От 2017 г. до 2024 г. одобрението към НАТО нараства от 28 на 40%, неподкрепящите са 26%, показва проучване на „Алфа рисърч“
Обществените разбирания за геополитическото позициониране на страната са един от основните фокуси на антидемократичната и хибридната пропаганда у нас. Сред страните от Източна Европа България е специфичен казус и своеобразно „слабо звено“ поради прокремълските нагласи на редица политически актьори и доскорошните силни енергийни обвързаности с Русия. Въпреки цялостното одобрение за членството на страната ни в ЕС, а постепенно – и за ползата от присъединяването ѝ към НАТО, в много отношения настроенията продължават да бъдат доста неустойчиви. Хибридността в самите нагласи – от една страна, проевропейски „по принцип“, а от друга, с исторически и носталгични симпатии към Русия, съпроводени от лесно разпалващи се антизападни настроения – помагат на целенасочената пропаганда относително лесно да подклажда съмнения и страхове, да поляризира обществото и да създава благоприятни предпоставки за разколебаност на общественото мнение относно направения евроатлантически избор и степента на идентификация с него.
Това са част от изводите от проучване на социологическата агенция „Алфа рисърч“, поръчано от Фондацията за хуманитарни и социални изследвания в рамките на нейния проект „Социална уязвимост и пропаганда“. Изследователите първо са провели количествено национално представително проучване, а след това – и качествено, с фокус групи, чрез което търсят по-дълбинната мотивация и аргументи на хората по изследваната тематика.
Ясно „да“ за европейската геополитическа принадлежност
Данните от проучването препотвърждават високата степен на подкрепа за европейската принадлежност на България и членството ѝ в Европейския съюз (61% срещу едва 16% неодобряващи). Равносметката за ползите и загубите от еврочленството е с ясно изразен положителен знак (63% спрямо 26%). Основната геополитическа ориентация на страната и основните партньорски отношения също се виждат като обвързани с ЕС (66%). Тези нагласи са водещи в почти всички социални, демографски и електорални групи от населението. Ядрото от устойчивите противници на европейската интеграция се движи между 20 и 25% и е съсредоточено основно сред по-възрастното население.
От 2017 г. до 2024 г. одобрението към НАТО нараства от 28 на 40%. Отрицателните оценки остават почти без промяна (26%–28%), но ако в началото подкрепящи и неподкрепящи са били с равен дял, сега одобряващите членството в Алианса имат ясно преимущество (40%:26%). В същата посока върви и равносметката за това дали България повече е спечелила, или загубила от членството си в НАТО. Съотношението през 2024 г. е 49%:29%, като за последните 6 години дистанцията между двете позиции е нараснала от 5 на 20 процентни пункта в полза на преимуществата от трансатлантическия съюз.
Агресията срещу Украйна ерозира доверието в Русия
Същевременно след руската агресия в Украйна рязко се влошават самият образ на Русия и на Владимир Путин в България – те вече не са определяни като надеждни партньори и „миротворци“, а като непредвидими субекти, които могат да предприемат всякакви своеволни действия, без да зачитат човешките права и националния суверенитет на другите държави. Страхът, че евентуална победа на Путин в Украйна би развързал не само ръцете на Кремъл, но и на други страни да налагат диктата си над по-малките, все по-силно ерозира образа и доверието към Русия. Слабостите на Кремълския режим се виждат все по-ясно и отчетливо, но продължава да съществува разбирането, че поради исторически причини и географска близост „трябва да пазим добрите си отношения с Русия и да не се конфронтираме остро с нея“. Така прагматизмът се очертава водещият вектор в оценките и разбиранията за геополитическата ориентация на България.
Една от най-сериозните бариери срещу влиянието на антиевропейските внушения е мисленето в алтернативата „България извън ЕС“. Осъзнаването на възможните щети за страната при такъв сценарий възпира по-масови обществени импулси към преосмисляне на геополитическия ни избор. Независимо от всички критики към Брюксел представите на мнозинството от българите се различават от обрисуваната от прокремълската пропаганда апокалиптична картина на упадък и регрес на Запада, като най-лошото място за живеене на света.
