От баща ми научих как се опитомява светът.
Петър Чухов е поет, писател и музикант, бакалавър по библиотечни науки на Държавния библиотекарски институт и магистър по социология на Софийския университет (СУ). Работил е в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, а сега – в Столична библиотека.
Съставител, редактор и автор на предговора на първата антология на българското хайку, издадена в чужбина. Творбите му са преведени на над 20 езика и публикувани в над 25 държави. Превежда от английски и няколко години води страницата за хайку в „Литературен вестник“.
Участник в литературни пърформънси ( „Литература в действие“, проект на Британския съвет в България, съвместно с британски автори, 2002), на фестивали и четения в над 14 страни по света. Автор и водещ на проекта „Поетически трубадурски двубои“ на клуб „Бялата ръкавица“ към Арт център „Алтера“.
Преподавал е писане на поезия в МОНТФИЗ, в Творческите академии „Валери Петров“, „Юнити“, „Заешка дупка“ и в СУ. Член на УС на Българския ПЕН център, Сдружение на български писатели, Български хайку клуб, World Haiku Association и Musicautor. Член на многобройни литературни журита, регионален редактор за България в Балкански литературен вестник.
– Какво помниш от онези времена в казармата? Наблизо се води война. Чуват се призиви да се върне наборната служба?
– Служил съм 2 години и 11 дена в Карлово. Професионалната армия е по-доброто решение. Някои хора се измъчват в казармата, но и създават хаос, безредие. Може би обучение от един месец ще им създаде представа как се борави с оръжие. Но би могло да се направи и в началото на мобилизацията, както мисля, че е в други държави. Системата, в която всеки е войник, не е ефективна. Такава армия не би имала успех. Елитните военни части биха се справили по-добре. Би могло да бъде комбинация между наборна и професионална армия с някакъв вид обучение, месечно да речем. И то в по-цивилизовани условия, не както беше по наше време.
– Имаше ли нещо различно по времето на твоята служба?
– Имах късмет да свиря в група заедно с Венцислав Дреников, по-късно с него направихме групата „Субдибула“, свирим и досега. Но сме започнали от казармата. Тогава той свиреше на барабани, сега – на клавир. На китара свирехме аз и Мирослав Гълъбов. Мирослав по-късно създаде групата „Епизод“. Имахме и басист – Ивайло Максимов. Четиримата бяхме в мотострелкови батальон в състава на танкова бригада. Втората година Венци успя да ни извоюва място и започнахме да свирим по банкети на офицерите в Гарнизонния стол. Свирехме танга, валсове, рокчета, комбинирахме наши парчета с някои от популярните песни. Венци и Мирослав Гълъбов пееха. Не си спомням дали съм припявал тук-там. Свирили сме много пъти в Хисаря във Военния санаториум, на забави, на военнополеви лагери в огромни палатки с генератор. Свирил съм във военни хижи, на поляна сред гората, във военния завод в Сопот. Веднъж свирихме на новогодишно парти и въобще беше много интересно.
Веднъж от Военния санаториум в Хисаря бяха пратили да ни вземат с линейка. В нея се събраха инструментите, усилвателите и един човек. Останалите пътувахме с автобус. Правили сме шоу в ДНА-то с ученички, джаз балет. Две от тях тръгнаха към Хисаря с автобуса. В еуфорията, че сме с момичета – ааа-ууу, залисани отиваме и започваме да слагаме уредбите. Викам: Някой да ми е виждал китарата? „Не сме…“ Гледам, гледам – забравил съм я в Карлово. И какво ще правим? Там имаше културномасовик – лейтенант Иван Старото му викахме. Питам – тук китара няма ли? „Спокойно, ще те уредим…“ Води ме в мазето под основната сграда на санаториума и там на ръждив пирон виси китара на ремък. Ужасна, с ръждясали струни, подпухнала, но нямаше как, свирих. Еуфорията с тези момичета стана причина да си забравя, така да се каже инструмента.
– А имаше ли тормоз като млад редник?
– Не е имало истински изстъпления. Имаше шеги – да те направят на телевизор. Седиш, цъкаш с двете си ръце като екран, става 8 часа примерно, казват: „Емисия новини“. Почваш да четеш от вестника старите новини. Говорят си нещо и ти спираш. Те ти казват: Чакай бе, кой те е изключил. Продължавай! И ти продължаваш да четеш… спортни новини. В един момент те изключват… Беше забавно, не е нещо да ти нанася физически поражения. От днешна гледна точка е смешно.
– От казармата научи ли нещо за себе си?
