Професор полковник о.з. Димитър НЕДЯЛКОВ
На 9 декември 1916 г. български войници преминават в парад на победата по улиците на румънската столица.
Походът на румънските войски през лятото на 1913 г. в гръб на Българската армия, която през това време се бие срещу сърби, гърци и черногорци, е свързан с безчинства над мирното българско население. В българската народна памет този поход остава под името „кокошкарски“ и нанася тежка рана в българската душа и в нея остава да тлее желанието за възмездие. И то не закъснява в боевете при Тутракан, Добрич и Кубадин, но като че ли все не стига. След славните победи взорът на българските войници се обръща на север – към румънската столица.
Към края на октомври 1916 г. съюзното командване на Централните сили
взема решение да се форсира р. Дунав
и да се подкрепят усилията на немските и австрийските войски, настъпващи към Букурещ от север и запад. За целта е формирана Дунавска армия, състояща се от български, германски и турски части, и е под командването на генерал Роберт Кош.
Подготовката на българските части и съединения за участие в настъплението към Букурещ от юг започва още на 30 октомври 1916 г. със снемането на 1-ва Софийска пехотна дивизия от Добруджанския фронт. Полковете ѝ след триседмичен пеши марш в реални зимни условия достигат на 20 ноември района на гр. Свищов, където заедно с 12-а пехотна дивизия и артилерийски формирования започват подготовката за форсиране на р. Дунав. Реката е преодоляна на 23 ноември с помощта на лодки, моторни салове и шлепове. Полковете на 12-а пехотна дивизия са първите български части, стъпили на румънския бряг. Там вече са формированията на германската 217-а дивизия. Три български конни полка минават Дунав при Русе, за да се присъединят към двата кавалерийски полка и заедно да сформират конната дивизия на Фон дер Голц.
Така сглобената групировка на Дунавската армия се развръща по фронт за настъпление срещу Букурещ. Дивизиите отначало настъпват, без да срещнат сериозна съпротива.
Румънците са се укрепили здраво около столицата си и не смятат да я дадат без бой. Те са подпомагани от руски войски и френски специалисти. Заповедта на командващия румънската отбрана генерал Константин Презан е „да се бие противникът, където и да се срещне“.
На практика обаче това не се случва.
В боевете при придошлата река Няжлов на 28 ноември 1-ва Софийска пехотна дивизия пленява 16 офицери, 840 войници, 2 тежки, 5 гаубични, 25 полски и 7 малокалибрени оръдия, 3 аероплана, 31 ракли, 8 картечници, пушки, снаряди и други материали.
Същинската операция по овладяването на Букурещ започва на 1 декември 1916 г. От север и от запад към румънската столица настъпват немски и австрийски войски. Срещу оказалата се най-близо до столицата Дунавска армия румънските и руските дивизии организират мощна контраофанзива. Освен че задържат настъплението, на 1 декември румънска дивизия се вклинява в стика между 12-а българска и 217-а германска дивизия и обхваща в тил и фланг немските полкове.
Немците започват да отстъпват, което поставя 12-а дивизия в трудната ситуация на 2 декември сама да води жесток бой с превъзхождащи сили на противника, за да удържи рубежа Епирещ–Сингурени. Положението е спасено от подходилите резерви. На 3 декември се възстановява връзката между българските части, 11-а баварска, 26-а турска и конната дивизия. Те настъпват устремно и румънската дивизия е отхвърлена на изходните позиции.
В същото време при Калугарени 41-ви и 42-ри пехотен полк от състава на 1-ва Софийска пехотна дивизия са подложени на яростни контраатаки по целия фронт на настъплението им. На три километра зад полковете е придошлата река Няжлов. Всяко разколебаване би довело до изтласкването им към реката и поражение. Срещу 41-ви полк действат пет полка на противника. Командирите на дружини организират на свой ред контраатаки, но те само временно задържат противника. В 2,30 след пладне с нови сили противникът настъпва с поддръжката на бронирани коли. Плътният им огън коси редовете на нашите войници и убива бойния им дух.
