Сплотяването на екипа идва едва след като първо те смачкат и принизят, така отделният човек потиска егото си, казва лейтенант д-р Станислава Иванова.
Тя е лейтенант д-р Станислава Иванова, един от първия випуск на военните лекари на Военноморското училище във Варна. Крехка, миловидна, но изпълнена с плам и вдъхновение. Откриваме я на полевото учение на Химическите войски на полигона Чубра край Сливен, когато една от жените химици видимо пребледнява и почти поляга на земята, дехидратирана от жегата. Лейтенантът, който носи на ревера си превръзка с червен кръст, реагира светкавично, взима вода и облива лицето на военнослужещата, а след това вади стар аналогов апарат и започва да мери пулса и кръвното ѝ налягане. Измерва го по стария класически начин, като отброява колко пъти бие сърцето ѝ за 10 сек. Пулсът е около 100, а горната граница на кръвното налягане приближава 130, което е висока стойност за жена. „В такива ситуации се пие вода, ако може айрян със сол, нещо кисело, за да се избегне сближаване на долната и горната граница на кръвното налягане”, казва тя с вещина, която изглежда необичайна за това крехко същество.
Когато се качва в линейката – зелена УАЗ-ка на 60 години, става ясно, че това момиче не може да бъде уплашено от трудности. Там се налага да обработи външно нараняване на лакътя на друга военнослужеща. Действа бързо, точно и дисциплинирано, сякаш винаги е правила точно това.
Родена е във Варна, но вместо да поиска да служи във Военноморските сили и ВМА – Варна, избира да отиде в София в химическото поделение към Сухопътни войски в Мусачево. Първо да бъде близко до столичната ВМА, където иска да специализира Инфекциозни болести, второ, за да бъде близко до любимия мъж, който пък служи във военното разузнаване.
„Инфекциозните болести не са строго конкретизирани към един орган от тялото, а обхващат цялото тяло, трябва да имаш общи картина и представа. Стажувах в Инфекциозната клиника във ВМА, където колективът е страхотен.
„Въобще обичам невидимите неща – химическо заразяване, бактерии, но това е интересното – то винаги се крие в това, което не виждаш”, казва 28-годишната Станислава.
Така и кандидатствала в първото класно военни лекари във Варна – заради предизвикателство да е първа и да търси невидимото.
„В гимназията за качество и контрол на храни и напитки ходехме по заводи, следяхме цикъла на производството на храни от началото до края. Независимо от този бум в биотехнологиите, в областта на храните и 3D принтираните храни не избрах това, защото исках да работя с хора. Аз съм комуникативна личност, умея да контактувам с хора, но най-важното – да им помагам. Затова избрах медицината. Kандидатствах в Медицинския университет и в Kолежа към него във Варна, приеха ме за медицинска сестра, за акушерка, лаборант в бакалавърските програми”, разказва лейтенант Иванова.
Преди да излезе класирането, майка ѝ, която е учителка, ѝ казала за новооткритата специалност „военен лекар”. Казала си: „Влизам във ВВМУ”, защото било предизвикателство. Отишла с баща си, там я посрещнала капитан II ранг Румяна Славова, която ѝ харесала. Притеснила се за изпитите по физическа подготовка – километър бягане, совалка, лицеви, коремни, защото никога не е спортувала – дори като хоби.
„В рода си нямам нито един военен, нито лекар. Но бях впечатлена от ВВМУ, като го видиш, вдъхва много респект и очаквания, че точно тук ще ти се случи нещо хубаво. Казах си: „Записвам се” и попитах кога трябва да се явя на следващите изпити”, разказва Станислава.
„Най-трудното нещо във военното училище беше да пречупя себе си към това, което впоследствие видях, че ме очаква. Нямах някого, който да ме подготви за това, което ще се случи там. И най-трудното беше да пречупя характера си и да действам по това, което искат от нас. По устав – да ставам рано сутрин, иначе винаги съм си подреждала стаята и съм била подредена, но да изпълняваш заповеди, някой на твоята възраст да ти казва „Изчисти си кубинките”, „Избърши си праха”, да отговориш „Слушам” и да отидеш да го правиш е трудно. В днешно време е трудно да кажеш на някого отиди да направиш това, без той да отвърне – „Ама аз ли?”, „Сега ли?”, „Няма ли някой друг?”. Там те държи колективът, той е много важен, важни са хората, с които си в една стая – да се подкрепяте и държите. В нашия випуск повече бяхме момичетата, имахме само 4 момчета срещу 12 момичета и това да се подкрепяме ни избута като випуск. Добър екип се прави, когато първо ти смачкат егото и малко да принизят, за да се сплотите след това. Нас това ни избута като випуск докрая”, спомня си емоциите лейтенатът лекар.
Първоначално хибридът, наречен „военни лекари”, бил трудно приет от цивилните им колеги в Медицинския университет и от колегите им във Висшето военноморско училище. „Трябваше да се наложим. През първата година ученето на медицински специалности беше различно от това на студентите от МУ, а в същото време курсантите пък ни се дразнеха, защото излизахме навън всеки ден, имахме достъп до определени нещ”, казва Станислава. И затова трябвало да се наложат и на двете места и да си изградят имидж. Преподавателите пък се отнасяли със снизхождение и помагали. „Успяха да ни нахъсат и да ни кажат, че ние учим медицина и трябва да се съсредоточим върху това. Не да оставим военното назад, но там една крачка назад, една крачка напред, защото ние след обучението си ще се занимаваме основно с медицина. Нашето призвание е да помагаме на хората и преподавателите наистина успяваха да ни нахъсват във военното”, разкрива веруюто си Станислава.
„В училището често можеш да паднеш духом, но постоянно ни окуражаваха и ни казваха – „Трябва, давай, ти си, можеш!”. Така беше до края”, казва жената в униформа.
Станислава Иванова отива в Мусачево и вместо синьо-бяло-черната военноморска униформа облича зелено-кафявата маскировъчна премяна на кашиците.
„Тези хора изискват не по-малко уважение. За да ръководиш хората на полето, ти трябват много познания. Не е само да караш бетеера, но трябва да знаеш колко човека са вътре, обезопасени ли са тези хора, къде отиваш и какво те очаква там, къде да застанеш, как да позиционираш тази машина”, смята Станислава.
Сблъсъкът ѝ с кашиците е по време на първото ѝ голямо бригадно учение на полигона Корен. Там тя се запознава с хората от 42-ри механизиран батальон от Ямбол. „Учението беше в голяма жега, 35 градуса, постоянно имаше хора, събрали границите на кръвното, висок е травматизмът. Има тежки машини, ударен гръб, крак, ръка, постоянно кърлежи. Ваксини, антибиотици, доксациклини се слагаха постоянно. Колежката дори извади кърлеж от слабините на един от войниците”, смее се Станислава. Иначе като професионалист показва как вади кърлежите – с въртене против часовниковата стрелка.
„По време на учението градиш авторитета си всеки ден – от инструктажа за безопасност до начина, по който действаш в критична ситуация. Така се гради доверие и доказваш, че не си зелен, новобранец. Заставаш пред строя и поемаш отговорност. Така те приемат за пълноправен член. Дори и след края на учението ми звънят и питат: Виж ми показанията на ензимите на черния дроб, сега понеже сме край Ямбол, научили предварително, че идвам на „Чубра”, и се обадиха да питат – Как е нашият човек?” След два дни питат – „Какво искаш да донесем, от какво имаш нужда?”. Видели са те в полеви условия, бойна среда, в критични ситуации и вече си един от тях. Това, вярвам, са приятелства за цял живот, които армията създава.
