* В казармата изтрезнях от средношколската романтика.
Румен Леонидов е роден през 1953 г. в София. Завършва Българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. По време на социализма работи във вестниците „Студентска трибуна“, „Средношколско знаме“ и в сп. „Факел“. В края на 80-те години сътрудничи на нелегалните дисидентски списания „Мост“ и „Глас“. След това работи в „Литературен вестник“, БНТ, списанията „Български месечник“, „Смут“, „Власт“, „Бизнес уик“, „Книжарница“, вестниците „Поглед“, „Класа“, „Животът днес“. Уволняван е общо 6 пъти.
Като издател ръководи „Свободно поетическо общество“, а след това – издателство „Факел“. През 2010 г. създава сайта Fakel.bg. Негови стихове са включени в антологии на българската поезия по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Северна Македония, Полша, Словения. Превежда от руски и френски. Член е на Сдружението на българските писатели. Издал е над 10 стихосбирки и е носител на български и международни награди за поезия. Член е на много журита в литературни конкурси.
– Спомняш ли си някоя случка от казармата?
– Там попаднах в КЕЧ – както се шегувахме, в Кралските елитни части към Военно министерство. На практика това бяха Строителни войски, които поддържаха военни обекти и жилищни блокове за военни, проектирани от ПРОНО, проектанска организация. Там ме изпратиха заради моето късогледство. Първо минахме военно обучени без стрелби, дадохме клетва без пушки и без кирки на рамо, но падна голяма гонка, строева подготовка, особено сутрин по 5 км бегом с тежки обуща и голи до кръста в студа. Тогава за първи път отказах цигарите.
Сетне попаднах в полезрението на Воннна болница в Пловдив и с едно ромче, стругар от Стара Загора, ни командироваха в с. Поройна, Първомайско. Там строяхме складове за болницата, ние с още двама майстори. Току-що бях завършил първия випуск на Техникума по електроника – и се появи, смешен от днешна гледна точка цикъл от стиховце „Вар и електроника“. Зареждахме бетонобъркачката с вар и пясък, с чакъл и цимент и ги подавахме на мазачите. Бях бял и романтичен дихател, бачках като бригадир идеалист и много скоро по пръстите ми и китките на ръцете започнаха да се появяват болезнени тръпки. Лазеха по цели нощи по ръцете ми и не ми даваха миг покой. Спяхме в киносалончето в местното читалище на походни легла с одеяла от Втората световна война. Нощем будувах, вдигах ръцете си над мен или ги спусках да висят край походната ми постелка. Чувах как плъховете ни се чудят какво правим край техните леговища.
По съвет на военните лекари, които така и не разбраха от какво ми е това страдание, бях пренасочен в друг обект. Там като единствен среднист ме повишиха от редник в младши сержант и замествах старшината, когато го нямаше. Заедно с това ми повериха склада с гипс и цимент, от който редовно се крадяха материали. Така попаднах в ново общество, различно от училищните ми представи. Голяма част от наборите ми бяха турчета от Разградско, българчета с криминални проявления, имаше и роми от Пернишко, дори и един бивш истински затворник. С турчетата се разбирах отлично – работливи, дисциплинирани, държат си на думата, помагах им, когато се налагаше да имат свиждания. С тях нямах проблеми, дори започнах да уча турски. С нашенците не беше така – бяха зли и агресивни, предизвикваха „рязаните“, налитаха на бой дори когато в свободното време ритахме топка.
Техническият ръководител на обекта прикриваше брат си, майстор гипсаджия, който товареше москвича си с чували гипс и цимент. И изписваха нови, и нови количества. Майорът, който отговаряше за нашия отряд, по цял ден играше шах с техническия, пъшкаше, пушеше и пърдеше като кон, без да му пука. Беше едър мъж, с представителна фигура и мустаци, падаше непрекъснато на шах, но с нови сили се навръхляше да се докаже.
Всичко това бе много полезно за средношоколските ми представи за обществото, за живота, който ме очаква. А и гаджето ми извъртя кофти номер и съвсем изтрезнях от романтиката, с която се бях надрусал.
– Как попадна в КМПС „Димчо Дебелянов“ и кои са най-ярките ти спомени оттам?
– Преди казармата кандидатствах в Софийския университет българска филилогия и ме скъсаха – слаб две! А отидох със самочувстието на млад автор, сътрудник на в. „Средношоколко знаме“ и сп. „Родна реч“, публикувал стихове, епиграми, фейлетони и различви журналистически материали. Бях шокиран, но по време на полагаемата казармена отпуска седнах вкъщи и яко се подготвих за задължителната програма. Предишния път писах волни и поетически съчинения и това завърши катастрофално. За моя изненада в последния момент освен политически изпит за кандидадстването в СУ въведоха и допълнително условие – да се явим на изпит по история или чужд език. Затова подадох документи в Пловдивския университет, където нямаше подобни условия.И влязох с много добър успех.
