писатели, в Централния студентски дом на културата, бил е директор на Центъра за книгата към Министерството на културата, завежда отдел „Култура“ във вестник „Сега“.Пише съвременна поезия. Негови стихове са превеждани на сръбски, немски, английски, френски, руски, чешки, полски, италиански и др. езици.Пише още разкази, публицистика и есеистика, превежда от френски и руски.Член на журитата на няколко национални литературни конкурса – за поезия „Веселин Ханчев“ и „Биньо Иванов“, за проза „Хеликон“, за лирично стихотворение на Славейковата награда и на „Петя Дубарова“ (Бургас). Председател е на българския ПЕН център (2013 – 2019 г.) Носител на многобройни награди.
– В някои твои книги – „Ален декаданс“, „Господ е началник на караула“, „Тежка картечница преди сън“, употребяваш военна образност. Какво те свързва с армейската среда?
– Служил съм две години в армията, карал съм и Школа за запасни офицери седем-осем години след редовната си служба. Отношението ми към армейското дело е особено. Чрез служба в армията човек постига идеята, че и животът е Служба. Често давах караул и ми се случваше нощем да ходя дълго с автомата покрай едни складове. Докато оглеждах наоколо, ми минаваше мисълта, че пазя не само тези обекти, за които отговарям, а всичко наоколо – и тополите, и пътеката, и водата, и въздуха, и тъмнината, и светлината, и луната, и звездите отгоре…
Човек на тази земя би трябвало да живее в мир, но много неща би трябвало, а не стават – примерно – да няма бедни и нещастни, да няма насилие и корупция, и т.н. Но има. Има така също и война, независимо дали искаме или не. Изглежда това е част от света, и от историята, и уви – от действителността. Та по някакъв начин тези книги се оказаха малко пророчески, въпреки че ги писах в съвсем мирно за нас време.
– Защо избра литературата (освен мерака за мацки)? Твърде мек инструмент да променяш света около себе си.
– Меракът за мацки, казано шеговито, е двигател на мъжката активност откак свят светува. Казано патетично е „желание за споделена любов“ например.
Но „мерак за мацки“ ми харесва. Та поради този мерак един иска да стане богат, друг търси кариера и власт, трети слава, четвърти – мускули и сила, пети – чар, остроумие. А всъщност – почти всички искаме това накуп. И в основата – може да се каже, е „мерака за мацки“.
Но в литературата, или казано другояче – нуждата да фиксираш мисленето си с графични знаци, е един малко по общ мерак. Да проумееш как и защо си се оказал тук, и защо тук е толкова чудато, диво и странно. Да си отговаряш, доколкото ти е по силите. Предпочитам да кажа, че това ми е бил основният мерак, когато съм се хванал с литература.
– И как помиряваш представата си за Бог, който би трябвало да създаде един що-годе приличен свят, с неразборията, която ни заобикаля?
– Бог или това, което разбирам под тази дума, е безкрайност и непостижимост. А ние сме крайни, постижими. И сме в свят, който ни съответства. Ако знаехме всичко, нямаше да сме такива и тук. Все едно да питам антилопата защо пасе трева, и често става плячка я на хищник, я на болести и вируси. Тя, ако можеше да говори, сигурно би казала: „Не знам. Но имам и хубави моменти – зеленото на тревата, новия изгрев, децата ми…“ Та и човек е така, горе долу същото отговаря, може би с малко повече сложности. Това не значи, че светът на Бог е неприличен обаче. Значи само, че ние не го проумяваме докрай. Защото очевидно не е в замисъла Му нашето проумяване на всичко, което е животът, светът и Той самият.
– Преди 10 ноември твоят дебют беше гостоприемно приет в бг литература. Къде балансираш усещането си за бунт и примирението с мейнстрийма?
– Не търся да ги балансирам. Търся само свободата. Балансира ги самият живот.
– Навремето лозунгът беше да се пише разбираемо и достъпно за широката публика, а сложните мисли не винаги са достъпни за масовата представа. Къде е твоята пътека между разбираемост и неразбираемост?
