Радослав СИМЕОНОВ
Бойците на полковник Атила Зафиров разбиват двукратно превъзхождащ ги противник и обезпечават превземането на Тутраканската крепост.
Сраженията на Добруджанския фронт от времето на Първата световна война са оставили траен отпечатък върху селищната топонимия в Добричко и Силистренско. Там редица населени места още през 1942 г. са преименувани в чест на прославени полкове, дивизии и пълководци. Може би за някои ще прозвучи изненадващо, но към тези селища трябва да бъде причислено и днешното с. Зафирово. Намиращо се само на около 20 км източно от Тутракан, до 1956 г. то гордо е носило името Генерал Зафирово. Но подвластни на тогавашната политическа конюнктура, новите местни управници решават, че думата „генерал“ не е подходяща и тя трябва да бъде премахната от названието на селото. Така тихомълком, без дори да има официален административен акт, е заличен един от топонимите на българската бойна слава в Южна Добруджа.
В наши дни пътуващите по шосето от Тутракан за Силистра трудно биха могли да се досетят, че с. Зафирово, покрай което те преминават, всъщност е кръстено на изключителния български военачалник генерал-майор Атила Зафиров (1858–1922). С неговото име се свързва
една от най-блестящите български победи на Добруджанския фронт
Победа, без която би бил немислим успехът при Тутракан. В по-старата военноисторическа литература тя е известна като „Сарсанларският бой“, по старото име на с. Зафирово. Тази битка е в известен смисъл подценявана от съвременната историография и затова остава сравнително непозната за българската общественост.
Няколко месеца преди началото на Добруджанската кампания, на 29 март 1916 г., полк. Атила Зафиров е назначен за командващ на Трета бригада от славната Първа Софийска пехотна дивизия. Тя включва в състава си два пехотни полка – 41-ви с командир полк. Хараламби Тошков, и 42-ри начело с полк. Петър Калканджиев. След разработването на оперативния план за атаката на Тутраканската крепост полк. Зафиров получава задача да прикрива откъм Силистра източния фланг на атакуващата групировка. При обявяването на началото на войната с Румъния неговата бригада бързо навлиза във вътрешността на Добруджа и на 3 септември 1916 г. заема отбранителни позиции край с. Сарсанлар по протежение на шосето Тутракан–Силистра. Заедно с нея трябва да действат и ескадроните от 9-и конен полк под командването на подполковник Никола Топалджиков.
Рано сутринта на 6 септември 1916 г., вторият решителен ден от величавата Тутраканска епопея, частите от атакуващата групировка предприемат своя последен щурм към крепостта. За да облекчи положението на своите обсадени войски, Главната румънска квартира нарежда на ген. Й. Басарабеску – командващ дислоцираната в Силистра IX румънска дивизия, да настъпи към тила на българските войски и да деблокира Тутракан. Девет пехотни румънски дружини, придружени от пет батареи и два ескадрона, предприемат бърз марш, разчитайки на своето двукратно числено надмощие, докато българските пехотни дружини в района на Сарсанлар са едва четири.
В 6,00 ч. в щаба на Трета бригада пристигат данни за придвижващи се по шосето от с. Арабаджилар (дн. с. Коларово) към с. Сарсанлар поне две противникови дружини. Почти едновременно с вестта за появата на румънците е получена и телеграма от генерал Пантелей Киселов – командващ ударната групировка при Тутракан, с която той изисква изпращането на един пехотен полк като подкрепление. Но поради вече започналото румънско настъпление последва нова заповед от командването – неприятелските части да бъдат атакувани в движение и след като бъдат разбити, тогава незабавно войските от бригадата да се отправят към Тутракан.
В изпълнение на новото разпореждане полк. Зафиров повежда всички свои налични сили по шосето към с. Арабаджилар. Едва сега обаче той узнава, че срещу него настъпват не две противникови дружини, а цели три пехотни полка, подсилени с артилерия и кавалерия. Единственият изход при тази ситуация е приемането на боя на всяка цена, защото едно отстъпление би означавало оголване на фланга на сражаващите се при Тутракан войски. Полк. Зафиров не се поколебава да вземе единственото възможно решение – стремглаво да се насочи със своите сили към неприятеля и да го възпре.