Като студент се оказах в компанията на младите поети Тодор Чонов, Димитър Шопов, Добромир Тонев, Веселин Сариев, Минко Танев, с които основахме Литературния клуб „Гео Милев“ с ръководител Огнян Сапарев. Тогава Огнян също бе млад, но и волнодумен, ходеше с брада и без вратовръзка в университета, беше по-скоро наш приятел, отколкото само преподавател.Преминах на задочно обучение, защото Борислав Геронтиев ме хареса като сътрудник на в. „Студентска трибуна“, където започнах работа. И едва тогава, вече в София, попаднах в кръжока „Димчо Дебелянов“ към Централния студентски дом в София, предвождан от литературния критик Георги Черняков, Бог да го прости!
– Посланието на първите книги („Предупреждение“, „И огънят си спомни за искрата“) как се промъкна през иглените уши на цензурата?
– „Огънят…“ излезе веднага след погребението на Леонид Брежнев. И в суматохата около събитието минаха неща, които инак не биха били публикувани. А и Любо Левчев се беше застъпил за нея, без да я чете, пред директора на младежкото издателство Евтим Евтимов.
Още в казармата осъзнах силата на словото като социално оръжие. Подсказаха ми го песните на Володя Висоцки, които бяха забранени. Зарязах римушките и започнах в прав текст да пиша за нещата, които ме тревожат, ядосват, вбесяват. В онези времена имаше много фалш – от масовата липса на доверие в идеологията на Маркс и Ленин, до липсата на надежда, че този казармен начин на живот ще свърши някога. Например не можех да ида и да видя Париж или Виена, нито Атина или Скопие. Не можех да се поклоня на гроба на прадядо ми войводата Леонид Янков край Гевгелия – Македония, защото този край беше част от вража нам страна.
Започнах да пиша по нов начин, като нагазих в стила на публицистиката, подобна на Стефан Цанев. Но това се харесваше на публиката и дълго време тя ме водеше за носа. Докато разбрах, че от сеирджиите полза за поета няма.
– Как измина пътя към сътрудничеството на нелегалните дисидентски списания „Мост“ и „Глас“. Има ли място на този радикализъм днес в поезията и живота?
– Не, няма. Светът е като изтръпнал крак. Не може да ходи, но може да куцука. Младите поети, които додойха след нас, са хора с друг манталитет, за тях липсата на характер не е важна, но се научиха умело да словоблудстват. Да спят с думите си и да им изневеряват, когато просто трябва да кажат – да или не. Затова мънкат. Но те отдавна не са ми грижа, защото подир тях идват нови, още по-инфантилни инфантили.
– Как създадохте концепцията на „Литературен вестник“ и защо беше връчен на четворката (Г. Господинов, Й. Ефтимов, Б. Пенчев и Пл. Дойнов)?
– Идеята да предадем властта на четиримата студенти, възпитаници на Ани Илков, бе моя – по това време бях зам.-главен редактор, а формално главен бе Едвин Сугарев. Казвам формално, защото той беше депутат, политик, много зает, а и Владо Левчев като зам.-главен напусна неочаквано и трябнаше да го замести някой от наличния състав на вестника. Бях на хонорар и такъв останах докрая.
По същото време екипът ни започна да се разпадна – Капка, жената на Кин Стоянов, напусна и пристана на Волен Сидеров. На нейно място дойде на хононар Валя Радинска от в. „Континент“, намеси се и Миглена Николчина, започнаха естетически боричкания, които преминаха в борба от селски тип… Тогава предложих карето да влезе във вестника. Надявах се, че Господинов и сие ще напуснат кабинетното си начало и ще изведат изданието до обществото, но уви, повредата се оказа в моя телевизор.
– Свободно поетическо общество и взаимоотношенията ти с младите автори, които лансираш. Какво търсиш да намериш в тях?
