Още не беше отшумяло вълнението около срещите и решенията в рамките на юбилейната среща на върха на НАТО във Вашингтон, когато пак там, в САЩ бе „произведена“ световната новина номер едно от тези дни. Опитът за покушение срещу бившия президент на страната и кандидат за втори мандат Доналд Тръмп припомни историята на атентатите срещу държавните глави на най-мощната държава на планетата. От нея има какво да се научи, стига човечеството да желае да направи това.
Започвам така, защото двете събития – юбилейната среща на върха на НАТО и опитът за покушение срещу Доналд Тръмп се случиха в рамките на дни. И направиха връзката между тях по-силна, отколкото изглежда на пръв поглед. Но ако се вярва на мнението на анализатори, присъствали във Вашингтон на форума на Алианса, сянката на бившия президент и без това е витаела из коридорите и залите. И вероятно затова ефектът от опита за покушение срещу Тръмп бе толкова силен. Това е нова политическа реалност, чието отражение ще чувстваме и ние на Балканите. Още повече, че по силата на семейните роднински връзки Тръмп не е безразличен към този район на Европа.
А „отражението“ вече е налице. Мило Джуканович, който в продължение на повече от 30 години бе главната фигура в управлението на Черна гора, се оплака, че срещу него се готви атентат от „съседна държава“. Местните власти не намериха основание в предположението на Джуканович и не засилиха охраната му. Но бившият министър на външните работи на Косово Енвер Ходжай от своя страна посочи в социалните мрежи, че сръбски криминално проявени лица и паравоенни формации в северната част на Косово са включени в подготовката на покушение срещу черногорския политик.
Ходжай, който в момента е заместник-председател на косовския парламент, уточни, че хората, които сега искат да отнемат живота на Джуканович, са тези, които са били замесени в опита за държавен преврат в Черна гора през 2016 г. Тогава за това бяха обвинени руски дипломати и бизнесмени и техни сръбски колеги. Тогава Джуканович бе на върха на властовата пирамида в Подгорица като неин президент, а неуспешният опит имаше за цел
да върне контрола на Белград и Москва върху политиката на Черна гора.
А в Косово, особено в северната част на новата балканска държава, населена преди всичко със сърби, продължава политиката на поддържане на напрежение с ниска интензивност. Някакъв неизвестен тези дни хвърлил коктейл „Молотов“ срещу сладкарница в разделения град Косовска Митровица. Мирните и спокойни дни на север от река Ибър продължават да са рядкост. Двете страни – косовските власти и местните сърби хвърлят вината за напрежението и провокациите едни срещу други. А политическото решаване на въпроса чрез мирните преговори между Белград и Прищина с посредничеството на Брюксел е точно толкова далече, колкото перспективата на Сърбия да стане член на НАТО някога.
В декларацията, приета от лидерите на страните-членки на НАТО, се потвърждава силната ангажираност на Алианса към сигурността и стабилността на Западните Балкани, тъй като нашият регион е от „стратегическо значение“ за Пакта. Е, имаше оценки, че тези няколко реда, посветени на Западните Балкани, са нищо в сравнение с основния акцент, поставен върху Украйна. Но това е друга тема, макар никак да не е маловажна. Все пак се опитах да отделя няколко важни елемента от препоръките и задачите, които Срещата на върха чрез приетата Декларация постави.
Противодействие на злонамереното влияние отвън, правовата държава и добросъседските отношения, от които се очаква напредък. Разбира се, НАТО потвърждава, че остава ангажирана към своята мироопазваща мисия КФОР, разположена на територията на Косово. И слава Богу, защото независимо от числеността на контингента мироопазващи сили, независимо от това представител на коя държава-членка е техен командващ, КФОР се превърна в основния фактор на вътрешната сигурност в Косово.
При всички кризи, които възникнаха на територията на младата държава, силите на Алианса бяха тези, които твърдо реагираха и установяваха ред, без да нарушават определените им пълномощия. Неслучайно премиерът Албин Курти на неотдавнашното заседание на ръководните органи на неговата партия „Самоопределение“ посочи, че „Косово иска в НАТО, а НАТО вече е в Косово“. И още едно допълнение – президентът на страната Вьоса Османи представляваше Косово на Срещата на върха на НАТО във Вашингтон. След връщането си тя публикува отчет за срещите и разговорите, както и за темите по време на своя престой там. Работата й е впечатляваща, истинско поведение на държавник, колкото и да е критикувана от местната опозиция или от политиците в Белград. Така че да не се надяваме на скорошно прекратяване на мандата на мироопазващите сили на НАТО, поне докато страната не стане пълноправен член на Алианса и сама поеме защитата и гарантирането на своята сигурност и стабилност.
На знам дали препоръката за противодействието на злонамереното влияние отвън има предвид, освен това на Русия и на Китай, но и на Унгария. Защото начинът, по който Будапеща и Орбан действат в района, е едно ново предизвикателство. Да оставим интересите на самата Унгария в тази част на Европа, които имат своите исторически обяснения. Но действията и ходовете на Будапеща са в странна симбиоза и в стройна координация с политиката, която президентът на Сърбия Александър Вучич води. Към тях в последно време се добавят и намеренията на премиера
на Северна Македония Християн Мицкоски да пее в хора на Орбан и Вучич по нотите, поръчани от Москва и Пекин. Когато по време на предизборната кампания лидерът на опозиционната тогава ВМРО-ДПМНЕ в центъра на своите обещания поставяше инвестиция от милиард евро, се чудехме коя държава ще е тази, която да му ги даде. Много скоро, в първите часове на победата на парламентарните избори на 8 май, стана ясно, че това е Унгария. Тези дни пък бе съобщено, че като първи транш Скопие получава 500 милиона евро кредит от Будапеща, които правителството на Мицкоски вече е разпределило. Прави впечатление обаче, че условията на кредита, при които Северна Македония го получава, са много по-добри от тези, с които самата Унгария е взела своите заеми и кредити от чужди финансови институции.
Какво да се прави, укрепването и стабилизирането на геополитическото влияние очевидно има своята висока цена. А фактът, че Будапеща на Орбан иска да има важна роля в района, дава основание да се говори за пряка връзка между Северна Македония, Сърбия, Унгария, дори Словакия. И на техните лидери Мицкоски, Вучич, Орбан и Фицо.
България може да е доволна от резултатите във Вашингтон. Дори само заради подписания меморандум за изграждане на инфраструктура за военна мобилност на НАТО между нас, Северна Македония, Албания и Италия. Става дума за прословутия Коридор № 8, за който вече почти тридесет години говорим, но нещата не мърдат от кота нула. Дано намеренията да се превърнат в реалност, след като всички или повечето политически и стопански аргументи не могат да повлияят на властите в Скопие да реализират своята част от Коридора. Например, жп линията от Скопие за София. Нещо повече, новият министър на транспорта в правителството на Мицкоски – Александър Николовски, определи проекта за жп връзка между двете столици като „път за никъде“. За него приоритет е бързата скоростна връзка между Ниш и Скопие, нищо, че Сърбия не е член на Алианса, а не вярвам в обозримото бъдеще да бъде.
Като не можем да се разберем по друг начин, дано проектите на НАТО свършат работа за по-добрата комуникация със Северна Македония и дадат повече простор на бизнес, туризъм и култура.
