Може ли литият да вкара Сърбия в Евросъюза? Този въпрос стана актуален, след като в края на миналата седмица с фанфари бе подписан Меморандум за разбирателство между Белград с ЕС в областта на производството на стратегически суровини. Специално за събитието в сръбската столица дойдоха германският канцлер Шолц и вицепрезидентът на Европейската комисия Марош Шефчович.
В центъра на вниманието е голямо находище на литий в западната част на Сърбия, съвсем близо до границата с Босна и Херцеговина. То е открито още през 2004 г., но значимостта му нарасна в последните години заради бурния ръст на производството на електромобили, за чиито батерии е необходим литият. През 2020 г. властите в Белград подписаха договор за разработването му с втората по големина минна компания в света – британско-австралийската „Рио Тинто“. Последваха протести от местните жители в района на находището и Вучич бе принуден временно да отстъпи и да отмени договора. През миналия месец обаче Конституционният съд (едва ли някой се съмнява, че той е под контрола на президента) постанови, че отмяната на договора с „Рио Тинто“ е незаконна. И така стигнахме до изблика на взаимна любов между Вучич, Шолц и Еврокомисята от миналата седмица.
Но каква тук е ролята на ЕС, след като Сърбия не е член на Съюза, а „Рио Тинто“ също не е компания от Евросъюза? Европейският съюз се нуждае от литий, за да се конкурира по-успешно в производството на електромобили със световния лидер в този бизнес Китай. Особено заинтересована е Германия – най-големият производител на автомобили в Европа, това обяснява защо Шолц се появи в Белград – вътре в страната си той е под натиск заради това, че е позволил на китайците да смачкат германската индустрия.
Китайците са успели да сложат ръка върху производството на литий не само на своя територия, но и в други части на света. Най-голям производител на ценния метал, наричан „бяло злато“, е Австралия (над 40% от световната продукция), следвана от Чили и Китай. Най-големите запаси са именно в Южна Америка (Чили, Аржентина, Боливия). Вучич се похвали, че производството на литий в Сърбия може да започне през 2028 г. и бързо да достигне до 58 000 т годишно, което е близо две трети от сегашната продукция на световния лидер Австралия.
Въпросът е накъде ще бъде насочен сръбският литий, когато един ден добивът му започне. Няма да го изнасяме, казва Вучич, нека европейските производители на електромобили и на батерии за тях да отворят заводи в Сърбия и да произвеждат продукцията си тук. А в замяна Белград се зарича, че няма да играе с китайците – сръбският литий ще е само за Европа. Това е поредната стъпка от сложното геополитическо танго на Вучич, който се смята за достатъчно хитър, за да танцува едновременно с Евросъюза, с Русия и с Китай. През тази „литиева“ седмица сръбският президент дори се обяви за „голям поклонник на Урсула фон дер Лайен“ и добави небрежно, че не е разговарял с Путин от две години и половина.
Но да охладим малко ентусиазма. Първо, литият може да не се окаже аналог на златото – след еуфорията през 2022–2023 г. цената му падна рязко. Сега котировките са около три пъти по-ниски в сравнение с година по-рано, а ако гледаме 2022-ра – цената на лития е с 80% надолу. Просто той не е толкова рядко срещана суровина, а пазарното търсене не оправдава очакванията. Второ, литият няма да вкара Сърбия в ЕС. Тя води предприсъединителните преговори вече десетина година, но засега слонът в стаята си остава Косово – докато не признае бившата си провинция за независима държава, Сърбия няма да влезе в ЕС. И ако Вучич има достатъчно воля и авторитет да извие ръцете на сръбското общество и да наложи проекта за добив на литий, то с признаването на Косово нещата изглеждат по друг начин. Така че – през миналата седмица Сърбия направи една литиева крачка към ЕС, но не се е отказала и от старите си дружки в Москва и Пекин.
