Червените линии на Москва се оказаха блъф.
На руско-украинския фронт лятото преминава под знака на руския натиск в Донбас, но въпреки това през този месец наблюдателите говорят много повече за това, което се случва в Курска област. Изненадващото нахлуване на украинската армия в този руски район продължава вече повече от две седмици и засега Москва не може да му даде адекватен отговор. Не са оправдани обаче очакванията, че украинците могат да поставят под свой контрол голяма руска територия, която след това да се опитат да разменят за собствените си земи, окупирани от руснаците. Като един от най-големите украински успехи се отбелязва разрушаването на три моста над р. Сейм, което прави почти невъзможно снабдяването на руските войски в Глушковския район на Курска област. Това наистина е успех, но от друга страна – никой няма да взривява мостовете през река, която евентуално смята да премине и да настъпи по-навътре в противниковата територия. Целта на украинците е по-скоро да задържат сегашните си позиции в Курска област.
Смисълът от нахлуването в Курска област е в това да се промени геометрията на войната, да бъде разчупено линейното противопоставяне. Украинската армия демонстрира
самочувствие, маневреност и добро планиране
Настъплението на противниковата територия повдига духа на украинците и показва, че тази война не е игра на една врата. Същевременно то откроява слабостите на Русия – слабо разузнаване, лоша организация при защитата и евакуацията на мирното население, търкания между различните силови ведомства. Стратегическата цел на Киев е да принуди руснаците да прехвърлят в Курска област войски от важните участъци на фронта в Донбас и така да бъде отслабен натискът върху украинската отбрана. В крайна сметка, вероятно това ще се случи, защото за две седмици се видя, че Москва не разполага с никакви тайни резерви, с които да изтласка украинците от Курска област.
Настъплението в Курска област позволи на украинската армия да вземе доста пленници – според някои данни техният брой е толкова, колкото на всички руснаци, пленени от украинците в досегашните месеци на войната. Това е важно, защото така Киев трупа обменен фонд, за да освободи свои войници, държави в плен от руснаците. И още нещо – за пръв път от началото на войната има прехвърляне на население от Русия към Украйна. Досега потокът бе само в обратна посока – хиляди украински деца от окупираните територии бяха отведени в Русия, именно заради това Путин получи заповед за арест от Трибунала в Хага. Сега украинските и някои западни медии показват интервюта с руснаци от Курска област, евакуирани в украинския град Суми. Броят им е символичен, но тук важен е прецедентът.
Нахлуването в Курска област показа колко избледнели или почти изтрити са прословутите „червени линии“ на Москва. При своето настъпление украинците използват американските артилерийски системи „Хаймарс“ и бронирани машини „Страйкър“. А съвсем доскоро Москва плашеше със страшни последствия, ако западното въоръжение бъде употребено за удари на руска територия. Е, сега се видя, че тези заплахи са били кухи фрази. Нещо повече – САЩ, Германия, Великобритания заявиха открито или потвърдиха мълчаливо, че Украйна е в правото си да използва техните оръжия срещу цели в Русия. Засега има едно изключение – британските ракети Storm Shadow. Но нахлуването в Курск е стъпка към крайната цел на украинците – да бъдат премахнати всякакви забрани за удари с подареното или купеното западно въоръжение.
Изненадващото пренасяне на войната на руска територия е знак за
оперативната самостоятелност на Украйна
Високопоставени представители на САЩ, Германия и други съюзници на Киев твърдят, че нахлуването в Курска област не е било съгласувано с тях. И вероятно не лъжат. Това е лош знак за Путин, който храни илюзии, че може да се договори с американците за съдбата на Украйна, без украинците да бъдат питани. Въобще една от най-големите заблуди на Москва е относно това коя е водещата сила в съюза между украинците и западните държави, засега това са Киев и президентът Зеленски, той е лидерът на антируската коалиция.