Към 9 ч. сутринта две пехотни дружини от бригадата се врязват челно в румънския авангард. Развърнати в боен ред към мястото на полесражението, обаче прииждат все нови и нови части на противника, засилвайки натиска срещу по-малобройните българи. Към обяд пристига нова заповед от командването, с която се изисква незабавно един полк от бригадата заедно с артилерия да бъде изпратен в помощ на главните сили при Тутракан, където се решава изходът от войната. Заповедта завършва с думите: „Ако не подкрепите бойците при Тутракан, ще отговаряте с главите си!“. Полк. Зафиров се оказва в изключително тежко положение. В този момент не може да изпрати нито един войник, но знае и какво го очаква в случай на неизпълнение на заповедта на висшестоящ. Съзнавайки цялата своя отговорност, Атила Зафиров нарежда провеждането на обща атака с всички налични сили, а в отговор на заповедта заявява:
„В случай на неуспех, обесете ме на първата върба!“
В боя са вкарани и оставените в поддръжка три роти от 41-ви полк, поведени лично от бригадния командир. Едновременно с тях на щиков удар се хвърлят изтощените от битката бойци на полк. Калканджиев, докато полк. Тошков с две свои дружини предприема отчаяна контраатака „на нож“ във фланг на настъпващия противник, успявайки да разсече бойния му ред. Стреснати и уплашени от неочаквания устрем, румънците започват да напускат полесражението. Страшният щурм на разярените българи превръща стройните им досега редици в безредна тълпа. Отстъпващите захвърлят панически своето въоръжение, муниции и дори шапки. Докато обезумелите от страх неприятелски войници се оттеглят с бягство по шосето към Силистра, мислейки, че вече са се спасили от възмездието на българското оръжие, в района на с. Ялъ Чаталджа (дн. с. Поляна) се разиграва последният кървав епизод от битката. По бягащите румънци откриват огън картечарите от конноартилерийския взвод на 9-и конен полк, а един ескадрон начело с ротмистър Никола Батоев
се врязва с извадени саби в гъстите вражески тълпи
и започва да сече навред. Поражението на румънските полкове се превръща в пълен погром! Безсилни да се противопоставят на българските войски, те изливат своето безсилие върху невинните жители на с. Сребърна, които са подложени на безогледно клане.
Сражението при никому неизвестното тогава с. Сарсанлар има две изключително важни стратегически последици – то не само обуславя крайния успех на Тутраканската операция, но води и до отстъпването на Силистра без бой два дни по-късно. Българските загуби възлизат на 133 убити войници и 2 офицери от 42-ри полк (поручик Райчо Иванов Попов от с. Панчарево и подпоручик Иван Георгиев Аначков от София), докато дадените от противника жертви надхвърлят 1000 души. В плен са взети около 180 румънци, както и много военни трофеи, включително и няколко оръдия.
Самият Зафиров счита победата при Сарсанлар за връх в своята военна кариера. По преценка на командващия 3-та армия ген. Стефан Тошев победата на този ден е на българска страна само благодарение на проявените от бригадния командир светкавична решителност и непоколебимост да приеме боя с по-силния противник. За проявен героизъм в битката полк. Зафиров е награден с български, германски и австрийски отличия, а на 15 август 1917 г. е произведен в звание генерал-майор. Но най-голямата награда за него е признанието на освободените добруджанци. Днес обаче, 108 години след победата при Сарсанлар, най-голямото признание от страна на съвременниците към героя Атила Зафиров би било възстановяване на историческото име на селото. Крайно време е то отново да възвърне историческото си название Генерал Зафирово така, както е било преименувано от признателните добруджанци през 1942 г.
Авторът е главен експерт в отдел „Социални инвестиции и военноисторическо наследство“
