Офицерът командва българската рота в Многонационалната бойна група
„Нямаше ли някой кадърен български офицер да сложат командир на батальона, а това турче?“ Такива коментари имало, след като през февруари тази година подполковник Ерхан Сюлейман оглавил 29-и отделен механизиран батальон в Шумен. Псевдопатриотите трудно преглътнали измисленото си его. Вместо да се съгласят, че, за да станеш командир трябва много смелост, да си „окомуш“ и да имаш „топки“, те искали „наше момче“, каквото и да означава това.
Ерхан Сюлейман никога не е бил „наше момче“. Родителите му са обикновени хора, със средно образование от село близо до Добрич. Хобито на баща му е стругът, за който има магически ръце. Това е една от причините Ерхан да отиде да учи в сержантското ж.п. училище в Горна Оряховица. То било 3-годишно, а това спестявало казармата. Ерхан бързо разбрал, че машините и омаслените ръце не са неговото амплоа и кандидатствал във военното училище във Велико Търново. Приели го учи за граничар. След това Гранични войски отишли в МВР, но не го взели за полицай. Накрая станал кашик – мотострелкови профил. Първото разпределение било в 42-ри мотострелкови полк в Ямбол. Стоял една година, понижили полка до батальон, а той си намерил място в Шумен като взводен командир. После зам.-ротен, и ротен командир. По това време армията се съкращава драстично, системата е задръстена и има хора, които стоят лейтенанти по 10 години. „Нямаше вакуум като сега“, казва Ерхан Сюлейман. Той също стои 5 години лейтенант. През 2004 г. като лейтенант отива на първата си мисия в Ирак, а комбат му е тогава подполковник Димитър Шивиков, заместник на батальона е тогава майор Пламен Йорданов, който сега е зам.-командир на СВ. Командирът на ротата му пък е сегашният командир на СВ генерал-майор Деян Душков. Следват още две мисии в Ирак. Четвъртата мисия на Ерхан е в Афганистан, а офицерът е само на 50 метра при едни от взривовете на талибански снаряди в базата в Кандахар, подобен на изстрелите от ракетната установка „Град 21“, при който са ранени петима наши военнослужещи. В този момент Ерхан е до финансовата служба и започва да спасява румънски военни, чието шале е разрушено от взривната вълна. „Шалето беше изтърбушено, едната стена я нямаше. След взрива единственото, което помня, е тишината, няма викове, писъци“, спомня си Ерхан. Разказва как е извличал тялото на един от ранените румънци. Не да се прави на герой, а за да сподели през какво е минал.
Участието в 4 мисии зад граница не дава тласък на кариерата му – когато се връща от третата мисия го назначават за командир на взвод, защото неговото място на ротен командир вече е заето. През 2012 г. става ротен, стои 7 години на тази длъжност. През това време не стои със скръстени ръце. Първо изкарва СТАНАГ по английски, след това 3 пъти кандидатства във Военната академия. Успява да влезе през 2017 г. и през 2019 г. я завършва Военната академия. „Никога никой не е дошъл да каже – ти си наше момче, ще те изпратим на обучение, в академията. Ако някога някой ми е помогнал, това беше моментът когато отидох на курсове по английски, защото стана ясно, че без английски не можеш да растеш в кариерата“, казва Ерхан.
Докато учи в академията получава медал от министъра на отбраната на Украйна. Ротата му е изпратен на полигона „Яворовский“, за да играе противник при сертифицираните на украинските специални сили от американските военнослужещи. Американците поставяли целта, но украинците трябвало сами да определят тактиката на боя в зависимост от контрадействията на противника. Ако не постигнат целта, ги връщали отново да изпълняват задачата. „Бяхме много добри и ги връщаха по 5-6 пъти на задача“, казва Ерхан. Уменията на българите предизвикали възхищението на украинците и на американците.
Подполковник Ерхан Сюлейман няма много опции и след завършване на академията. Отива в Сливен и служи като началник щаб на танков батальон. Две години по-късно отива в Шумен заместник-командир на вече отделния механизиран батальон. От средата на 2023 г. е ВРИД командир на батальона, от февруари тази година е титуляр. „Бях сам. Станах не командир на батальон, а на рота. Във формированието имаше само лейтенанти и аз им казвах как да действат. Така беше и по време на обучението за участието ни в бойната група. Нямам началник-щаб, нямам заместник, понеже беше в дълъг болничен. Батальонът е отделен и е голяма разправия, с много бюрократщина. Има своя финансова служба – занимаваме се с обществени поръчки, договори, плащания. Въпреки това за тази година успяхме да изпълним всички поставени задачи в пълен обем. Учиш се в движение, включително и законодателство“, разказва подполковник Ерхан Сюлейман. – Можеше и друг да изберат за командир, но на никой не му се работи, всеки гледа да мине по тънкото. Сигурно не са назначили, защото съм най-кадърният, ами защото даяня на работа. Попитаха ме искаш, казах „да – аз съм човекът. Ако исках да се скатавам, щях да седя зад някое бюро в столицата. 23 години служба имам като офицер, дето се вика има една приказка – комбат станах, още буците ритам по полето, казва Ерхан. – Проблемът в армията сега е, че има войници и сержанти, но няма офицери. От 20 души кашици завършили военния университет, я има, я няма 10, които отиват по частите, останалите – Военна полиция, ДАНС, НСО…, изчезват. За буците остават другите“.
Участва с много любопитство в организиране на взаимодействието на съвместните операции с италианците. „Италианците правят специален макет на полигона, с разположението на всички бойни единици. В този разбор участват всички до командир на взвод. Върху макета всеки разказва как ще изпълни планирания за него маньовър по установения сигнал върху макета и докладва всичко това лично на командира на батальона. Дискутира се, за да може командирът да се увери, че всеки е разбрал задачата си. На това италианците му викат „Роки трейнинг“, казва Ерхан. Различават се от разборите-партийно събрание, на което командирът говори, а останалите слушат и безпрекословно изпълняват.
Подполковникът е сам и в живота си в момента. Съпругата му Селиме изкарва 10 години като кадрови войник, след това напуска армията. Първо отива в Париж при сестра си, но не ѝ харесва. Мести се в Залцбург, където работи като камериерка в спа-център в санаториум за пенсионери. Двете им момчета също са вече в Австрия, а големият – Едиз, който вече е на 18 години, завършва училище там. Първоначално учи за готвач, но не му е присърце, затова отива в един от големите вериги супермаркети като аранжьор на рафтовете. Но го харесват – и него, и австрийската му диплома, затова му предлагат да започне да учи за управител на магазина. Селиме все по-често казва – тук съм и мъж и жена, айде идвай при нас да бъдем заедно.
Подполковник Ерхан Сюлейман отново се държи като мъж и размишлява пред любимия си аквариум с перуански скаларии. Задачата да е командир на българската рота вече е приета – в следващите 6 месеца той ще служи на полигона в Ново село. Всъщност колко голям може да бъде дългът към родината, към пагона и офицерската чест? Или семейството и личното щастие е по-важно? Въпроси, на които отговорът трябва да даде единствено той.