Подпалването на руската черга откъм Курск обаче не приближава края на войната, дори напротив. Позициите на двете воюващи страни относно разпределението на територии са диаметрално противоположни – Киев не смята да отстъпва Донбас, Крим, Запорожка и Херсонска област, а парламентът в Москва вече ги обяви за част от територията на Русия. И няма „средно положение“, при което всяка от двете страни да направи отстъпки и така да се стигне до мир. Независимо от това от колко тежка геополитическа категория може да е евентуалният посредник в преговорите – бил той Турция, Китай или Катар. Възможно е да се постигне договорка само по второстепенни теми като продоволствената и ядрена сигурност, размяна на пленници и други хуманитарни въпроси, но не и по главното – изходът от войната.
Най-важната променлива в уравнението на руско-украинската война са западните военна и финансова помощ за Киев. Путин разчита, че след президентските избори в САЩ през ноември равновесието на силите ще се промени, ако Доналд Тръмп влезе отново в Белия дом. И наистина, ексцентричният бивш и кандидат за бъдещ президент дава сигнали, че такава промяна е възможна. Той твърди, че ще договори прекратяване на войната „за 24 часа“. Тръмп няма инструменти за сериозно въздействие върху Кремъл, а на Киев той може да повлияе само по един начин – като спре или намали рязко американската военна помощ за Украйна. Или като предупреди украинците, че ще им спре помощта, ако те не приемат преговори и договорка с Москва.
След влизането на Камала Харис в президентската битка в САЩ обаче шансовете на Тръмп за победа намаляха, сега са съвсем малко под 50%. Но дори и той да надделее, едва ли ще успее да спре напълно помощта за Украйна. Външнополитическата машина на САЩ е сложна инерционна система, нейната посока на движение не зависи само от личността на президента. Важна роля има Конгресът, а също и професионалната администрация в Държавния департамент и Пентагонът. Освен това трябва да е ясно, че Тръмп не е непременно проруски настроен, проблемът е по-скоро в неговата непредвидимост. Той просто не разбира и не зачита (а понякога и не познава) съществуващите геополитически ангажименти на САЩ и смята, че всичко трябва да се предоговаря от нулата.
За две години и половина Западът инвестира
огромен военен, финансов и геополитически капитал
в украинската защита срещу агресията на Русия. Макар че не участват пряко със свои войски, САЩ и неговите европейски съюзници са разглеждани като страна в този конфликт. Една евентуална руска победа ще доведе до загуба на инвестираните ресурси, до разклащане на целия международен ред и на глобалната лидерска позиция на САЩ. В тази панорамна картина съдбата на Украйна е най-малкият проблем. Ако Западът не може да накаже агресор от среден калибър, какъвто е Русия, то какъв знак би било това за антизападната суперсила Китай? И ако днес на Путин му бъде позволено да погълне голяма част от Украйна, то какво би направил той утре с малки и слаби бивши съветски републики като Молдова или Грузия?
Поради всички тези обстоятелства е малко вероятно войната да приключи в следващите 10–12 месеца заради крах на Украйна, причинен от внезапното прекратяване на западната помощ. Дори и
при най-лошия сценарий –
връщането на непредвидимия Тръмп в Белия дом и спирането на потока от американски оръжия за Киев, европейците ще останат на линия и едва ли ще позволят Украйна да бъде разгромена.
Засега единственият реалистичен вариант за край на руско-украинската война е свързан с пълното изтощение на противниците и спирането на бойните действия, но без мирен договор или писмено оформено примирие. Но това няма да се случи скоро. А дори и при подобно развитие никой няма да отмени икономическите санкции срещу Русия, заповедта за арест на Путин, издадена от Международния наказателен съд в Хага, претенциите на Украйна за репарации. Конфронтацията ще се запази в леко модифициран вид. Руската военна индустрия ще продължи да работи на пълни обороти, НАТО ще укрепва още по-солидно своя източен фланг, държавите от Алианса ще харчат за отбрана вече не два, а поне 2,5% от своя БВП.
И понеже става въпрос за дълга игра, в един момент може да се окаже, че субективният фактор е много важен. Дали когато наближи 80-те (сега е почти на 72 години), Путин няма да изгуби представа за реалността и да натисне ядреното копче? Или пък в Белия дом да влезе някой още по-екстравагантен президент от Тръмп? Да се надяваме, че в крайна сметка политическата рационалност ще надделее.