– Писал съм така, както съм смятал, че трябва и че това служи на нещо важно. Не съм се стремял да бъда разбран от всички. Мисля, че сложният език и метафорите създават повече словесно електричество, когато зад тях има мисъл и важни прозрения. Някои мои неща не бяха масово разбираеми, или поне – трудно разбираеми. Но най-добрите отзиви за тях беше репликата: „не разбрах всичко, но някак много ми хареса.“
– В стиховете ти от 80-те години има нещо от имажинизма на Фурнаджиев – изобилие от образи, ритъм на перкусии, отчасти свободен стих, асоциативни връзки. Сякаш по-късно следва успокояване и подчиняване на логическа нишка (което носи опасност от предсказуемост). Накъде управляваш автомобила на прецизната си естетика?
– Оставям го почти на автопилот. Вярвам, че не трябва да насилвам нито мотора, нито да връткам волана насам натам от трескав уплах, че няма да стигна, или ще ме изпреварят. В тези неща, както и в живота, съм фаталист и стоик. Ако имаш какво и защо да кажеш, то ще се намерят и формата, и контактът. Достатъчно е да си осъществил истински контакт с един, или двама, със сто, или с хиляда ума – не ти е отишло усилието и умението напразно. Дори един стига, впрочем. А награди и литературна вечност – тези неща не са нещо лошо, но не си струва да тръпнеш за тях и да ги преследваш.
– Какъв беше вашият път към клуб Петък 13 и новите форми на изразяване?
– Преди повече от 30-35 имахме такива четения на поезия – „Петък-13“. Пред публика, заедно с други приятели, а най-често с Мирела Иванова. Беше начин да изкараме поезията от белия лист, и да я пуснем на сцената. Има ни, не ни е страх от жив контакт. Защото поезията е и звук, и жива реч, и – малко театър, но – малко. Не трябва да се преиграва или да се изпада в читалищна самодейност. Правихме го успешно поне едно-две десетилетия. Все пак в основата е текстът. „Петък-13“ беше форма на съмишленичество, на смелост в експериментирането. Сигурно е донякъде естетическият еквивалент на политическите промени.
– Какво те сближи с поетическата група на „куртоазните маниеристи“ начело с Вадим Степанцов.
– Едва ли „сближаване“ е точната дума. С Великия магистър на Ордена – Вадим, той така се беше самопровъзгласил, бяхме, а и сме приятели. Още преди въпросния Орден. А в Ордена на маниеристите свързващото звено беше опитът да се живее в изискан хедонизъм, и да се пише така – хем класически, хем маниерно и иронично, в същото време – стряскащо откровено. Аз обаче не се включих към ордена, а само към някои негови прояви, защото имах и други търсения. Пък всеки орден със своите устави и канони предполага и ограничения, които априори не ми допадат. Хедонизмът, ако го вземеш за кредо, не стига. Важи и за приятелите от Ордена – търсеха изисканост, а изпадаха в пиянство и свинство често. Но това са парадоксите на всеки схематизъм.
– Литературния институт в Москва – там попадаш в среда от много етноси, те съжителстват, въпреки различията си. Как насред този мултикултуризъм доразви представата си за толерантност и любопитство към различието на хората и явленията?
– Това е голяма школа. Не само с теорията, книгите и наученото от световната литература, но с живота, с многоликостта на етносите, с политическите абсурди и човешките крайности наоколо. Благодарен съм, през този период видях много шарен свят. Там за първи път четох Солженицин, Варлам Шаламов, Венедикт Ерофеев – инак неиздавани в тогавашен СССР автори.
– Истинска литература се получава, когато авторът се домогне до надличното. Как виждаш най-младата ни поезия, пречупена през силното его на разглезена индивидуалност?
