Картини и бои вместо генералски жезъл в скъсаната си раница носел през годините о.з. майор Володя Казаков.
В горещ августовски ден разговаряме с художника Володя Казаков, майор от запаса, в прохладата на Военния клуб в хубавия център на Ботевград. Пред клуба завинаги остава оръдието, което самият той е донесъл от Велико Търново. За едно друго оръдие с фатална роля в живота му ще стане дума по-късно в разказа. А самият Володя, майор от запаса и художник от много години, е от стар оряховски род. И е роден на Дунава. Наричат ги казаците откъм бащина страна, но нямат нищо общо с казаците, казва той, защото историята е друга.
След поредна война преди два века 50 семейства от Оряхово и 70 от Поморие се заселват в Бесарабия. Там основават най-голямото българско селище днес извън България с 10 хиляди жители българи, според данни отпреди 10 години, заселени като колонисти в бедната задднепровска област в село Паркани на брега на Днепър. И досега семейството му има роднини там, но през годините част от фамилиите се завръщат. В повечето от полковете в Руско-турската освободителна война имало много българи от тази Одеска област. В един от полковете участва и роднина на семейство Казакови от фамилията от бесарабските земи, ранен в сраженията при Плевен. В историята на рода една нишка свързва прадядо на Володя Казаков с този останал по-късно тук бесарабски българин. След обир на хазната, луди-млади те „прескочили” отвъд Дунава в селища, заселени също с българи, за което пише Стоян Романски. Като на филм и тях ги обират…Има и поговорка от това време: да не си магаре в Оряхово, цигулка в румънско и снаха в казашкия род.
Няма военни в рода на Володя, а неговата военна служба на артилерист го води от Гара Пирин в Ботевград през ноември 1973 г., а после и в Самоков. И днес казва, че неговата служба в Ботевград е била много интересна,
оттук минавал цветът на Българската армия в артилерията
в дивизиона, който обслужва учебния процес на запасните офицери. А по-късно се превръща в школа за преподготовка на запасни офицери. От първата до последната дата на службата си не е имал „празен ден”. През лятото, докато си „почиват”, на преподготовка идвали запасни, служили в Транспортни или Трудови войски и в ротата, която командвал Володя Казаков ги подготвяли за мерачи на минохвъргачки, на оръдия. Идвали 6 години и от африкански държави, подготвяли ги да действат с минохвъргачка и гранатомет. След 1989 г. съкращават школата и той заминава на служба в учебен център в Самоков. Но през тези години не спира да рисува, което се превръща в релакс, в опознаване на самия себе си, в път към твоя храм. Казва, че никой през времето на военната му служба не е пречел на страстта му да живописва – пейзажи, портрети, всякакви жанрове: обръщаш се, забравяш плаца и влизаш в друг свят. Правел надписи и в поделението, когато трябвало. Често се казва: било е друго времето, а той смята, че хората са били други – „не бяха лицемерни”. Лицемерието е тема, която го докосва през годините.
След служба през 70-те години в читалището двама професори, сценограф и плакатист, провеждали няколко години подред 6-месечни курсове по рисуване, а идвал и резбарят Преслав Кършовски – било като истинска подготовка за Академията в София. Така се докоснал до основите на академичното рисуване.
Володя Казаков не е от тези, които са рисували от съвсем малки, но по-късно в училище учителят му по физическо „водил” и рисуване и му възлагал да прави лозунгите за празниците. В 7-и клас в училище ги посетил художник, който набирал ученици за художествената гимназия, днес „Свети Лука”. Но в сметките на баща му нямало пари за издръжка в София и Володя започва да заляга на спорта, на китарата, създали група.
Така не се среща професионално с рисуването
От над 20 години се занимава с абстрактно изкуство. Онези курсове му помогнали. В последната си изложба в залата на новия хотел в града, е изложил и абстрактни платна, и натюрморти с нарисуваното грозде и домати от градината – за зрители според вкуса. От 30 г. Володя Казаков е член на Съюза на българските художници. Но пътят дотам бил дълъг, има над 120 изложби по пътя си. И то къде ли не. Освен в България и навън – в Дом Витгенщайн във Виена, в Париж, Копенхаген, Прага, Братислава, Берлин. А също и при българите от Банат, от село Стар Бешенов, до унгарската граница, където стадионът носи името на Христо Стоичков. Докато сегашният депутат в румънския парламент Георги Наков е кмет на Стар Бешенов, самият Стоичков прави първата копка на стадиона. А нашият герой Володя Казаков присъства като „замесен” в тези отношения. Там и досега провежда и пленери. Контактите му са и професионални, и сърдечни – с хората в Банат, където се говори български. Всъщност, няколко години преди да се пенсионира през 1999 участвал и във „военна” изложба „Талантите с пагони” в Пловдив. Участвал пилот, моряк, подводничар, дори генерал. Накрая имало купон, а Володя „се отчел” с оряховско вино с аромата на северозапада – на сорта отел.
Казва, че в казармата всичко му било сиво, но имал принцип – да не се вживява и взема насериозно, а рисуването, картините вместо генералски жезъл стояли в скъсаната му раница през годините. На сцената на Военния клуб в Ботевград повече от десет години със собствена банда свирели на разни тържества, самият Володя – на бас китара и на акордеон. Втори път се учил отначало да свири след като войник изпуска затвора на оръдието, не дотиква снаряда до камерата и то засича. Било оръдие като това пред Военния клуб. И пръстите на Володя попадат между затвора и гилзата… Тогава изкарал стрелбите докрая, било август 1978-а, а младата лекарка обработила раните без упойка.
Не се изживява като преподавател по рисуване на децата, които идват в клуба, но показал на тези, които направили наскоро изложба със свои рисунки, техниката на рисуване с балони. Било не по-малко интересно и на възрастните.
Сега, когато усеща годините зад себе си и като урок, казва че неговото поколение било възпитано, че
няма по-важно от това да работиш за държавата си
по което се равнявал и в службата си. Той обича да чете и по-късно, с жизнения си опит започва да разпознава лицемерието. Но открива и светлината на изкуството.
Казва, че не познава „отвътре” армията днес, но продължава в интернет да следи публикации и репортажи от военни учения в Ново село, занятия на полка в Асеновград и на други полигони. А въпреки дългия си и честно извървян професионален път, а може би точно заради него, казва че днес е антимилитарист до дъното на душата си.