– Междувременно Владо Левчев замина за Америка, уж замалко, по линията на стипендията „Фулбрайт“, и се наложи, също временно, да го замествам вече в Свободно поетическо общество. Бях напуснал „Литературен вестник“ и се навих да го замествам. Това „временно“ се оказа многоодишна издателска дейност, влачене на книги, пренасяне с личната си лека кола, физически и психически усилия, състезание с комунистите за всяка душа поетеческа – те издаваха млади, и ние тоже. Разделението беше почти като сега – с тази разлика, че левите си имат и днес писателски съюз, а нашият, на демократите антикомунисти, се разпадна отдавна. Натрупах опит в книгоиздаването, в работата с коректори, с технически редактори, с печатари, отвориха ми се очите за тънкости, за които имах представа още в издаването на сп. „Факел“, преобразувано по-късно в издателство. Така накрая се оказах сам в книгопроизводството. Но вече съм към края на това безумие. След Нова година възнамерявам да замразя дейността си – толкова години я карам без редакция, без секретарка, без товарач и разтоварач, без шофьор, с екип само на хонорар… Цялата българска литература буквално е минала през ръцете ми. Виж списъка на издадените от „Факел“ книги. Поетът Георги Борисов вече духна своя „Факел експрес“, време е и аз да издухам моя „Факел“.
– Като правнук на войводата от ВМОРО Леонид Янков му посвети книга. Какви са взаимоотношенията ти с македонските поети при твоите гостувания там?
– И по отношение на Македония бях също романнично зависим. С Невена Стефанова и Борис Мисирков, Бог да ги помилва, първи направихме антология на македонската поезия. Беше малък пробив в отношенията между двата ПЕН клуба. Като внук на Леонид Янков, един от малцината македонски комити, за които има известна народна песен, получих неочакавано и мило внимание. Бях сигурен, че правителството на Иван Костов и това на Люпчо Георгиевски ще възродят нашите братски отношения. Уви, сърбоманите се оказаха по-силни и свалиха проевропейското им управление. А сетне македонските социалисти се оказаха по-европейци от уж десните патриоти. Нещата за мен там завинаги са загубени. Грешките на нашите правителства също помонаха да я докареме дотам, че най-върлият враг на младите макета да са им кръвните братя отвъд границата. В международен план се чудя не кога Скопие ще влезе в ЕС, а кога ще бъде изритан от НАТО. В момента Северна Македония е ухо на Сърбия, Русия и Китай.
– Каква мотивация ти дава християнската вяра и с кои свои страни мислиш, че ще ни е опора в бъдеще?
– Да ходиш по стъпките на Христос не е като да палиш свещици в храма и да целуваш ръката на свещеника. Не е досатъчно да знаеш кой е Йешуа, без да вникнеш в гениалните му разбрания. И да осъзнаеш защо Йоан Кръстител не тръгва подир Месията, а поема по свой път…
– Как си обясняваш, че две православни страни като Русия и Украйна в името Господне се избиват едни други?
– За съжаление, агресията срещу Украйна разголи старите, увиснали меса на стогодишната ни демокрация. След като целият Запад с военната си мощ е безпомощен да пречупи агресора, след като се тутка и колебае за всяка своя миша стъпка, значи ще трябва да изтърпим възторжените крясъци на родните и чуждоземните путинисти, които ще ликуват след края на тази бротоубийствена война. Западът в този му вид не е просто поредното разочарование за света, той подлага на опасност цялата ни християнска цивилизация. Добре е, че ми остана малко живот, да не гледам как умира и тази част от моята романтика.
– Отношението ти към войните – в Украйна и в Израел. Има ли шанс справедливостта и хуманното начало да надделеят, или законът на обречените ще си каже думата?
– Ще се огранича само с две думи – страхливият умира два пъти и напада пръв. И още нещо – завиждам на животните, които убиват само при самозащита!
– Като член на не едно жури – какъв е начинът да няма конфликт на интереси и да са ясни мотивите за наградените творби. Каква диагноза за пътя към наградите е случаят с Елена Алексиева?
– Ако не си професор или доцент, асистент или главен асистент, значи не разбираш от литература. Но обаче, ако си учител на големи ученици, наричани студенти (полковник или подполковник с научна степен), значи си номер едно разбирач на съвременни поезия, проза, публицистика, есетистика, драматургия. Здравка Евтимова и Деян Енев не са доктори на науките, но са супер таланливи писатели. Понякога ги канят да журират. Освен тях има и други доказани белетристи, майстори на прозата, поети, да не ги изброявам всичките… Но какво става, когато Здравка или Деян попаднат в някое жури, в чийто състав преобладават нАучни работници? Те са нулирани. Освен това към всяко жури организаторите винаги прибавят по някой и друг висопоставен чиновник от системата. Или в краен случай заслужила учителка по литература или друго местно просветителско величие.Те обикновено козируват на университетските чинове. Не само защото нямат самочувствие на читатели, но и защото нямат речников състав, с който да се протиповоставят на титулованите даскали. Бил съм малцнство в такива журита и вече не искам и да чуя да журирам поредните постмодерни манджи.