– Много неща. Едното е, че човек трябва да свикне да живее в неблагоприятна среда. Не да брои дните. Имаше песен на Емил Димитров „Сбогом, Мария“ – „…аз ще се върна след 700 дни“. Ако броиш и не живееш през това време, би било кошмар. Трябва да свикнеш да живееш в тази обстановка. Търсех начини да чета, докато другите пушат или почиват. Вадя от джоба малка книжка и чета в почивките. Вечер ставах един час след проверка, имахме право да си шием якички, копчета. И пак четях. Ужасно ми се спеше, пишех много. Там имаше литературен кръжок, един от офицерите беше ръководител, ходех и в него. После започнахме да свирим. Но ако човек гледа само да минава времето и слага чертички за изминалите дни, това може да му докара депресия. Трябва да успееш да си намериш оазисите и повечето хора успяваха.
– Освен музиката защо избра и писането?
– Заниманията ми с поезия предшестваха музиката. Баща ми Любомир Чухов, лека му пръст, също пишеше поезия, макар и да няма книга. Аз от години се опитвам да направя един проект – негови стихотворения, на които да напиша отговори. Бавно напредвам. Той в стихотворна форма измисляше историйки по комикса Пиф, който тогава се продаваше в България. Баща ми не знаеше френски, но гледаше картинките и измисляше истории в стихчета. Това ме зариби от най-малък. Подражавах му, измислях някакви неща в рими. И в 3. клас съчиних доста цинично стихотворение. Даже се чудя сега как съм могъл, но все пак живеех в бойния квартал „Надежда“. И по-големите ме караха непрекъснато да го рецитирам и ми викаха еее, поете, браво! Поете… И аз си викам: Бре, то било хубаво да си поет. И започнах да измислям и за моите съученици римувани шеговити стихотворения. Така тръгнаха нещата. А на китара започнах да свиря по-късно. Имаше една раздрънкана китара на вилата, на която блъсках по струните и вече в 7. клас се записах да уча китара.
– Все пак не ми каза каква ти е мотивацията.
– Да напиша стихотворение – е било все едно да изям шоколад. Децата не го ядат, защото е полезен или за нещо друго, ядат го, защото изпитват огромно удоволствие. И аз, написвайки стихотворение, за мен беше прекрасно. Разбира се, идват допълнителни ползи – в училище ти се радват. Аз ги пишех на последните страници от тетрадките си и редовно съучениците ми се ровеха да видят нещо ново няма ли. Но не съм имал друга идея, просто удоволствието от играта, един вид игра с баща ми. Той беше журналист в БНР. Аз пиша, той пише, съизмервам се с него. Чувствам се по-силно свързан с него, той за мен беше вълшебник. И аз използвах неговите вълшебства, неговите средства за опитомяване на света. Защото писането, както всеки вид изкуство, е един вид опитомяване на света.
– Първата ти книга беше „Градината на слабата реалност“. Тя направи впечатление на критиката и публиката. Какъв е сега светът – на слабата или силната реалност?
– Слабата реалност е метафора – този тип преминаване през живота, който ти дава възможност за различни варианти. Твърдата реалност означава, че прозорецът е прозорец, и нищо повече. А слабата реалност е царството на изкуството. Прозорецът може да бъде метафора, да бъде символ. Клишетата втвърдяват реалността, дори когато тя е метафорична. Обаче този, който се стреми да преодолява клишетата, той непрекъснато създава, битува в слабата реалност. Непрекъснато вади нови смисли, нови образи и това прави света многоизмерен и безкраен. Войната затвърждава нещата, тя ги физикализира. Но събужда до голяма степен енергия за творчество, енергията за превъзмогването на втвърдената реалност. Затова непрекъснато четем украински поети, някои от тях са били в армията, някои са загинали. Излизаха доста и в „Литературен вестник“ и в други литературни издания.
– Войната те поставя на екзистенциалната граница да бъдеш, или да не бъдеш, откъде идем… накъде отиваме?
– Имаме много примери. Димчо Дебелянов показва как творецът би могъл да използва творчеството си за превъзмогване на тази кризисна ситуация, екзистенциална криза за самия него. Личностна първо, кризата в обществото е отделно. Макар че при други хора би могло да бъде обратното, да пресъхне творческата енергия, те да се превърнат в животни. В концлагерите някои хора успяват да генерират енергия от тази екстремна ситуация. Други живеят само за да поддържат искрицата живот у себе си. За различните хора това е различно и никой от нас не знае как ще реагира самият той.
– Ти навлезе и на територията на хайку – източен жанр, твърде синтетичен, докато европейският начин на мислене е предимно аналитичен. По каква необходимост?
