Автор: Радослав СИМЕОНОВ – главен експерт в Дирекция „Социална политика и политика по военнопатриотично възпитание“-МО
Сраженията на Добруджанския фронт по време на Първата световна война са едни от най-героичните страници в нашата военна история. Масовият героизъм и жертвоготовност, които проявяват българските войници по бойните полета може би нямаше да имат такива измерения, ако те не бяха предвождани от харизматични и авторитетни командири. Такива, които заставайки начело на поредната атака, се обръщат към тях с думите „След мен, момчета!“. Те дават личен пример, как трябва да се презре смъртта, когато воюваш в името на великата кауза за национално обединение.
Известно е, че по време на Добруджанската кампания на Трета българска армия загиват най-голям процент висши офицери – командири на полкове, роти и дружини. Изминалите оттогава почти единадесет десетилетия не са могли да заличат спомена за тези доблестни и достойни мъже. Няколко години след края на войната, генерал-майор Пантелей Киселов – командир на славната IV-а пехотна Преславска дивизия ще напише: „Когато след време историците описват епичните борби за освобождението на Добруджа, те ще поставят името на полковник Антон Дяков сред първите герои“.
Антон Дяков (1864-1916) принадлежи към онова първо поколение български офицери, които са родени в годините непосредствено преди Освобождението. Носейки в себе си възрожденския дух и патриотизъм на борците за национална свобода, те са призвани да продължат тяхното дело по бойните полета на войните за национално обединение. Роден на 11 септември 1864 г. в Карнобат, по майчина линия той е потомък на Партений Белчев – възпитаник на Киевската духовна семинария и останал в историята като първият учител на Иван Вазов. След завършване на гимназиалното си образование, през 1883 г. постъпва във военното на Н. В. училище. След вероломното сръбско нападение над Княжество България през ноември 1885 г., юнкер Дяков е сред първите юнкери, които се записват като доброволци за фронта. Поради липсата на достатъчно обучен команден състав, макар и едва навършил 21 години, му се налага да поеме командването на рота. На 27 април 1887 г. е произведен в първи офицерски чин, след което започва възходящата му кариера на способен, ерудиран и обичан от войниците си офицер.
Военната си служба започва в Бургаския и Сливенския гарнизони, а през 1906 г., вече със звание майор, е назначен за командир на дружина в 19-и пехотен Шуменски полк. Мобилизацията и обявяването на Балканската война отвеждат шуменци в полята на Одринска Тракия. В паметните сражения при Ескиполос, Петра и Караагач, той води с неудържима сила своите подчинени винаги към победа, без да познава вкуса на поражението. „Щом полковник Дяков тръгнеше срещу куршумите, ти повече не можеш да стоиш в окопа! Тогава всички скачахме като един след него!“ разказва в спомените редник Харизан Кънчев.
На 15 септември 1915 г., малко преди влизането на България в Първата световна война, Антон Дяков е произведен в звание полковник и става командир на 19-и пехотен полк. Съдбата е предопределила да остане на този пост точно в продължение на една година и един ден. Съгласно плана на българското командване за хода на военните действия, IV-а пехотна Преславска пехотна дивизия, към състава на която се числи и 19-и полк, е оставена за стратегически резерв в Североизточна България. В продължение на близо единадесет месеца полкът е разквартируван в разградското с. Топчии, в очакване на началото на бойните действия за освобождението на Добруджа. По време на пребиваването си тук войниците често се включват в селскостопанските дейности, подпомагайки поминъка и оцеляването на осиротелите семейства. През пролетта на 1916 г. те изграждат голяма чешма, която в продължение на много години е основен източник за водоснабдяването на селото. А върху чешмата и до днес е запазена поставената от тях квадратна паметна плоча с надпис „Не забравяй Добруджа – 1916!“
Според оперативния план за атаката на Тутраканската крепост, 19-и пехотен полк трябва да овладее румънските фортове № 5 и № 6, които са най-слабо засегнати от стрелбата на нашата артилерия. Непосредствено преди началото на щурма, полк. Дяков телеграфира кратко и ясно в Щаба на дивизията „Аз ще бъда при главните сили“ т.е. отново на първа линия. Предвождани от своя безстрашен командир, войниците му устремно сломяват съпротивата на противника и първи влизат в освободения Тутракан. Но това е заплатено с цената на 369 убити и 1 496 ранени чинове. Неслучайно с. Дайдър, край което са разположени въпросните румънски фортове, днес носи името Шуменци.
В преследване на отстъпващия противник към старата българско-румънска граница на 13 септември 1916 г. неговият полк достига до добричкото село Азаплар (дн. с. Полковник Дяково, община Крушари). На хребета, разположен източно от селото, е съсредоточена румънска батарея, която обсипва със безпощаден огън българските войски. Повеждайки своите бойци в атака, Антон Дяков е улучен в гърдите от шрапнел. В полковия дневник от този ден е записано: „В 4 часа след пладне, командирът на полка лично се яви между веригите на 4-а дружина и поведе войниците в атака, но биде смъртно ударен, тъкмо в момента, когато музиката и сигналистите свиреха атака“. Три дни по-късно, на 16 септември 1916 г., той издъхва в полковия лазарет. Погребан е с почести във Военното гробище-музей край Добрич, а гробът му е запазен до наши дни.
През 1928 г. в с. Топчии е открит един от най-забележителните и уникални български военни паметници. Освен, че върху него са изписани имената на 84 души от селото, паднали във войните за национално обединение, този паметник е впечатляващ израз на признателност към славния и обичан командир на 19-и пехотен Шуменски полк. Най-отгоре, върху високия почти 5 метра монумент е поставен бюст-паметник на полковник Антон Дяков. Средствата за изграждането му са събирани не само от жителите на с. Топчии, но и от неговите бивши войници. През 30-те и началото на 40-те години на миналия век младите бойци от Разградския гарнизон са полагали клетва за вярност на селския площад, непосредствено пред паметника. За съжаление, след 9 септември 1944 г. тази традиция е прекъсната. Очевидно новата власт не се нуждае от ореола на герои като Антон Дяков.
В родния град на полковник Дяков няма никакъв паметен знак или паметна плоча, която да напомня на поколенията за този бележит наш военначалник.
Участник в четири войни, кавалер на 18 войнски отличия, този храбър български офицер се вписва сред имената на командирите от Българската армия, загинали на своя боен пост, редом с имената на Борис Дрангов, Климент Джеров, Стефан Илиев, Никола Свещаров, Константин Ламбринов и други. Подвигът на полк. Дяков обаче не е забравен от признателните добруджанци. Още през 1942 г., веднага след възвръщането на Южна Добруджа в пределите на Отечеството, село Азаплар, в боя при което той е смъртно ранен, получава неговото име, а на фасадата на читалище „Светлина“ в селото е поставена възпоменателна плоча от черен гранит.