– Не може да се каже, че познавам това, което наричат „най-млада поезия“. Поезията е в отстъпление, поне що се отнася до обществения интерес. Обаче интересът да се пише си остава. Хората, вкл. най-младите, искат да се споделят с концентрирани думи и търсят откровение, красота. И тези юноши ги има, не свършват. Може би само въпросът за надграждане на умения е нерешен – майсторлъкът малко запада. Някъде се късат нишките между класиката и днес. Това сигурно е естествен процес, обаче води до капсулиране на творческите индивидуалности, до липса на комуникация, което е странно, предвид огромните възможности на социалните мрежи.
– Литературните конкурси – бил си член и председател в много от тях. Доколко принципите на прозрачност и преодоляване конфликта на интереси са осъществими?
– Винаги ще има конфликти на интереси, субективното е неизбежно, когато се работи в сфери без абсолютно точни критерии. Има обаче принципи на допустимо справедлива оценка – да се сменят журитата често. Друг принцип – да се избират в журитата доказани имена, с вече проверен вкус. Трети принцип – вишегласие. Четвърти – по възможност журитата да се формират от представители на авторитетни организации, като самите организации посочват човека. И т. н. Но идеално жури няма. Може и това да му е хубавото, в края на краищата.
– Скандалът с наградата на романа Вулкан на Елена Алексиева може ли да стане повод да се изработят ясни принципи за подобен вид конкурси?
– Няма такова нещо „ясни принципи“, както казах – субективността е неизбежна. Но трябва да има авторитетни имена в едно жури – тогава субективността е поносима и дори може да събуди познавателни, макар и дискусионни вълнения.
– Конкурсите у нас не са ли много, което понижава качеството им.
– Че кой съм аз да кажа много или малко са? Това може да каже един тоталитарен режим. При демокрацията има права на сдружаване, права за организиране на конкурси. Времето ще отсее значимото.
– Какво мислиш за войните в Украйна и Израел? Дезинформацията като машина. Доколко днешното поколение е способно да защити страната си, преодолявайки своето его?
– Войните са част от историята ни, но за жалост и реалност в днешния ни свят. Войната в Украйна еднозначно е агресия на една страна срещу друга. А агресията е престъпление. Но кога и как почва агресията, е и въпрос на гледна точка, определяна от силата. Баснята на Лафонтен за вълка и агнето нали я знаеш? Вълкът твърди, че агнето го предизвиква първо, защото му мъти водата. Израел твърди, че си осигурява спокойствие, и отвръща на агресията преди вече близо година, а палестинците твърдят, че отвръщат на агресия, акумулирана с десетилетия. Ние твърдим, че Русия напада Украйна за територия, а много руснаци вярват, че примери за военна намеса в чужда страна не дават те, а САЩ – с Виетнам например, или с намесата в Ирак или бивша Югославия. В крайна сметка истината е, че сметката я плащат най-бедните и войниците. Така е било винаги – войната е нещо, при което едни стари хора изпращат едни млади да умират по фронтовете. Можем, разбира се, да кажем, че „цивилизованият свят“ има право да върши военен инженеринг в нецивизивонаия, но не харесвам тази терминология. Що е „цивилизован свят“ и що е „нецивилизован“? Цивилизованият свят се състои от светци и ангели, а нецивилизованият – от дяволи и грешници ли? Е, не е така. За съжаление или щастие хората са подвластни на същите страсти, пороци и мечти навсякъде – искат да живеят по-добре и по-богато, но са склонни и на лоши мераци като алчност, егоизъм, лицемерие. Та войната като част от живота на човечеството е постоянен спътник, тя няма да изчезне като понятие, докогато има човечество. Войната има различни форми – икономическа, медийна, корпоративна, семейна, офисна война дори. Само че тази война – с взривени тела и изгорени жилища, изглежда вече много, много примитивен остатък от миналото.
Вярвам, че тя ще изчезне някога. Не поради голямо задобряване на хората, а поради липса на истинска ефективност. Иначе ми се ще момчетата и мъжете да не забравят, че са и войници, и да са готови да влязат в строя, ако го поиска дългът. Звучи шаблонно, но това не са празни приказки – човек е и войн, службата е част от живота, такава е историята на света.