– Започнал съм със силно метафорично писане в първите 5–6 книги. Издадох ги в обща книга за 60-годишнината ми под заглавие „Запокитеност“. В тях стремежът ми беше да постигна безграничност на метафоризирането. Но в един момент текстовете ми станаха прекалено декоративни, както е било в началото на XX век по времето на сецесиона, експресионизма, сюрреализма и др. Там образът доминира над смисъла. За мен беше важно да създавам образи метафори, силни, колоритни, интересни, въздействащи и преминах границата на комуникативността. В един момент това се превръща в самоцел. А хайку е форма, която изключва метафорите, изключва силното авторово присъствие, докато метафоризирането демонстрира майсторство. Авторът иска да покаже: Вижте ме какъв съм майстор. При хайку авторът почти отсъства. Хайку е като фотография, но без фотошоп. Снимаш нещо, което вече съществува. Не го манипулираш. Хайку те дисциплинира. Възпитава те в творчески скромност. Не можеш да се надпреварваш със света. По-добре е да имаш око за чудесата на света, покажи ги на хората, а не се опитвай да ги измисляш. Няма да успееш да надхитриш природата. Започнах да обръщам повече внимание на поетическия смисъл. Писането ми се опрости – не само в хайку, а и в другата поезия. Разбрах, че за да въздействат, метафорите трябва да се използват пестеливо, да не си пречат взаимно, трябва да има автентизъм, а не нещата да са претенциозни, да се вижда, че са направени.
– Хайку си има своя азбука на разчитане. Да кажем луната, звездата, цветето, птичето имат особено тълкувание в източните изкуства. Изискват съучастие – читателят, слушателят са почти съавтори…
– Това е деликатната разлика. Кога едно хайку е успешно? Когато види нещо, което е значимо. Изказано просто, но е значимо. Бихме могли да напишем нещо, което прилича на хайку, но не е. Например:
Летен следобед,
слънцето напича
червените керемиди…
Това структурно прилича на хайку, но какво означава? Къде е т. нар. „аха“- момент, който е важен за хайку? Няма го откритието, не си показал нищо, което всеки да не е виждал и да не вижда в момента. Съавторството на читателя все повече се налага и във всякакъв тип поезия. Но в хайку е задължително. Обичам да цитирам едно американско хайку на Керуак. Цитирам по памет в свободен превод:
Снежна буря,
люлеещия се стол на верандата,
се люлее от само себе си.
На пръв поглед прост, безхитростен образ. Няма метафори, няма послание, обаче е като открехната врата, която те кани да влезеш вътре и да си съавтор. Да се питаш защо този люлеещ се стол е отвън? Къде са хората? Има ли ги вътре? Умрял ли е някой? Заминали ли са някъде? И ти можеш да напишеш цял разказ или роман, ако вземеш това хайку като картина. И по една фотография може да го направиш. Но има история или покана за история, или покана за истории. Някой ще каже еййй, това е като на нашата вила еди-къде си, аз така през лятото на люлеещ се стол си четях книга. Какво е станало с тази вила? Или да си каже: Колко ми беше хубаво, а сега къщата се разрушила. Друг ще се замисли: Имах гадже, те имаха на верандата такъв стол, тя седеше да се пече… Възможни са всякакви истории и в това е силата на хайкуто.
– От първата книга досега как се променяха темите, търсенето на екзистенциални отговори? Какви въпроси си задаваш?
– В сравнение с първите книги се е променило много, макар че иначе от последните 4–5 промяната е по-малка и постепенна. Основният мотив или нещото, което се опитвам да изследвам чрез текстовете си – а това не е съзнателно, – са липсата, неосъществеността и неосъществимостта. Това е възможността човек в мирно време да преодолява кризи, каквито може би са и по-страстни от тези по време на война. В мирно време ти нямаш елемента, който кристализира разтвора. При война има нещо, което те мобилизира, стяга те. Не можеш да се отпуснеш. Не съм бил в такава ситуация, но си представям, че ти ако си в армията и си на фронта, не можеш да изпаднеш в депресия, защото трябва да действаш. Може да изпадаш в истерия, в ужас, в транс, но не и в депресия. Докато в ежедневния обикновен живот ужасяващо силно се усещат липси, дефицити, травматични спомени и те те тласкат към депресията. Бавно те разяждат. Понеже не си задължен да действаш, действието е най-силното лекарство срещу депресията. А човек, когато не е принуден да действа, има много време да стои, да мисли нещо, депресията го захапва. Ако трябва непрекъснато да прави нещо, той няма време за това.
