Соцносталгията тук те залива на талази и отвлича навътре в миналото.
Накратко, не бях идвал отдавна и нямах почти никакви спомени. Нямах и очаквания. Преди десетина и повече години една позната, която си падаше по мен, ме домъкна за пръв и последен път, но не останах очарован – най-вече от самата нея…
Както и да е, едва това лято открих очарованието на Ахтопол, съхрънил в облика си цяла колекция от носталгични спомени – вечно неизмазани къщи на три ката с избуяла астма на двора, боядисана в зелено метална врата с орнаменти на чайки и платноходки, обозначена с класическата тъмносиня табелка с номера на адреса и името на улицата, примерно „Черноморска слава“.
„Ахтопол се посeщава прeдимно от хoра, които предпочитат усамотение. Курортът е идеален за семейна почивка“, пишат оскъдните сайтове по темата. Не бетонен курорт, а морско градче с костелива черупка, съхранила в себе си съмнителния бисер на общото ни соцминало.
Тук можеш да откриеш фар и пристанище с олющени дървени лодки, каквито ги рисуват маринистите сантименталисти, да преоткриеш вкуса на уличните смокини или пък… да преоткриеш позабравените прелести на жена си.
Именно тя ме изнуди за почивка тук, моята половинка, а нея не можеш я съблазни с никакви отвъдокеански дестинации през девет планини, тъй като страда от неизлечима аерофобия, а и досега не е стъпвала на кораб.
В Ахтопол можеш да отдъхнеш на палатка в близкия къмпинг „Делфин“, предлагат се условия за кемпери и каравани, има и бунгала от шперплат без климатик, същите както във ведомствените заводски бази при плановата икономика. Можеш обаче да си наемеш квартира в града, а ако си падаш по капризите на съвремието, лесно ще се настаниш в хотел от типа олинклузив, с басейн и шезлонги, откъдето да зяпаш прибоя на целомъдрено разстояние.
За онези без собствен автомобил да уточня, че ние пътувахме през нощта с автобус от София. Седем часа с една единствена почивка за тоалетна в покрайнините на Стара Загора, колкото да не се изложим като кондуктор в нужда.
След като се настанихме на квартира с тясно балконче, скосена гледка към морето и плачевен климатик, изпаднахме в колебания към кой плаж първо да се отправим. Моята половинка си пада по класическото плажуване със собствени чадъри в неплатената зона, хавлия до хавлия, докато ужасните чужди деца не спират да те прескачат. Така че се добрахме до Северния плаж, разнообразяван от гледката на споменатия вече къмпинг, разположен в нелогична борова гора, и изгледа на малко скалисто островче, коеото отдалеч изглежда като посипан със сняг поради солта в гуаното на гнездящите там корморани.
А водата… Oт много години не съм виждал толкова чиста и бистра вода. Върнах се 40 години назад и почуствах свободата и безгрижието на онова 10-годишно момче, което скача и се радва на морето. Плажът предлага нелоша комбинация от пясъчно дъно и скали, идеалната за шнорхелинг живописна комбинация от водорасли, скали, ракообразни и рибки. Дори улових с голи ръце две бебета морски игли, които след кратка фотосесия на брега върнах в естествената им среда.
След плажа и задължителната следобедна дрямка се отправихме за лов на забележителности. В Ахтопол, доколкото ги има, те не са пожалени от превратностите. Големият пожар от 1918 г. е пощадил само емблематичната дървена къща в созополски стил, разположена високо над пристанището. Видяхме останки от крепостни стени, Гръцкото училище с шест класни стаи, което днес е превърнато в база на Националната художествена академия и схлупената църквица „Успение Господне“, построена през 1796 г. Докато се лутаме из уличките, които се разклоняват от Крайбрежната алея, откриваме уникално изрисувани калкани на къщи в стил улично изкуство, които придават на Ахтопол ненадеен ърбън вид.
Оказва се, че преди години е организиран фестивал на съвременната градска стенопис. Художници от цял свят изрисуват фасадите на 30 частни и обществени сгради, като крайният ефект е наистина впечатляващ и променя изключително облика на града. Всъщност това е едно от нещата, които вадят Ахтопол от епохата на чавдарчетата и пионерчетата в България.
После се разходихме по главната улица с втръснали ни с китайското си еднообразие сувенири, плажни принадлежности и разнообразни варианти на изхранване – от банички, през понички и дюнери, та чак до порция пържен калкан за 38 лева.
Любимо ни стана бистрото на пристанището, където заради бриза е най-прохладно и можеш да похапнеш рибена чорба, докато гледаш въдичарите на кея и сополивото хлапе, което се опитваше да омилостиви туристите с нанизи от рапанчета и миди.
Накратко, това, което открихме, беше останало с единия си крак в миналото, а с другия, сякаш нетърпеливо бързаше да се изравни с пулса на модерния живот. Вижте, хубаво е в Ахтопол, не споря, но само за 4-5 дни. Не повече. Дотяга му бързо на човек и градчето доскучава. Освен ако не си заклет соцромантик, който си пада по ретропочивки.
