Атомното оръжие на Обединеното кралство

Европейското измерение на 75 години ядрено сдържане

Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия има през Втората световна война своя собствена атомна програма Tube Alloys. След конференцията със САЩ на 17–24 август 1943 г. в Квебек тя е обединена с американския „Проект Манхатън“. През 1946 г. в САЩ е гласуван т. нар. „Акт McMahon“, който забранява споделянето на информация и технологии за атомно оръжие с други държави. Така Кралството остава само в разработването на собствено атомно оръжие. Въпреки това то става третата държава в света, която разработва, тества и приема на въоръжение такова – през 1952 г. Тестовете, включително и на водородна бомба (1957 г.), се извършват в Австралия. Със загубата на колониите страната вече не е империя и е принудена да ограничи средствата, отделяни за атомни оръжия. Това спира разработването на платформи за атомни оръжия, като т. нар. V-бомбардировачи. Новите платформи „услужливо“ са предоставени от САЩ. През 1963 г. САЩ и Великобритания сключват договора Polaris, по който страната получава едноименните ракети за подводниците на Кралските ВМС, а Кралските ВВС и армията получават бомби и артилерийски снаряди с ядрени бойни части. Допълнително в Кралството се разполагат американски авиоескадрили с атомни бомби и наземни части с тактически ракети с ядрени бойни части.

Атомните подводници с междуконтинентални балистични ракети (АПМБР) тип Resolution са 4 единици – Resolution, Repulse, Renown и Revenge. Построени са Кралските ВМС като част от програмата Polaris. Всяка подводница е въоръжена с 16 ядрени ракети UGM-27 Polaris A-3. Подводниците са построени от Vickers Armstrong в Barrow-in-Furness и от Cammell Laird в Birkenhead между 1964 и 1968 г. Базирани са във военноморската база Clyde, на 40 км западно от Глазгоу – Шотландия.

Тип Resolution става платформата за стратегическото ядрено възпиране на Обединеното кралство от края на 60-те години до 1996 г., когато са заменени от АПМБР тип Vanguard с американски ракети с ядрени бойни части Trident II.

От ВВС към ВМС

През 50-те и началото на 60-те години ядреното възпиране на Обединеното кралство се базира на V-бомбардировачите на Кралските ВВС. В началото на 60-те години с развитието на радарите и зенитните ракети „земя–въздух“ става ясно, че бомбардировачите са уязвими и е малко вероятно да проникнат през съветската ПВО. Свободно падащите ядрени оръжия вече не са надеждно възпиращо средство.

Кризата Skybolt

За да се справи с този проблем, през май 1960 г. британският премиер Харолд Макмилън урежда сделка с президента на САЩ Айзенхауер за въоръжаването на V-бомбардировачите със свръхзвуковата американската ракета „въздух–повърхност“ AGM-48 Skybolt. Това е балистична ракета с въздушен старт и обхват от 1600 км, която позволяваше на изстрелващите бомбардировачи да останат доста далеч от зоната на съветската ПВО. С този обсег V-бомбардировачите ще трябва да летят само на няколкостотин километра от базите си, преди да бъдат в позиция с възможност за атака срещу Москва.

Съгласно споразумението приносът на Обединеното кралство към програмата е ограничен до разработване на точки за подкачване на бомбардировачите Avro Vulcan; инсталиране на необходимите системи за насочване, които да захранват ракетите с актуална информация за позициониране; и разработване на британска версия RE.179 на американската бойна част W47.

Новата администрация на американския президент Кенеди изразява сериозни съмнения както по отношение на AGM-48 Skybolt, така и по отношение на силите за възпиране на САЩ като цяло. Министърът на отбраната Макнамара е силно критичен към флота от бомбардировачи, който той смяташе за остарял в ерата на междуконтиненталните балистични ракети (МБР). А AGM-48 Skybolt е средство за продължаване на съществуването на система, която вече не е надеждна предвид бързо подобряващите се способности на инерционните системи за насочване на МБР. Така възможността за прецизен удар със свободно падащи бомби вече не е необходима. Макнамара също така е притеснен, че Обединеното кралство има собствени ядрени сили, и се тревожи, че то може да въвлече САЩ във война. Това е причината той да настоява в споразумение с Обединеното кралство да въведе „двоен ключ“ за задействането на ядрените оръжия.

Макнамара за пръв път повдигна идеята за отмяна на доставката на AGM-48 Skybolt на британците през ноември 1962 г. Когато това бе съобщено в Камарата на общините, избухна буря от протести. Уредена е среща за разрешаване на проблема и Макмилън заяви недвусмислено, че Обединеното кралство трябва да запази своите независими способности за възпиране независимо от цената. Така на масата на преговорите се появяват МБР с подводен старт Polaris, за които е необходимо да се разработи платформа за изстрелване.

Стратегическото ядрено възпиране на Обединеното кралство е прехвърлено от Кралските ВВС на Кралските ВМС в полунощ на 30 юни/1 юли 1968 г. АПМБР тип Resolution, въоръжени с американски ракети UGM-27 Polaris A-3, поемат тази роля.

През 1982 г. ракетите са заменени с Trident II D-5. Ядрените бойни части за тях са суверенни – проектирани, произведени и складирани в Кралството. За тях са построени 4 нови атомни подводниците с МБР тип Vanguard. През 1988 г. Кралството сваля от въоръжение последните атомни авиобомби WE.177 и оттогава има само подводници за ядрено възпиране. През 2016 г. Парламентът на Кралството гласува за проектирането на следващо поколение атомни подводници с досегашните ракети Trident II D-5.

Британските атомни подводници с МБР (2024 г.)

Другите в НАТО

Освен Франция и Обединеното кралство самолетите Tornado на Италия и Германия са носители на американски атомни бомби В61, складирани в Европа. В момента те се заменят с многоцелевите F-35A.