Автор: Доц. д-р Светослав Живков, Софийски университет
Берлинският договор от 1878 г. разделя българските земи в различни териториално-административни образувания.Но още тогава е ясно, че ядрото на бъдещото национално обединение ще е Княжество България. От една страна, в този договор се казва, че Източна Румелия трябва да е османска провинция под пряката власт на султана, но от друга – има добавка за административна автономия на тази област. Т.е. тя няма да е провинция от рода на останалите вилаети. Главният управител на Източна Румелия се назначава от султана, но със съгласието и на Великите сили, които действат като гарант. Този управител не е непременно българин, но е задължително да е християнин. И така сюзеренитетът, върховенството на Високата порта е ограничено от Великите сили.
По-същественото, което изисква Берлинският договор е, че Източна Румелия трябва да има своя Органически устав, т.е. конституция. И той трябва да се изработи не от султана, а от специална европейска комисия, в която влиза и представител на Османската империя. Именно наличието на особен устройствен закон дава известна автономия на Източна Румелия. От гледна точка на международното право Източна Румелия не е държава, но фактически след Берлинския договор тя се изгражда като втора българска държава. Това не е противозаконно, а става заради възможността на българския политически елемент да вземе надмощие още при първите избори за Областно събрание. Източна Румелия има правителство, наречено директорат, с 6 министри – директори, модерно изградена съдебна система, и ред модерни институции, някои от които ги няма дори и в Княжество България. Като например – Административен съд, какъвто в София се създава чак след Балканските войни. Надмощието на българския елемент е освен политическо, и културно. А и икономическо, защото успяваме да изтласкаме от позиции гръцкия фактор в тези области. Отсъстват и турски войски, макар според Берлинския договор султанът да е имал право да разположи гарнизони по границите на областта.
Източна Румелия има своя армия, която в онези години се нарича милиция – създадена чрез наборна военна служба, обучавана от европейски и малко руски офицери.
Главна фигура сред организаторите на съединистката акция е Захари Стоянов, председател на тайния Български централен революционен комитет. Той е уж таен и би трябвало да е нелегален, но за него знаят всички – както обикновените българи, така и властите. Поне до юли 1885 г. той извършва пропагандна дейност чрез вестник „Борба“, това е един от най-четените вестници в Източна Румелия тогава. Идеята за Съединението се пропагандира и на различни празници – годишнини от подвига на четата на Хаджи Димитър, от рождението или смъртта на Христо Ботев и т.н. Този комитет започва да организира съединистката акция и през юли-август решава, че работата няма как да стане без войската – и започват контактите с Данаил Николаев.
Самите организатори предвиждат Съединението да се обяви малко по-късно през септември. Но ентусиазмът на българите е бил толкова голям, че общественото движение реално започва да изпреварва събитията и действията на организаторите. На 2 септември в Панагюрище
група младежи в ученическа възраст обявяват Съединението.
Властите ги арестуват, но обществеността в града обсажда местния конак и те са принудени да ги освободят. В Голямо Конаре(днешният град Съединение) известният Чардафон(Продан Тишков) също обявява Съединението. Той организира чета и заедно с друга чета от Чирпанско тръгват към Пловдив да го превземат. Докато стигнат до столицата на Източна Румелия, на 5 срещу 6 септември войската си свършва работата.
Съединението не става с въстание или революция, а с един на практика безкръвен военен преврат.
Румелийската войска е била посветена в заговора. Ръководена от майор (и бъдещ генерал) Данаил Николаев, тя обсажда конака на южния бряг на Марица, арестува през нощта главния управител Гаврил Кръстевич и обявява Съединението.
Самото организиране и осъществяване на Съединението си е българско дело и то не на българската държава, а на българите в Източна Румелия. Правителството в София е скептично, а министър-председателят Каравелов съветва организаторите да кротуват. И рисковете наистина са били големи. Князът, като човек на честта и военачалник, реагира по-позитивно. И е факт, че два дни след Съединението той издава прокламация за приемане на този акт, а на 9 септември вече е в Пловдив и се обявява за княз на Северна и Южна България.
Първоначално великите сили реагират на събитието с изненада и известна резервираност. По принцип всички притискат Османската империя да кротува и да не започва военни действия срещу България. И може би това е основната причина да няма турско-български военен конфликт. В дните около Съединението турските части успяват да окупират Кърджалийска околия. Свикана е международна конференция в Цариград, която трябва да реши проблема с нарушаването на Берлинския договор. И в хода на преговорите става ясно коя велика сила каква позиция защитава.
Най-изненадваща е негативната руска реакция.
Самите руски офицери от източнорумелийската милиция приветстват Съединението, но от Петербург идват съвсем други директиви. Най-битовото обяснение за руската враждебност към Съединението е в лошите отношения между двамата първи братовчеди – българския княз Александър I и император Александър III. Но по-същественото опира до това каква трябва да е българската държава в руските планове. Голямата славянска държава на Балканите е по-скоро митология, това е проектът за Санстефанска България на граф Игнатиев, а не на руската дипломация в Петербург. Русия разглеждат българското княжество като естествен съюзник в бъдещата борба за Проливите и съответно българската армия като сателитна.
В руския проект България трябва да е държава-сателит на Русия. Но водещата причина Петербург да се обяви срещу Съединението е фактът, че управляващият елит на България иска да управлява една свободна и независима страна, а не да бъде руски протекторат. Оттам идва и българо-руска разлъка, започнала да се оформя още през 1882-83 г. около Режима на пълномощията. Затова Русия поема курс към детронирането на княз Александър I. Всъщност Съединението не успява да предотврати отстраняването на княз Александър, но забавя преврата срещу него, той се случва през август 1886 г.
На пръв поглед позицията на Великобритания след Съединението е изненадваща благосклонна спрямо българската кауза, защото Лондон традиционно е приеман за защитник на Османската империя. Но ситуацията се променя след като геополитическият избор на султана се преориентира в полза на Германия. На тази база Великобритания се превръща от пръв приятел на Османската империя в неин противник. Това обяснява и по-благосклонната позиция на Великобритания
към Съединението. Източна Румелия формално остава на картата на Европа до българската независимост, прокламирана през 1908 г. Но през септември 1885 г. източнорумелийските институции престават да съществуват, местната милиция е инкорпорирана като част от Българската армия. А руските офицери се изтеглят през октомври от цяла България.
Съединението е защитено блестящо в Сръбско-българската война. На фона на Балканските и Първата световна, тя може да изглежда като махленска свада, в която загиват „само“ под хиляда души, но това е бойният прощъпулник на Българската армия. И българските войници и офицери със своята доблест и храброст също са герои от цялата съединистка акция. Условията, в които те успяват да извоюват победата, са наистина уникални: за толкова кратко време да се придвижат от границата с Османската империя, от Тракия до Сливница, когато ж.п. линия има само от границата до Белово. От там до Сливница те вървят пеша или с волски впрягове в есенна кал.
Съединението увеличава териториално българската държава. Безспорно то ни дава самочувствие заради начина, по който е постигнато: като подход инициативата идва от българска страна,
не чакаме Великите сили.
Самочувствието ни идва и от победата в Сръбско-българската война. Факт е и тежката криза в страната месеци по-късно, защото и такъв външнополитически успех не може да тушира вътрешните конфликти и разделения в обществото. Шести септември е голям български официален празник. Но на въпроса може ли да стане национален вместо Трети март, отговорът е, че ние имаме модерна държавна традиция и отпреди това. И така бихме подценили и Търновската конституция, и ранната българска история от преди Съединението.