В настъпилия решителен момент командирът на полка подполковник Хараламби Тошков се обръща към тръбача и му заповядва да свири сигнала „Атака“. Обаждат се тръбите на съседния 42-ри полк.
Мощен вик „Ура!“ се изтръгва от хиляди гърла.
Безумната атака „На нож“ с хилядите блеснали български щикове стъписва румънците. Те обръщат гръб и бягат отвъд укрепените си линии. В български ръце се оказват 28 новички оръдия.
Пак по фронта на 1-ва Софийска пехотна дивизия срещу 1-ви и 6-и пехотен полк настъпва цялата 40-а пехотна руска дивизия. Руснаците са спрени с точен пушечен, картечен и артилерийски огън, а след това са принудени да се изтеглят на началния рубеж.
Кръвопролитните боеве по цялата линия на съприкосновение продължават и в следващия ден, в който съпротивата на румънските и руските войски е пречупена. На 6 декември разездите от 7-а германска конна дивизия под командването на генерал Ерих фон Фалкенхайн влизат в Букурещ. Румънските части изоставят Букурещ и се изтеглят през Влашко към Молдова. Кралят и правителството се спасяват с бягство, а новата румънска столица е гр. Яш.
Два дни след края на сраженията командирите на българските 1-ва и 12-а дивизия се обръщат с молба към немското командване техните полкове да преминат в тържествен марш през Букурещ. Желанието им не е уважено, но вместо това на 9 декември българска сборна дружина от пехотинци (с представители на всички роти от дивизиите), артилеристи и пионери участват в общия парад на победителите.
Така завършва операцията за превземането на Букурещ. Възмездието за „кокошкарския“ поход е пълно. Записана е нова, славна страница в българската военна история. Българските войски енергично преследват отстъпващите румънски и руски войски до р. Серет.
България като съюзник на Централните сили също е задължена да изпрати тук свои войски, които
да отбраняват фронта заедно с германски и австрийски войски.
Българският участък е с дължина около 20 км и се простира в най-южната част на Серетския фронт. Участъкът отначало се заема от 12-а пехотна дивизия, а след това от Сборната дивизия на генерал Тодор Кантарджиев. Най-сериозното предизвикателство пред нашите войски се оказва липсата на каквито и да било фортификационни съоръжения. Те са абсолютно наложителни предвид равнинния и блатист терен на местността. При сурови зимни условия започва изграждането на две укрепителни линии зад предните постове.
Срещу нашите войски са разположени руски части от 3-та Сибирска дивизия. През зимните месеци на 1917 г. най-голяма заплаха за българските войници представляват изненадващите нощни руски нападения. Като най-ефективно противодействие от българска страна се утвърждава предприемането на подобни рейдове към руските позиции.
Кулминацията на руско-българския военен сблъсък на Серетския фронт е в края на юли 1917 г. Тогава в продължение на четири дни руската артилерия предприема непрекъснат масиран обстрел над българските позиции. Въпреки причинените разрушения на фортификационната система руснаците не успяват да пробият фронта. Последният съществен опит на противника да постигне някакви резултати датира от втората десетдневка на август. В крайна сметка руснаците са спрени на втората отбранителна линия, но с цената на много жертви от страна на двата български полка. През следващите дни с помощта на германски части, снабдени с огнехвъргачки, българските войски успяват да възстановят изгубените си позиции.
След октомври 1917 г. интензивността на сраженията на Серетския фронт рязко спада поради избухналата в Русия болшевишка революция. На 9 декември 1917 г. в гр. Фокшани е подписано примирие между двете воюващи страни. Главната квартира решава да започне поетапно предислоциране на Сборната дивизия към Македонския фронт.
Бойните действия на Серетския фронт трябва да бъдат възприемани като успешно продължение на блестящата Добруджанска кампания на Трета българска армия. Те са не по-малко кръвопролитни и ожесточени от сраженията, които българските войски водят на други фронтови участъци по време на Първата световна война.
