В Република Северна Македония вече има ново правителство. То е коалиционно, като главната роля в него е поверена на министрите от дясноцентристката популистка ВМРО–ДПМНЕ. Задължителното присъствие на представители на албанската етническа общност се олицетворява от четирипартийната коалиция ВЛЕН, или „Заслужава си”. За първи път от 2008 г. насам в състава на кабинета влиза не партията, победила във вътрешната политическа битка между партиите на албанците в страната, каквато в случая е Демократичният съюз за интеграция, а ВЛЕН. Третата партия в управляващото мнозинство и в правителството е формираното преди не повече от 6 месеца движение ЗНАМ на досегашния кмет на втория по големина град в страната Куманово – Максим Димитриевски. Неговата платформа още не е напълно ясна, но според мен фасадата на „истинска социалдемокрация”, която лидерът й лансира, е напълно фалшива. С риториката си и с някои свои действия Димитриевски е по-скоро политически образ на комунист от времето на Титова Югославия, верен на вече несъществуващата СФРЮ и болшевик до мозъка на костите си. Това негово амплоа и поведение превръщат участието на министри от неговата партия в правителството на Християн Мицкоски в пълна загадка, най-малкото заради уж антиносталгичния профил на ВМРО–ДПМНЕ. Но пък идеално обслужва доста реалната теза, че ако в Европа има държава, която още не се е декомунизирала, това е Република Северна Македония.
В същото време страната е член на НАТО и кандидатства за членство в Европейския съюз. А дали има разумен човек, който да не знае, че България отключи пътя й към Алианса. Да, двустранният Договор за добросъседство и приятелство, който подписаха премиерите на двете ни страни Зоран Заев и Бойко Борисов на 1 август 2017 г. в Скопие, може и да не е съвършен, както често казват неговите критици. Но на практика той отвори пътя на Северна Македония към толкова желаното от тогавашните управляващи край Вардар членство в Алианса. И ако го нямаше нашият договор, на следващата година нямаше да бъде възможен и Преспанският с Гърция. Атина вдигна бариерата пред тогавашната Република Македония, която държа затворена повече от 20 години. Под Акропола се сменяха правителства и политици, някои от които вече напълно забравени. Но позицията по отношение на Скопие си оставаше неизменна. Когато договорът бе подписан край Преспанското езеро, тогавашният лидер на опозицията Кириякос Мицотакис остро го критикува. Днес лидерът на Нова демокрация е премиер на Гърция. Той реагира остро, когато опозиционната ВМРО–ДПМНЕ се заканваше да суспендира Преспанския документ, а още повече сега, когато като премиер на Северна Македония Християн Мицкоски го нарушава. И с решителност информира за това партньорите си от ЕС. И позицията на Гърция затова е силна и ефективна, защото е последователна, предвидима и устойчива в защита на националните интереси, независимо от това какъв цвят има политическата сила начело на държавата. Само да напомня, че и Северна Македония, и Гърция са членове на НАТО и би трябвало по принцип да спазват правилата на партньорството.
Прелиствам тези страници от най-новата балканска история, само за да напомня, че и България има принос за членството на Скопие в Алианса.
А без него, колкото на някои в Белград да не им се иска, няма следваща стъпка към влизане в ЕС. Просто такава е практиката. Без стабилността и сигурността, които членството в НАТО дава, няма напредък в европейската интеграция. И фактът си е факт – България и Северна Македония са членове на пакта и това стои над всички обстоятелства, които биха могли да помрачат с нещо този факт. И странното е, че наистина такива „обстоятелства” има.
Още докато беше в опозиция, лидерът на ВМРО–ДПМНЕ Мицкоски се заканваше, подобно на Преспанския договор, не само да преразгледа договора ни за добросъседство, но и да го денонсира. Основна част от предизборната му риторика беше „обещанието”, че промяна на конституцията на страната и вписването на българите в нея няма да има. И това при ясното съзнание, че тъкмо това е пречката пред същинското начало на преговорния процес за пълноправното членство на Северна Македония в ЕС. Нямало да позволи всичко това да се случи „под български диктат”. И колко още закани, които, ако съберем и систематизираме, ще се получи
истинска енциклопедия на езика на омразата, която струи от Скопие към София.
Християн Мицкоски вече е премиер на страната си със солидно парламентарно мнозинство зад гърба си. Обикновено всяка политическа сила, която спечели властта, омекотява риториката си, ревизира някои от острите популистки речитативи от предизборната кампания, и както се казва, „успокоява топката”. При Мицкоски това не се забелязва. Вероятно опиянен от сериозната изборна победа, пратила в нокдаун основния му политически съперник от СДСМ, той не спира да хвърля вината за стопирания процес на европейска интеграция върху България. Щял да настоява пред Брюксел за промяна на преговорната рамка, за ревизиране на т. нар. „френско предложение”, което било наложено с натиск и измама на Северна Македония. И пак онзи рефрен за „българския диктат”, чрез който излъга толкова много от избирателите в страната.
Дори на мен, който съм обръгнал на подобна антибългарска риторика през дългите години, прекарани като кореспондент в Скопие, това ми идва в повече. Разбирам Северна Македония и България да са разположени в двата края на Европа, да нямат толкова общи неща помежду си, та от страна на Мицкоски към народа ни да идват такива злостни закани и обиди. Но ние сме съседи, бих казал, че сме нещо повече от съседи, свързва ни обща история, записана в Договора за добросъседство, която се опитваме да разчистим в Съвместната комисия за образование. И най-важното – партньори сме в НАТО.
Не мога да се отърся от усещането, че новите управляващи в Скопие не осъзнават напълно значението и смисъла на това партньорство.
Най-елементарната му проява е взаимното уважение, както и създаването в обществото на отношение не като към враг или неприятел, а към народ, който може да ти помага. С непрекъснатите си обвинения към България за всичко Мицкоски настройва обществото в Северна Македония да гледа на съседа си от изток с недоверие, като на нахален досадник, единствената мисъл на когото е нещо да открадне от миналото на днешна Северна Македония… Че това ли се иска от партньорите в Алианса? Чувал съм, че войниците от армията на Северна Македония, които идват у нас и участват в съвместни учебни действия на двустранна и многостранна основа, се държат професионално и сериозно. Така и трябва да бъде. Но ако поведението на новите власти продължава да е украсено с антибългаризъм, да насажда омраза към съседа и изобщо да го превръща във враг, не знам дали масовата публична нагласа няма да роди някой отделен драматично-трагичен случай, не дай Боже.
В едно от първите си изявления новият министър на транспорта, вицепремиерът Александър Николовски, даде ясно да се разбере, че не слага в приоритетите инфраструктурните проекти, които да свързват Скопие със София.
В това число и най-вече прословутата железопътна линия между двете столици. Нямало да има ефективност, прокарването й по трасе през крайграничния град Крива паланка щяло да е свързано с разрушаването на много жилища и къщи, пък и в България сме нямали план за построяването на тези два-три километра от последната гара Гюешево до тунела под границата. Изобщо, това била най-скъпата линия в света, която води за никъде. Което означава знаете ли какво? Че Скопие и София остават единствените столици на две държави – членки на НАТО, които ще продължават да нямат пряка жп връзка помежду си. Те нямат и добра пътна комуникация, което, както и да го погледнеш, е черна дупка на свързаността и на общата стратегическа отбрана на Алианса. А това си е проблем от сериозна важност.
Но когато мразиш, това носи само проблеми и беди.