– Твоите книги са нещо като опит за противоотрова на този тип разяждане на личността?
– Ами сигурно да. Когато ходя на психотерапия, едно от нещата, които обсъждаме, е защо аз не успявам да се отдам, да се отпусна и да премина през депресията. Непрекъснато намирам начини да я заобиколя. А за да преработиш травматичните състояния, е добре да минеш през депресията. Заобикаляйки депресията, не успяваш да я преработиш, тя си остава. Писането е механизъм за заобикаляне на този травматизъм. Има и други.
– Бил си в немалко журита, преподаваш творческо писане. Наблюдаваш какво става с младата поезия. Накъде върви тенденцията сред младите?
– След този бум през 90-те, когато изведнъж човек получи възможност да се изразява свободно – и поетически, и творчески, и във всякакъв смисъл. Спомням си преди това, като напиша стихотворение и го показвам на баща ми, той казва: това си е само за теб. Не може да се публикува, в него има резигнация. И изведнъж ти можеш да пишеш депресивни стихове, да пишеш цинични, може да пишеш всичко. Това беше освежителен период, в който се пишеше какво ли не. Това беше излаз от една принудена баналност, съобразена с изискванията на социалистическия реализъм. Не може да пишеш сюрреалистични неща или експресионистки и т. н., освен ако някак си не успееш да ги съчетаеш, както се е случвало. Другият вариант е да останеш маргинал, сам.
Освежителен бум, в който се преживя цялата история на поезията от първата половина на XX век чак до постмодернизма. И след това изведнъж започна една друга банализация. Тя не е принудена. Никой не те кара да пишеш така, но ти, без да искаш, се плъзваш по тези вече наложени стандарти. Равнището на съвременната млада поезия е високо, но авторите си приличат. Донякъде това идва от влиянието на свободния стих, който, като че ли освобождава автора да придобие добра поетическа техника. Навремето трябваше да овладееш класическия стих и после евентуално да го разрушаваш, а тук много хора не минават през класическия стих – техният свободен стих се държи като хермафродит между проза и поезия. Все пак поетическият образ е важен. Трябва да има ярки поетически образи – да не са претенциозни, да не са преднамерени, да са естествени и да не са прекалено много. Не са много хората, които са намерили собствения си поетически език. Бих посочил Никола Петров, който придоби сериозна реакция и критически отзиви и от колеги и читатели. Валери Валериев не получава достатъчно внимание, може би, защото неговата поезия е по-затворена. Забележими са Виолета Кунева и Георги Гаврилов. Ани Лазарова пише и свободен, и класически стих. Някой път ги комбинира и постига любопитни резултати. Иван Ланджев също започна да пише римувана поезия, след като е започнал да пише свободен стих. Това пък обратно движение също е много интересно.
– На хибридната писта между музика и поезия ти ли пишеш текстове, или само ги подбираш. Защото в някои случаи музиката пречи на текста, като е много интересна, тя го накъсва, чуваш фрагменти, обаче не може да свържеш цялото. И обратно.
– Ако вземем жанра бард, бардова поезия, основното е текстът. В него е посланието. Музиката има обслужваща роля и много от тези песни са със 3 акорда, които се повтарят. Опитвал съм се да се изхитря в групата „ЛаТекст“. Вземам мое стихотворение, правим върху него музика, рецитирам го, не го пея дори, а Елена Пенева, която е певицата, тя пее нещо около този текст. Той е свободен стих, трудно би могъл да се изпее, а иначе ние сме го структурирали като рок парче. За тази група не съм писал специално текст, може би 1–2 само. Взимаме текстове или мои стихове, или на Иван С. Вълев, който е басист и също и композитор. Но това са си вече готови стихотворения, докато за „Субдибула“, другата група, с която основно работя, там има песен. Дали аз съм я измислил, или някой друг – Венци Дреников, правим текстовете след това. За последното ни парче, най-новото, което евентуално скоро ще пуснем в албума, бяхме в Каварна. Имах идея, там я разработихме, направихме го на парче – една сутрин аз се събуждам, докато другите още спят, и текстът ми дойде в главата. Класически стих, обаче, без да имам мелодия. Певицата ни Ели Раданова му намери мелодия.
Третият модел, в който сме с Иван Христов – също е поет, аз свиря на китара, той на кавал. Правим интерпретации на български фолклор. И там вкарваме наши стихотворения, които ги комбинираме с тези фолклорни любовни песни. Размесваме ги – някъде са между парчетата, някъде някой от нас свири, другият чете, правим комбинации. Има различни рецепти, много различни пътища да комбинират музиката и поезията и това е благодатна почва, защото се занимавам и с двете.
