Веселина СТОЙЧЕВА, специалист по сигурност – Емил ЦЕНКОВ, арабист
Ще ескалира ли размяната на удари между Израел и Техеран, съответно между Израел и ливанската „Хизбулла”, в унищожителна регионална война? Това е единият от възможните сценарии, но той би означавал Иран и неговите проксита да се откажат от досегашната си стратегия на внимателно балансиране на рискове и ползи, която поне им спестява унищожителните последствия от челен сблъсък с превъзхождащия враг. От другата страна на уравнението регионална война би довела до трудноизчислими рискове за сигурността на Израел и би поставила на изпитание стратегическото партньорство с Вашингтон. Най-вероятен изглежда другият сценарий –
нито война, нито мир
Близкият изток ще продължи да бъде геополитическа земетръсна зона на припламващи огнища на насилие, субрегионални кризи и нестабилност. И с една кръвотечаща рана – Газа. Поне засега възможностите за постигане на дипломатически пробив за прекратяване сраженията в Ивицата, размяна на заложниците и полагане основите на някаква форма на мирно съжителство между еврейската държава и палестинците, изглеждат изчерпани.
Това обаче съвсем не притеснява премиера Нетаняху и израелския генералитет, а тъкмо обратното. След като на 7 октомври миналата година бе извършен сериозен пробив в уж непреодолимия „Железен купол” довел до 1200 убити израелски граждани, Цахал (Израелските въоръжени сили) системно изпълнява поетия от Нетаняху ангажимент по ликвидиране на „Хамас”, макар и с цената на продължаващия ад за заложниците и от двете страни и на неизчислими страдания за населението на Газа. Разрушаването на гражданската инфраструктура на голяма част от тази ивица и превръщането на стотици хиляди палестинци в бежанци в собствената си родина са представени като неизбежни „странични поражения” в тоталната война срещу терористите от „Хамас”. А целевото ликвидиране на основни фигури в тази организация, както и на самия ѝ лидер, следва модела на борбата срещу тероризма с марката на „Ал-Кайда” и на ИДИЛ.
Основателният въпрос е защо тъкмо сега бе ликвидиран лидерът на „Хамас” Исмаил Хания и другите знакови фигури? Дали, както предполагат някои наблюдатели, това се дължи на стремежа на Нетаняху да сложи кръст на преговорите, които са били на решаващ стадий преди постигане на дългоочакваното примирие? Друга въпросителна витае около обвиненията от иранското външно министерство, че тези убийства не случайно са последвали визитата на Нетаняху в САЩ и че Белият дом е дал своето съгласие за тях. Точно в този предизборен период обаче, Байдън и Демократическата партия имат интерес от постигането на някакво близкоизточно споразумение, което да бъде представено като поредния успех на администрацията, съответно като възстановяване на „Pax Americana” в Близкия изток. Така че най-вероятно избраният от Нетаняху момент е поредната му демонстрация на независимост,която удря по авторитета на отиващия си Байдън. Същевременно това решение представлява реверанс към Доналд Тръмп и Републиканската партия, критикуващи опитите на сегашния обитател на Белия дом да балансира между израелските и палестинските интереси. При това, Нетаняху може да се похвали, че въпреки че официално бламира посредническите усилия на Държавния департамент, веднага след убийството на Хания Байдън отново обеща да гарантира сигурността на Израел при възникналата рискова ситуация. Същата благоприятна за Нетаняху реакция на кризата с Иран и „Хизбулла” демонстрира и новото лейбъристко правителство на Великобритания, което се отказа от първоначалното си намерение да ограничи някои военни доставки за Израел.
Каква е дългата игра на Нетаняху?
Този въпрос витае във въздуха още от началото на израелските ответни атаки, чиято непосредствена цел е капитулацията и заличаването на „Хамас”. Досегашната израелска стратегия като цяло бе насочена не само към увековечаване на окупацията и колонизирането на палестинските територии, но и към отслабване и обезсилване на пропалестинските сили в „Големия Близък изток”. Сегашната вяла реакция на ключовите арабски държави на репресиите срещу Газа свидетелства, че тази дългосрочна стратегия е довела до една друга капитулация: тази на „арабския фронт” в неговите различни конфигурации и наименования в защита на палестинците. Този процес започна още през 70-те години със сключването на сепаративен мир с Египет, а през настоящия век бе финализиран чрез т.нар. „Арабска пролет”, когато Западът успя – както чрез директни военни интервенции, така и чрез прокси войни, да нанесе поражение и/или да „извади от играта” враговете на Тел Авив – военно-националистическите режими на Сирия и Либия, които наред с ликвидирания още по-рано баасистки режим в Ирак, съставяха хинтерланда на палестинската съпротива и предоставяха основни бази и финансиране на различните ѝ отряди.
Така палестинците бяха принудени да потърсят подкрепа от „втория регионален ешелон” – мюсюлманските, макар и неарабски държави Иран и Турция, както и от свръхбогатото емирство Катар, традиционен съюзник на „Мюсюлманските братя”. Турският президент Ердоган успешно блокира сътрудничеството на НАТО с Израел, а за вътрешнополитическа „консумация” отправя заплахи за военна операция в защита на палестинците. За Техеран обаче палестинската кауза е далеч по-важна и неконюнктурна, тъй като представлява трамплин за разширяване влиянието на страната в арабско-ислямския ареал и за укрепване властта на аятоласите във вътрешнополитически план. Именно тази кауза бе основен мотив за създаването на проирански милиции в няколко арабски държави в Близкия изток, които бяха задействани в контекста на поредицата от кризи през последните две десетилетия.
В тази връзка от ключово значение ще бъдат бъдещите стъпки преди всичко на Саудитска Арабия, която има лидерска роля в рамките на Съвета за сътрудничество на страните от Залива, т.е. петролодобивните държави. Въпреки „епизода Газа”, Вашингтон не се е отказал от посредническите си усилия по сближаване между Рияд и Тел Авив (респективно присъединяване на кралството към Авраамовите споразумения). За Израел това би означавало, че той почти изцяло би ликвидирал репутационните си пасиви от 7 октомври насам и че се слага точка на „арабската солидарност” с палестинската кауза, както и на фикцията за „двете държави” – Израел и Палестина. Така палестинците окончателно ще се превърнат в „излишния народ”, изложен на бавния, но еднопосочен процес на обезличаване и примиряване със статута на бежанци и/или на граждани от втора категория в рамките на разширения Израел.
Нова вълна тероризъм?
Според нас, обаче това едва ли ще се случи, въпреки че са възможни краткосрочни палиативни „решения” на сегашната криза. Убитите в Газа над 40 000 палестинци, огромното мнозинство от които невинни по презумпция граждани, не могат да бъдат забравени, което ще поражда нови вълни на омраза и насилие. И тъй като самият Израел ще става все по-труден „терен” за саботажни и терористични акции, Европа и еврейските общности и институции на стария континент отново могат да се окажат в прицела на очакваната от редица експерти нова вълна от насилия. В тази връзка трябва да си спомним, че голяма част от терористичните актове в Западна Европа през 60-те и 70-те години бяха извършени от палестински организации – от отвличанията на самолети до взривовете и знаковите убийства. И едва след затихването на техните акции щафетата на тероризма бе поета от ислямистите и атентаторите-самоубийци на „Ал-Кайда” и ИДИЛ.
Предстои да видим дали европейците отново няма да се окажат, както в средата на миналото десетилетие, в епицентъра на международния тероризъм. Това би било логично не само в контекста на близкоизточната обстановка, но и поради недалновидните близкоизточни политики на европейските държави и на Европейския съюз като цяло.
