Капитан Атанас Илев e роден на 6 август 1923 г. в Стара Загора. Детството и юношеските му години преминават в Казанлък. 16-годишен постъпва в Морското училище. По-късно като един от първенците по успех е определен за подготовка във Военното училище в София. През 1944 г. випускът е произведен по-рано поради бушуващата война. Изпратен е на миночистача „Искър“, а по-късно – на „Кирил Попов“, на който става командир. Като такъв участва в бойното тралене на р. Дунав, за което е награден с орден „За храброст“. След края на почистването е преведен във Варна в отряда торпедоносци, откъдето се уволнява.
Броени дни преди да навърши 101 г. си отиде последният възпитаник на Военното на Негово Величество училище (ВНВУ) – капитан Атанас Илев, както и последният български офицер, участвал във Втората световна война, и кавалер на ордена „За храброст“, почетен председател на Съюза на възпитаниците на Военното на Н.В. училище и техните потомци.
Капитан Илев почина навръх големия празник Илинден. „Отиде си един храбър и доблестен офицер – с висок морал, непоколебимо чувство за справедливост и несломим дух, един добър човек… последният рицар. Вечна му памет!“, написаха в съобщение от организацията „Един завет“.
Преди няколко години вестник „Българска армия“ публикува интервю с капитан Илев, което, за съжаление, се оказа и последното с него за нашата медия.
В последното ни интервю попитахме капитан Илев какво е отношението на държавата и обществото към ветераните, достатъчно ли ги уважава, а той като един истински рицар на честта първо благодари за възможността да говори пред читателската аудитория на в. „Българска армия“. За войната капитан Илев сподели: „Винаги може да разказваме за тези кървави битки, които, дай Боже, никога да не се повтарят. Ние като ветерани, като сторонници за нашата свобода в обществото срещаме уважение. Много от т. нар. привилегии за нас са далеч под стандарта на живот и далеч от привилегиите, които се предоставят на ветерани от другите държави. А те наравно с нас са участвали във Втората световна война“.
Попитахме го от какво най-много се нуждае и той беше категоричен: „Най-много се нуждаем от хора, които да приемат нашите идеи, да започнат да ни разбират, да се върне тази хубава традиция на отношенията между общество, църква, училище и казарма. Тези неща някога крепяха духа на българския народ, а днес са разпокъсани и всеки води в различни посоки. Няма го общото дело и заради това страдаме и виждате в каква немного приятна ситуация е нашата държава“.
Пророчески се оказаха думите на капитана, особено днес, когато вече можем да сравняваме и да правим изводи на вече изживения период.
Най-яркият му спомен от войната е тогава, когато спасява девет съветски моряци. „Тогава, когато помолиха от пристанищната служба да помогнем на един горящ съветски катер в румънското пристанище Турну Мъгуреле, ние с кораба се приближихме и направихме всичко, за да ги спасим. Те горяха, не можеха да се хвърлят във водата, защото беше много студена. Със саможертвата на моряците с овлажнени одеяла ние се хвърлихме на техния катер, завихме ги и така ги угасихме. Прехвърлихме ги на нашия кораб и само след пет минути техният катер експлодира. Няма по-голям, по-щастлив, по-вълнуващ миг от това, да видиш просълзените очи на девет души, които щяха да загинат“, с вълнение разказа тогава капитанът.
За войната капитан Илев сподели пред нашето издание: „Войната е една нежелана необходимост от миналото, с която можеха да се решат най-вече националните проблеми. Войната някога беше начин българите да се борим за национална кауза“.
Голямата мечта на капитан Илев беше „да продължи да блести съюзът“. Той сподели, че имат около 40–50% членове – деца и близки на бивши командири и пълководци. „Биологията си е биология – нас след известно време няма да ни има, но поне спомена, който ние оставяме, те и Вие трябва да го съхраните, за да я има България!“, каза капитан Илев, който впечатли екипа на вестника ни с изключително бистър ум, ясна визия и категоричност на изявленията.
