Автор: Марк СТАСИНОВСКИ
Географската локация може да бъде или най-голяма благословия за една държава, или най-големия й кошмар. За държави като САЩ или Великобритания географската им локация е благословия, позволила им да бъдат до голяма степен защитени от врагове. Но за държавите от Прибалтика може да се каже обратното – на тях не им е провървяло с местоположението на картата.
Стратегически балтийските държави имат доста недостатъци. Като за начало те споделят граница с Русия – държава суперсила, която, като Османската империя преди е господствала над тях и се е опитвала да ги „русифицира“. Днес Русия води пълномащабна война в съседна Украйна с цел да си върне това, което й се „полагало исторически“, а руските лидери отправят сходен апетит и заплахи към Прибалтика.
Освен това балтийските държави нямат стратегическата дълбочина, която притежава Украйна. Първоначалното руско настъпление спря 150–200 километра навътре в украинската територия благодарение на лоши логистика и съпротива, а украинците успяха да се съвземат, защото имаха територия дълбоко на запад, където се реорганизираха. Проблемът с Прибалтика обаче е, че ако руснаците сходно нахлуят в дълбочина 150–200 километра и не бъдат спрени, ще превземат почти цялата територия на Литва, Латвия и Естония. Прибалтийските държави имат и само малък процент от населението и бюджета за отбрана, с които разполага Русия. Що се отнася до съюзниците им в НАТО, единствената сухопътна връзка, която ги свързва с останалите от нас, е коридорът Сувалки – тясна ивица земя между Прибалтика и Полша, обградена от една страна от Беларус (съюзник на Русия) и, от друга, от Калининград – силно укрепен с войски руски анклав в Прибалтика.
Съответно възниква сериозен въпрос: Как Латвия, Естония и Литва могат да обезпечат своята стратегическа сигурност и свобода на фона на толкова враждебна обстановка и лошо географско местоположение. В отговор на този въпрос балтийските държави са разработили стратегии, основаващи се на три основни принципа – изграждане на силни собствени армии, интегриране на целите им общества в плановете им за отбраната и изграждане на колективни способности за отбрана в рамките на НАТО.
Балтийските държави нямат огромния брутен вътрешен продукт на Русия и не могат да си позволят да харчат много за отбрана. Техните отбранителни бюджети са по-малки дори от българския, който за 2024 г. е близо 2,15 милиарда евро, а заедно трите прибалтийски републики заделят едва около 4,2 милиарда евро. Това ги принуждава да жертват и инвестират само в абсолютно най-нужното. И трите държави имат наборна военна служба и могат да мобилизират около 350–400 хиляди души. Огромна част от бюджета се влага в голямо количество лична екипировка, запаси и оръжия, които да бъдат ползвани от тези наборници в случай на мобилизация. С останалата част от бюджетите си държавите поддържат сравнително малък брой бронирани машини, ПВО и артилерия.
Естония има около 200 бронирани машини, 18 корейски гаубици и малък брой ПВО с къс обсег (чакат се нови системи със среден обсег). Латвия също има около 200 бронирани машини, около 10 батареи самоходни гаубици М109А5 и отново малък брой ПВО с къс обсег. Литва, която е с най-голям бюджет, разполага с около 300 бронирани машини от различен вид, няколко батареи самоходни гаубици PzH 2000, като страната разполага и с ПВО със среден обсег и има планове да придобие известен брой танкове.
И трите прибалтийски републики сега нямат бойна авиация и не разполагат с нещо повече от брегови кораби. Основната идея зад тази военна структура и бюджет е в случай на нападение държавите да мобилизират бързо голям брой войници, които да се окопаят и да задържат фронта преди да пристигне помощ. Всички останали неща като бойна авиация или ПВО с голям обсег биха жертвали ценен бюджет и отделно от това могат бързо да бъдат предоставени от съюзници в НАТО.
„Основният принцип на отбрана на Литва е тотална отбрана, което значи, че в случай на нападение всички ресурси на държавата – и цивилни, и военни, се мобилизират и ще бъдат използвани за отблъскване на тази агресия“ – гласи латвийската отбранителна стратегия. Това е може би е най-краткото и стегнато обяснение на тотална отбрана.
Идеята зад тотална отбрана е, че в случай на агресия всеки държавен орган, всеки регион, всеки частен бизнес и всеки човек има роля в националната отбрана, която трябва да изпълнява. Това ще рече например, че държавните органи трябва да работят пряко с частните фирми, граждани и военни в различни задачи, като осигуряване на продукти от първа необходимост, поддържане на ред, медицинска помощ и др.
Южна Корея, Тайван, Израел и Финландия са примери за страни, възприели стратегия на тотална национална мобилизация в случай на война. Макар и да са членове на НАТО, предвид множеството си географски, икономически и географски проблеми, балтийските държави също са избрали такава стратегия. Идеята е да се изгради социална издръжливост, която да не допусне колапс на държавите им под огромен натиск.
Трудно можем да опишем колко важна е НАТО за балтийските държави. Без помощ от съюзниците балтийските държави не разполагат с авиация, нямат ПВО, разузнаване, артилерия и други способности, а без тях евентуална руска инвазия може да бъде забавена, но не и отблъсната.
Съответно балтийските републики надвишават препоръчителните от НАТО 2% от БВП за отбрана, участват в инициативи на Алианса и помагат на Украйна. И трите държави са изпращали контингенти в Афганистан и Ирак още преди членството им в Алианса и са едни от страните, дали пропорционално най-големи жертви. Попитан защо естонски войници трябва да се бият на другия край на света в Афганистан, тогавашният естонски президент казва следното: „Фермер от Оклахома би питал същото: Защо синът му, ако се наложи, трябва да се бие на другия край на света в Естония?“. С прости думи, балтийските държави помагат с каквото могат, разчитайки, че ние (съюзниците им) няма да забравим тяхната помощ и ще се отзовем, ако най-лошото настъпи. Голяма победа за тях е скорошното влизане на Швеция и Финландия в НАТО – тези държави, най-вече Финландия, имат пряк интерес да поддържат мира в региона и следователно не биха толерирали каквато и да е агресия срещу Прибалтика.
Досега стратегията на НАТО в Прибалтика се основаваше на принципа „Предно присъствие“ – разполагане на малък брой чужд персонал, който поддържа организация за евентуално по-голямо разгръщане. След нахлуването на руснаците в Украйна Алиансът взе решение да премине към подсилено предно разполагане. Това ще рече перманентно позициониране на цели боеспособни единици и тяхното оборудване.
Балтийските републики държат да имат големи съюзнически контингенти на своя територия, но държавите, способни да ги предоставят (САЩ, Франция, Италия и Великобритания) не са решили все още дали са готови за това.
Въпреки изключително неблагоприятната географска, военна и политическа обстановка, в която се намират за 20 години в НАТО, балтийските държави успяха да измислят и изградят адекватна отбранителна стратегия. Може би именно наличието на пряка заплаха бе катализаторът, който ги накара да се мобилизират.
Ние в България можем да се поучим от прибалтийските републики, защото също сме сравнително малка държава, която има да наваксва изоставане в сферата на военното строителство.