Антилибералната пропаганда става контрапродуктивна
Това разминаване между разказите, идващи от Москва, и обществени нагласи показва, че от един момент нататък антилибералната пропаганда е станала контрапродуктивна за собствените си цели. Екстремните ѝ стойности в първите месеци от нахлуването на Русия в Украйна са успели да радикализират позициите на някои кръгове, но и да насърчат други да разсъждават в нереалистичната до този момент хипотеза – какво би станало, ако България изпадне в изолация от ЕС и западния свят. За огромна част от българските граждани такъв сценарий е напълно неприемлив.
Пълномащабната агресия срещу Украйна е повратна точка, след която за българите е невъзможно да бъде удържан позитивният образ на Русия като спасител от нацизма и на Путин като „миротворец“. Затова основните линии на прокремълската пропаганда бяха изместени към размиване на отговорността чрез „поделянето“ ѝ между двете воюващи страни, към намаляване на солидарността с украинския народ, дискредитиране на „колективния Запад“, и по-специално на САЩ, чрез засилване на образа им на „световен жандарм“. Всички те намират сериозен отзвук в общественото мнение, поляризират обществото и подхранват различни политически прокремълски проксита.
Един от най-тревожните изводи от изследването е, че в контекста на информационно пренасищане, отслабващ интерес към социално-политическите теми и неструктурирани информационни практики фалшивите новини са нещо, на което започва да се гледа като норма. Те се възприемат като „просто съществуващи, навсякъде около нас и неизбежни“. 45% от респондентите потвърждават, че са попадали на фалшива новина, която впоследствие е била опровергана. Почти всеки втори българин не може да различи дали една новина е истина, или лъжа. Липсата на механизми да се различават, а и на мотивация да се търси проверка са силни фактори за широкото разпространение на пропагандни тези и клишета, които се възприемат като „истина“ и „факт“.
Разочарованието и засилващата се апатия към политическия живот се отразяват пряко и на информационните практики на хората. Спада делът на активно информиращите се по вътрешно или външно политически теми (от 56% на 43%), за сметка на ръст в рядко или изобщо неследящите актуалните събития (21% през 2024 г., при 15% през 2023 г. заявяват, че не следят).
Ехото на дезинформацията
Мнозинството от хората (66%) заявяват, че не споделят новина, в чиято истинност се съмняват, но почти всеки четвърти (22%) е правил това. Най-уязвими са най-младите и най-възрастните, живеещи в малките градове и селата. Те търсят потвърждение на „фактите“ основно чрез близки хора и референтни кръгове, което само усилва ехото и влиянието на подобни „новини“, тъй като липсва какъвто и да било обективен критерий за достоверност.
Голяма част от информационните практики на българите попадат в клопката на постмодерните феномени на бързооборотната и създаваща усещане за хаос информация както в традиционните, така и в новите медии. Като резултат, мнозинството от хората все повече не успяват и дори се отказват от опитите да структурират за себе си този хаос и да изградят информирано мнение. Фактори, които засилват тези ефекти, са доминиращото разочарование и оттам – пълно недоверие в политическите система и класа не само в страната, но и в глобален мащаб. Наред с това спадат интересът и доверието към традиционни медии като телевизии, радио, които биват набеждавани за съюзници на политическата конюнктура. За сметка на това се засилва влиянието на стихийно „връхлитащите“ новини от всевъзможни сайтове, социални мрежи, слухове и др., които допълнително обезоръжават техните реципиенти и отварят поле за проникване на пропагандни тези и внушения.
Като общ извод, проучването показва, че хибридната пропаганда е толкова по-ефективна, колкото повече стъпва не върху ясни опозиции и факти, а върху мимикрия и подмяна. Тя атакува реални, преувеличени или измислени уязвимости на Запада, не за да бъдат те отстранявани, а за да ги покаже като целенасочени и преднамерени действия срещу България (или срещу православието, срещу т. нар. традиционни ценности и пр.). Не на последно място, хибридната пропаганда има успехи и заради пасивността и електоралните калкулации на прозападно ориентираните партии и политици. Няма ясни послания от страна на политическата класа за реалните уязвимости на Русия, нито за онова, което страната ни би загубила, ако излезе от настоящите евро-атлантически партньорства. Също така, премълчавайки широката палитра от основания за принадлежността ни към евроатлантическата общност, темата бива вкарана в своеобразна „спирала на мълчанието“, която създава видимост (но постепенно тя може да започне да се налага и като реалност) за много по-голяма тежест и аргументираност на антизападните настроения и ориентации, отколкото те имат.
