Когато още не говорехме за Алианса. От „само партньори и добри приятели“ до пълноправно членство.
По повод 75-годишнината от основаването на НАТО и 20 години от пълноправното ни членство, потърсихме за разговор един от първите наши военнослужещи, които са работили активно по линията на интеграцията ни в Алианса – полковник о.р. д-р Иван Миланов. Той е оглавявал дирекцията за НАТО в МО и е офицерът, който най-точно може да разкаже за пътя ни към пълноправното членство и промените, които настъпват с него и в нашата армия, и в НАТО.
„Още през януари 1993 г. отговарях за САЩ, Канада и Великобритания в Министерството на отбраната (МО), след това ръководих направлението за Западна Европа, САЩ и Канада – в края на 1993 и началото на 1994 г. В края на 1994 г. бях поканен да ръководя направлението за НАТО. Това направление беше в рамките на Дирекция „Международна дейност“, спомня си офицерът от резерва.
„Преди 1989 г. във армията не се толерираше изучаването на чужди езици от офицерите. Служех в дивизионния инженерен батальон на 7 мотострелкова дивизия в с. Бояново и сам започнах да уча немски език. Бях помолен учтиво, но доста твърдо, да спра. Разрешено беше да се изучават чужди езици само на служещите във военното разузнаване и то тази част от него, която се занимаваше с външното разузнаване. Гръцки, турски, английски и френски бяха основните езици, с които се работеше. В първите години след 1989 г., когато се създаде Дирекция „Международна дейност“, първите хора, които бяха подходящи за работа там, бяха разузнавачи, с изключение на мен и още една колежка“, разказва полковник о.р. Миланов.
България е сред първите шест държави, които се присъединиха към инициативата „Партньорство за мир“ (ПЗМ) през февруари 1994 г. Това стана с подписването на рамков документ от тогавашния президент Желю Желев, в който са посочени критерии, на които страната ни трябва да отговаря, за да работим съвместно, като основното е да има действаща демократична система на управление. Целта е да участваме в съвместни операции по подържане на мира и за да повишим нашата оперативна съвместимост.
„Бях назначен за ръководител на направление НАТО. Малко по-рано беше изготвена първата Годишна национална програма по „Партньорство за мир“. Бяха планирани участията ни в различните комитети и работни групи на НАТО.
Повечето от тогавашните командири бяха учили в СССР и когато аз отивах да поискам някакви данни, получавах директен отказ. Първоначално всичко беше много трудно. Над 70% от участието в работните групи на НАТО беше финансирано от Алианса и много офицери ходеха там като на екскурзия. Това въздействаше негативно и върху нашия образ, но и върху крайния резултат. Успях да пресека това“, категоричен е офицерът от резерва.
Тогава все още не се говори за членство в НАТО. Тогава се говори само за това, че ще бъдем партньори с НАТО и просто едни добри приятели. През 1994 г. по време на правителството на Любен Беров, никой дори и не си помисля за реално членство в НАТО. „Позволих си на един форум в Оберамергау, когато бях още подполковник, да направя анализ и да заявя позицията си, че членството ни в НАТО няма алтернатива. Тогавашният заместник-министър ми каза да се готвя за уволнение. Не се стигна до там. Всичко се промени, когато официалната държавна власт прие като приоритет членството ни в НАТО.
Извикаха ме при министъра на отбраната. Влязохме на Военния съвет. Представиха ме като човека, който отговаря за членството в НАТО. Всеки който отиваше от България да работи в различни структури на НАТО отиваше там с пълномощия и като се връщаше, даваше отчет. Разходите в бюджета ни бяха намалени с 60% и се повиши ефективността на повече от 90% изпълнение на Индивидуалната годишна програма по ПЗМ. Колегите ни от НАТО не можеха да повярват, че това е възможно и на следващата година изпратиха делегация, която да провери, дали наистина се справяме. Аз бях единственият представител на страна-партньор, поканен да изнесе презентация през първия ден на Годишната планираща конференция на НАТО в Оберамергау“, в който участваха само страните-членки на Алианса, спомня си офицерът от резерва.
Направлението за НАТО в МО става дирекция, където са структурирани отдели по всяко направление и се работи почти денонощно, защото има 82 Цели по оперативната съвместимост на въоръжените сили и четири кръга преговори за пълноправното ни членство.
Всички говорят за точна дата на членството ни на 2 април 2004 г. Но се оказва, че това не е датата. „Реалното ни членство в НАТО е, когато Народното събрание ратифицира Северноатлантическия договор, но фактическото членство е, когато е депозиран пакетът от документи от премиера Симеон Сакскобургготски във Вашингот и тогава датата е 29 март 2004 г. На 2 април просто беше проведена официална церемония по издигане на националните флагове на седемте новоприети страни“, разказва първият ръководител на дирекцията за НАТО в МО.
Той има два мандата в НАТО като представител на министъра на отбраната и е член на Комитета на НАТО по отбранителна политика и планиране, както и първият представител на България в Групата за ядрено планиране.
„В началото имахме офис на България в НАТО – две стаи: в едната беше представителят на МВнР, а в другата-двама офицери за връзка. Първи офицер за връзка в НАТО беше майор Никола Яков (от отдел НАТО на Дирекция „Международна дейност“-МО). Също така военният аташе в Белгия адмирал Странчевски беше дефиниран като такъв и участваше в работата на военните органи в рамките на инициативата „Партньорство за мир“.
„След Яков бях аз. Водехме се към посолството на България в Брюксел. В последствие развърнахме Мисия на България в НАТО – на мен се падна задължението да го осъществя. Бяхме настанени в отделна сграда, която беше кръстена на името на Манфред Вьорнер. Промениха се и длъжностите ни. Вече не бяхме офицери за връзка, а аз бях назначен на длъжност съветник по въпросите на отбраната (т.е. бях първия съветник), а полк. Ефрем Радев – за военен представител (първият такъв). Така че, за историята това са първите офицери, вече като официални членове на Мисията към НАТО. След това военен представител беше генерал-майор Орлин Маринчев, последван от генерал-майор Съби Събев и т.н. Съветниците по въпросите на отбраната участваха в работата на органите, свързани с отбранителната политика на НАТО и страните-членки (основно в Комитета по отбранителна политика и планиране) и работеха в непосредствено сътрудничество с колегите от МВнР, а военните представители участваха в работата на Военния комитет на НАТО. Пояснявам го, тъй като е важно да се изясни подчинеността им – съветникът по отбранителна политика представлява министерството, а военния представител – Генералния щаб. Двамата представители си сътрудничеха по хоризонтала. В последствие имаше период,при който настъпи изкривяване – представителят на министъра на отбраната беше поставен в подчинение на военния представител, което показваше тотално неразбиране на начина на функциониране на НАТО – военните експерти дават своята експертиза, подпомагайки политическите органи да вземат решения и в последствие организираха чисто военното планиране в изпълнение на политическите решения на Съвета. Тази деформация продължи няколко години и сега разбирам, че отново всичко е на мястото си“, посочи в заключение полковник о.р. д-р Иван Миланов.
„По отношение на войната на Русия срещу Украйна, бих искал да кажа, че в науката има много ясна дефиниция, кога едно нещо е криза, операция или война. Това е една пълномащабна война. Тук става въпрос за една страна, която наруши суверенитета на друга страна. Не мога да подкрепя постигането на политически цели с цената на човешки животи“, каза в коментар по актуални теми полковник о.р. Миланов.
Фото архив на полковник о.р. Иван Миланов