– Ти си съавтор на една пиеса драма. Не са ли те изкушавали други жанрове там, където конфликтът е по-очеваден?
– Затова съм и съавтор, правихме тази пиеса с Александър Мануилов, който се занимава основно с театър, въпреки че беше започнал като поет. Решихме заедно да я правим, защото той има познания как се пише драматургия. Опитвал съм се да пиша нещо като пиеси, книгата ми „По-скоро никога“ има псевдодраматургична рамка: първо действие, второ действие с герои. Имам също „Пиескас и Разказеса“. Комбинация от пиеса и разказ. На пръв поглед драматургични текстове, но аз не претендирам да са истинска драматургия. Затова съм ги кръстил така. Правил съм и други опити, но да напиша истинска пиеса засега нямам ресурс, нямам техниката. А може би нямам и нагласата, но обичам да правя такива опити.
– Като общественик в литературата създаде тези трубадурски двубои. Какъв е замисълът и какво на практика се получи?
– Замисълът беше да превърнем поетическите изяви в нещо по-публично. Ето футболистите играят сряда–събота, такъв цикъл, непрекъснато има интервюта с тях, те се появяват пред хората, едни ги критикуват, други ги хвалят. Един път правят нещо сериозно, друг път всички ги хулят, защото са играли слабо. И треньори, и всички излизат. И си викам защо да няма такъв тип поетически състезания, за да може публиката да бъде по-настървена. Ако излязат двама просто да си четат стихотворения, за публиката не е интересно. А когато има сблъсък, когато публиката, както е в поетическите двубои, гласува и избира победителя, тя има интерес, слуша внимателно. Има си фаворити, дори извънлитературни, някой приятел. Единият поет си е поканил приятели. Та тази въвлеченост на публиката по два начина – първо като участник, ето аз гласувам и се опитвам да наложа моята воля. И второ – зрителна, нещо по-динамично от просто четене на поезия. Този формат имаше добър успех. Постепенно започна да се оказва тромав, дълъг като време.
– Нямаше ли елемент на сблъсък на концепции? Всеки да предлага някакъв начин на писане, като го аргументира…
– Първоначалната идея беше такава. Опитвах се да каня член на Съюза на писателите, който пише класически стих, и някой член на Сдружението на писателите – тогава имаше такова противопоставяне, за да се види сблъсък на естетики и сблъсък на модели на писане, на начини на изразяване. И нещо много важно за мен – да дойдат различни публики. Публика, която не би дошла да слуша автор, който пише свободен стих, тоест привържениците на класическия стих, те ще дойдат, за да гласуват за своя човек, който пише класически стих. Както и обратното. Но в течение на този двубой те може би ще харесат и нещо на другия човек. И ще си кажат: Ето, аз сега ще гласувам за него. Той наистина е по-добрият в случая.
Авторите разшириха своите аудитории и своите публики. Но се оказа тежък формат, труден за организация, времеемък, докато гласува публиката, трябва нещо друго да тече. И затова постепенно спрях да го правя, защото ми струваше много време, нерви, а понякога се получаваха и неприятни лични сблъсъци. Което също не беше моята цел.
– Какво мислиш за войната в Украйна и в Израел. Къде е мястото на справедливостта? На чия страна трябва да застане нормалният човек?
– Всяка проява на агресия е непродуктивна, неморална и антихуманна. Не мога да застана на страната на агресорите. В Русия нещата изглеждат по-ясни поне за мен, в Израел нещата започнаха да се размиват. Първоначално имахме една агресия от страна на „Хамас“, след това всичко това се обърна срещу палестинския народ. Несправедливо е да страдат не тези, които създават условията за военни действия, а тези, които никога не биха го направили. Няма извинение за действия, в които умират невинни хора и от едната, и от другата страна. Как да се избегне това? Нямам рецепта. В Израел има много протести срещу Нетаняху. За мен проблемът идва от управляващите. Трябва да се създават механизми, да се отстраняват тези управляващи, които предизвикват ексцесии, за да ловят риба в мътна вода..
– Как да сключиш мирен договор с кръг от държави, които искат да унищожат твоята държава. Когато клаха евреите от фестивала, се радваше цяла Палестина… Голда Меир им казваше: Когато започнете да обичате своите деца повече, отколкото да мразите нас, ще имаме мост преговори.
– Чувствам се недостатъчно подготвен за тези политически въпроси. Облъчвани сме непрекъснато от информационни оръдия, за които не знаеш кой стои зад тях.
