Една седмица стига само за придобиване на първи впечатления от най-голямата държава в Европейския съюз. Макар и със здрав консервативен фундамент, днешна Германия е пъстра, разнолика и сложна. Нашето пътуване започна от Бон – столицата на Западна Германия от 1949 до 1990 г., когато германската нация е разделена в две държави. В края на 40-те години сравнително малкото градче надделява в битка с Щутгарт при определянето на главния западногермански административен център. Смятало се е, че това е временно, докато се подпише мирният договор и Берлин отново стане столица. Мълвата гласи, че Бон е избран по настояване на тогавашния канцлер Конрад Аденауер, който има къща наблизо и не искал да се мести. Мирен договор обаче така и не бил подписан и временното положение станало постоянно за 41 години.
Бон е известен като града на великия композитор Лудвиг ван Бетховен. Днес родният му дом е модерен интерактивен музей. Срещу билет от 14 евро в старинната къща от XVIII век с вити дървени стълби можете да видите изложени партитури, пиано и вещи на композитора. Особено впечатляващи са странните уреди, с които Бетховен се опитвал да компенсира прогресивното си оглушаване и да долавя звуци.
По улиците на Бон е тихо и спокойно, късно вечер – дори пусто. Има много колоездачи, често могат да се видят майки, които возят бебетата си в нещо като кош или ремарке, прикачено към велосипед. Макар че е отстъпил първенството на Берлин, Бон си остава втора столица на Германия. В града на Рейн се намират шест министерства и повече от дузина федерални агенции. Тук са и щаб-квартирите на „Дойче телеком“ и на германските пощи. Тук е мястото да кажем, че Германия е истинска федерация с ниска степен на централизация. Редица държавни институции не са в Берлин. За Бон е ясно, да споменем и Франкфурт на Майн, където е германската централна банка, и Карлсруе – там се намира Конституционният съд.
Следващата ни спирка е малко по-нагоре по течението на Рейн. Това е Кьолн – милионен град, индустриален център, където имахме срещи с журналисти от германското обществено радио. Кьолн е известен преди всичко с катедралата си. Това чудо на готическата архитектура е трудно за описание – трябва да се види. Както отвън, така и безбройните красиви скулптурни фигури и стъклописи отвътре и около входа. Първоначално Кьолнската катедрала е строена от 1248 до 1437 г., но така и не е довършена. През 1842 г. строежът е възобновен и е завършен през 1880 г. В периода от 1880 до 1884 г. тя е най-високата сграда в света – 157 м. Любопитно е, че катедралата оцелява по време на Втората световна война, макар че англо-американската авиация застила Кьолн с бомбен килим. Срещу гарата, която тогава, а и сега е в непосредствена близост до храма, има 14 въздушни удара. Предполага се, че катедралата е пощадена, защото нейните високи кули са използвани за ориентир на съюзническите военни пилоти.
От Западна в Източна Германия се прехвърлихме с влак, следвайки заръките на Европейската комисия да намалим парниковите газове, изхвърляни от самолетите. Пътуването от Кьолн до Берлин по релси отне малко повече от 5 часа. На моменти скоростта, отбелязана на таблото във вагона, надхвърляше 250 км/ч. И все пак германските железници вече не са това, което бяха – пристигнахме с 20-ина минути закъснение.
Берлин е не просто главният германски град, а цял отделен свят – подреден по немски, но и голям, мултикултурен и жизнен. И като стана дума за етническата пъстрота на столицата – в първата нощ там дълго не можахме да заспим от шествията с клаксони и викове на футболните запалянковци, оказа се, че точно в този ден Турция е спечелила победа на провеждащото се в Германия европейско първенство по футбол. Враждебността срещу имигрантите обаче не изглежда толкова голяма, колкото я описват алармистките медии. Хора с различен цвят на кожата вървят спокойно по улиците, возят се в градския транспорт и нито създават, нито срещат проблеми. Най-приятният символ на мултикултурализма на Берлин са ресторантите. Разбира се, опитахме класическите немски вурстове – отлично качество, макара че ставаше дума за непретенциозна бирария на самообслужване. Нашите домакини пък ни водеха все по места, които не се вписват в класическата немска кулинарна традиция – първо в италианска пицария, където сервитьорите бяха млади албанци, после – в луксозен виетнамски ресторант, и накрая – в китайски. Ние пък като истински балканци си намерихме чудесен турски ресторант в Берлин с ишкембе чорбасъ и бахча кебап, в който се разбирахме със собственика на турско-немско-английски.
Всички казват, че берлинските музеи са забележителни, но за тях не мога да говоря – нямах време да ги посетя, стигнах само до едно представление в операта. Разделението на града на два сектора е само спомен, но докато вървяхме в центъра, постоянно питах нашия германски домакин сега в Източен или в Западен Берлин сме. И отговорът не е лесен – Стената е била с много завои, имало е и буферни зони. Класическите туристически клишета в Берлин вероятно всеки ги знае – булевардът „Унтер дер Линден“, Бранденбургската врата и Чекпойнт Чарли – връзката между съветския и западния сектор на града. Заслужава си да се види и обновената сграда на Райхстаха, където прочутият Норман Фостър е сътворил чудеса от стъкло и светлина.
И накрая, за да отида пак – благодарности. Към Министерството на външните работи на Германия, което ме покани на това информационно пътуване чрез посланичката в София Н. Пр. Ирене Мария Планк и към нашите любезни и търпеливи домакини Йорг и Клаудия от „Гьоте институт“.
